Къде е границата между демократичната толерантност и здравия разум?

Днес който се е разходил в Софийският център - от Президентството до НС, неминуемо се е усещал по-скоро в Турция, отколкото в България.

Протестът на българските мюсюлмани срещу върнатия от Върховния съд начело на мюсюлманското вероизповедание у нас Недим Генджев събра над 3 000 мюсюлмани, които като един скандираха - малко на Български, повече на турски.

Центърът на Българската столица беше огласен от религиозни песни във възхвала на Аллах. Докато множеството се придвижваше от Президентството към Народното събрание, скандиранията бяха заменяни единствено с религиозни фрази и песни, разбира се - на турски.

Впечатляваща беше организацията и дисциплинираността, която показа тълпата. Присъстващите бяха от деца до старци, но всички като малка армия, скандираха в един глас и вървяха заедно. На казаното от техния предводител - Мустафа Хаджи, реагираха задружно, потвърждавайки думите му с викове "Винаги" или "Никога" (поне това разбрах, понеже беше на български)

Мустафа Хаджи се обяви срещу „хората, които не са мюсюлмани, а се опитват да учат на ислям и определят колко силно се чуват минаретата". Той поиска да бъде възобновен строежът на джамията в Бургас, а също и да бъде построена втора джамия в София, както и да бъдат отворени отново молитвените храмове в Стара Загора и Кюстендил. Не пропусна да засегне и темата със забрадките на "техните жени", дебело подчертавайки, че никой няма да им казва да ги махат, понеже "не са ли те част от техните религиозни традиции и вяра"...

Накрая фокусът в изказването беше към това, че те имат задължение да запазят религията си такава, каквато техните предци са им я завещали и да я предадат на следващите поколения. Мустафа Хаджи нахъсваше хората, че сега като се приберат по домовете си, може да бъдат арестувани, бити, изтезавани, но трябва да понесат достойно мъченията - като пророците от Корана...

Всъщност, цялата атмосфера там беше заредена с войнственост. Всички присъстващи - от голям до малък, показваха отношение на превъзходство и готовност да получат каквото искат на всяка цена. Имаше решителност и присъщата на завоевател устременост. Поне аз така го усетих. Личеше строгата йерархия и покорството на хората пред техните власти. Всъщност, беше много явно, че ако има власт, която тези хора признават, това изобщо не беше държавната такава - нито в лицето на полицията, нито в лицето на политиците, Президента и т.н. Те имат свой собствен свят, със свои правила, покоряват се на своите духовни лидери, които обаче далеч не считат, че да са духовни лидери значи да се ограничат с ...духовния аспект на религията си.

Напротив - техните лидери ясно заявяват своите претенции да владеят и управляват, не просто да не направят компромис със своите вярвания, но и да ги наложат и на другите, които не ги споделят.

От тази гледна точка смятам, че най-голямата опасност за заличаването на християнската идентичност в България (доколкото изобщо съществува), се крие именно в неопределеността и пасивността на т.нар. християни.

Докато християните считат, че "християнството" се отнася единствено до религиозните дейности, традиции, обреди и дори - личната ти вяра в Христос, а изключват сферите на "светска" власт, политиката, управлението изобщо, от картинката на своята вяра в Бог, те се обричат на съществуване с цел оцеляване, докато властта по-вероятно да е в ръцете на тези, които са предявили претенции да я притежават.

**********

И нека завърша с един реторичен въпрос към всички християни:

смятате ли, че съществува изобщо СВЕТСКА власт?

При условие, че Исус каза:

Мат. 28:18 - Тогава Исус се приближи към тях и им говори, казвайки: Даде Ми се ВСЯКА власт на небето и на земята.

Е, докога християните ще са хрисими овчици, кога ще позволят на Христос в тях да ПРИТЕЖАВА всяка власт - през тях?

Смятате ли, че Бог не желае да управлява градовете и нацията ни, или смятате, че не би знаел как?

Но за да направи това, Той има нужда от СВОИ хора, които да постави на тези позиции!

Ето викът на Бог днес:

Пс.94:16 Кой ще стане за мене против злодейците? Кой ще стане с мене против ония които вършат беззаконие?

ОТВОРЕНО ПИСМО до г-жа Цецка Цачева и г-н Бойко Борисов във връзка с промените в Закона за народната просвета

(публикувано тук с любезното съгласие на авторката г-жа Анелия Донева - http://cchery.blog.bg )


ОТВОРЕНО ПИСМО

до

г-н Бойко Борисов – министър-предстедател на РБ,

г-жа Цецка Цачева – председател на НС на РБ,

с копие до Министър Сегрей Игнатов – министър на образованието, младежта и науката,

във връзка с одобрените от правителството промени в Закона за народната просвета и Проекто-закона за общественото образование


Уважаема г-жо Цачева,

Уважаеми г-н Борисов,

Това, заради което се обръщам към вас, не е молба за спонсорство, за искане на още пари, за помощ и т.н. Обръщам се към вас чисто и просто като майка. Затова и настоящето писмо няма да е сух текст – една майка винаги влага емоция, когато става въпрос за децата й. Правя го само и единствено от мое име, защото знам, че ако някога се наложи, ще застана зад всяка дума в това писмо без да ми се налага да се разочаровам от поредното мълчание на българите.

Пиша ви за нещо съвсем конкретно – няма нужда от общи думи, когато става въпрос за българските деца и тяхното образование. Вчера, г-н Борисов, на заседание на министерски съвет сте одобрили промени в Закона за народната просвета и наесен 5-годишните българчета ще трябва да влязат в нов етап от живота си – подготовката за училище. Г-н Борисов, г-жо Цачева, кога последно сте се грижили за дете на 5 годинки?!? Кога за последно сте общували с такава „аудитория”?!? Кога за последно сте наблюдавали 5-годишни деца, които искат неистово да играят, не да клюмат глави на чинове?!?!

Ще кажете сега, ама те няма да са на чинове, няма да е като училище, ще е същото като в детска градина. Добре! Защо тогава като ще е същото, ще се променя нещо?!? Промените не са ли плод на желанието нещо да се измени и подобри?!?!

Мисля, г-н Борисов и г-жо Цачева, че вие се опитвате да решите проблема с липсата на места в детските градини в големите градове на страната. И да ви питам – само големите градове на България ли са важни?!?! Само те ли са България?!? И кое е по-важно – да има места за децата в градините или да има качество и резон в образованието?!?! И след като децата ни бъдат така добре подготвени 2 години в предучилищни групи, какво ще правят в първи клас?!? Ще пишат есета, разкази с елементи на разсъждение и ще решават задачи с дискриминанти. Дали не се предвижда по този начин до 4-ти клас те вече да са добили задоволително ниво на знанията си и спокойно да получат дипломи за средно образование! А после да си търсят работа, за да плащат осигуровки и да попълват липсите в държавния бюджет......

Уважаема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, как ще ме убедите, че с промените в Закона за народната просвета ще решите примерно следните проблеми:

1.Повишаване качеството на образованието.

2.Повишаване на процента на получилите средно специално образование.

3.Осигуряване на сигурност в училищата.

4.Осигуряване на едно добро съотношение на часовете, през които децата учат и са седнали по чиновете с часовете за спорт.

И то с мотиви като:

·"Родителите отдавна желаят да има целодневно обучение, защото това е едно облекчение за работещите семейства" - Йорданка Фандъкова

·"Целодневната организация на учебния процес е много важна, защото при нея се съчетава обучението, самоподготовката, играта, за да има едно по-пълноценно развитие на децата". Това звучи прекалено добре за да е истина... и ето доказателство за това: "Надявам се да има и повече условия за спорт в училище", посочи Фандъкова.

·"Една от причините за премахването на двете смени е евродиректива за хигиената в училищата и здравословната учебна среда. Съгласно нея в сгради, строени за 400-500 деца, не могат да бъдат с двойно по-голямо количество ученици"

За какво качество на образованието ще говорим, когато няма условия въобще за образование, да не говорим за повишаване на качеството му. За каква хигиена ще говорим, когато няма пари да се ремонтират тоалетните по училищата, когато чиновете, които се използват в момента в класните стаи бяха стари още когато аз бях в първи клас? За каква хигиена ще говорим, когато дворовете на училищата ни са място за пушене на учениците от по-големите класове и няма сила да промени тази ситуация, а ние се радваме, че намираме само фасове, а не спринцовки от наркотици? Сега като задължите децата да седят по цял ден в училище до 7-ми клас, те ще зариват с фасове и плюнки училищния двор още повече време.....За каква сигурност ще говорим, когато деца от 1 до 12 клас ще са по цял ден заедно?!?! Малки и големи...... в добро и май повече в зло?!?

Уважема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, знаете ли..... аз гласувах за вашата партия на изборите. И ви се доверих.... и сега ви имам доверие. Вие на мен имате ли доверие?!?! Като българка, като гражданка на тази държава, като майка?!? Ще ми се доверите ли ако ви кажа, че губите с подобни инициативи? Ще ми повярвате ли, че добронамерено критикувам и заставам срещу мотивите на министъра на образованието, с които той е внесъл Закона за общественото образование в министерски съвет. Ще ми повярвате ли като ви кажа, че тези мотиви издишат и се излагате ако ги зачетете за аргументи? Вие вярвате ли че закона, който гласите ще доведе до:

1.Инвестиции в образованието още в най-ранна възраст.

2.Най-висока възвръщаемост на предучилищото образование по отношение на постиженията на индивида през целия му период на обучение.

3.Засиленото предучилищно образование като ефективна мярка срещу по-нататъшното отпадане на ученици от училище.

4.Формиране на положително отношение към училището и създаване на мотивация за учене благодарение на задължителната предучилищна подготовка.

5.Повишаване на обхвата на децата в системата на образованието.

Това са мотивите на министър Игнатов при внасяне на Закона за общественото образование. А всъщност по-напред да ви питам чели ли сте тези мотиви?

Знаете ли, АЗ НЕ ВЯРВАМ! Вие сигурно гледате на образованието като инвестиция. Нормално. Аз пък гледам на децата си като майка. Вярвам, ще се съгласите, че също е нормално. И затова за мен е важно те да имат спокойно, ненатоварено и нестресирано детство, което трябва да продължи възможно най-дълго като преходът между двете - детство и училище не може да стане с вълшебна пръчица след поредния РД!

Знаете ли, формирането на отрицателно отношение към училището става тогава, когато ти всъщност ходиш на училище. И колкото по-рано стане това и колкото по-задължително стане, то толкова по-голяма е вероятността да намразиш училище. Аз не искам това за моите деца. А вие желаете ли го за децата на България?!?!

Знаете ли, ако наистина засиленото предучилищно образование дава най-голяма възвръщаемост на индивида по отношение на неговите постижения през целия му живот, как тогава ще предотвратите отпадането на ученищи от системата на образование, ако те или техните родители счетат, че с две години предучилищна подготовка са инвестирали достатъчно в детето си и то е готово за постижения на попрището на живота?!?!? И ако е така, че благодарение на предучилищната си подготовка, ние се реализираме най-добре в живота, защо тогава да не отпадне висшето образование и да се въведе 5-годишно предучилищно такова?!?!?

Министър Игнатов, помните ли, че обявихте широка обществена дискусия по темата, която повдигам с това открито писмо. Знаете ли, нито я чух, нито я видях тази дискусия, а още по-малко участвах в нея. Аз част от българското общество ли съм?!? И ако – да, защо не участвах в тази дискусия?

Министър Игнатов, помните ли, че обявихте мейл на министерството, на който всеки желаещ трябваше да си изкаже мнението по темата, която повдигам в това писмо.

Министър Игнатов, а помните ли, когато аз Ви писах на този мейл и функцията за автоматичният отговор на електронната Ви пощенска кутия ми върна в отговор:

To: Anelia Doneva

Благодарим Ви за изпратения имейл!

Всички предложения, мнения и коментари ще бъдат разгледани от нашите експерти.

Пишете ни отново,

Екипът на МОМН

Не вярвам да помните. Всъщност съм сигурна, че Вие не знаете нито за мен, нито за моя мейл, нито за моето мнение. Нито за мнението на много други родители като мен. Защо тогава обявихте този мейл?!? Според мен, за да внушавате на всички ни, че нещо зависи от нас...

Уважаема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, уважаеми министър Игнатов, като за последно от това писмо ще ви питам как бихте възразили на следното нещо:

„Много деца имат извънучилищни ангажименти свързани със спорт и други специализирани занимания. Ако влезне в този вид закона, това ще е удар за спортните, приложните, музикални и др. школи в България.”

Защо трябва да развалите нещо, за да създадете друго?!? Не може ли просто да развиете едното и да подпомогнете другото?!?!

Уважаема г-жо Цачева, във Вас ми е надеждата. Знаете ли, не успях да Ви видя на протестите срещу ГМО. Сега трябва ли да организираме протести срещу подобна форма на насилствено налагане на норми и правила за учене, за да се видим с Вас. Аз всъщност не държа да се виждаме. И ако парламентът, който председателствате не одобри готвените промени и новия закон, мисля няма да си губим взаимно времето в такива срещи!!! Иначе може би има смисъл да видя човека, за който гласувах и който трябва да ме представлява във властта!


С Уважение,

Анелия Донева


*За повече по темата, виж сайта на АСОЦИАЦИЯ ОБЩЕСТВО И ЦЕННОСТИ, която в момента е главният организатор на гражданските действия срещу закона за задължителното образование на петгодишните деца: www.sva.bg

НОВ БЪЛГАРСКИ ХРИСТИЯНСКИ РОМАН-ПРИТЧА, НАПИСАН С МИСЪЛ И СЪРЦЕ ЗА СПАСЕНИЕ НА ДУШИТЕ

(автобиографичен разказ от автора на книгата "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" Ангел Ангелов)*


Може би бях някъде в трети или в четвърти клас, когато редовно започнах да заспивам с една прекрасна, обаче тайна като ерес мисъл – когато порасна, да напиша книга, която да направи много от лошите и нещастни хора по света по-щастливи и по-добри. Разбира се, страхувах се да споделям мечтата си с когото и да било, защото бях сигурен, че е прекалено красива... че въобще не може да се изпълни някога... и че едва ли аз ще стана толкова достоен, толкова способен, та това да ми се отдаде.

Помня как бях убеден, че не е възможно точно на мен да се случи.

Години по-късно вече – като закоравял безбожник, отрекъл се от чистата си детска мечта и полудял окончателно по червената чума на комунизма, аз престанах да вярвам в подобни млечно-розови залъгалчици. Пишех плющящи като революционни знамена пролетарски стихове, докато все повече и повече надигах стаканите с елексира на порока. Само пред избрания кръг на най-близките си приятели четях нещо (не) по-различно: порнографските си поеми. С тях си отдъхвах сладко-сладко от амбициозното си казионно словослагачество.

Ала в един миг сякаш комунизмът се сгромоляса, повличайки в руините си яловото ми вдъхновение. То отстъпи място на объркването, на усещането за безпътица и страх от бъдещето в моето сърце. Моят любим идол, когото така пламенно защитавах от посегателството на Америка и на Запада, заради когото пишех гневни писма на Рейгън и бях готов да му спретна втори атентат (стига да можех), задето го наричаше "Колос с глинени крака", сега се беше превърнал само в едни панелни останки.

И ме беше оставил сам.

Сам като скитник и бездомник.

Бях изгонен от един брутално изфабрикуван рай.

И тогава се появи… тя.

Същата Вавилонска блудница, само че облечена не с войнишка куртка, нахлупила будьоновка и обута с ботуши, а сияеща в царствени, ослепителни доспехи.

Като болшинството от хората от бившия соц-концлагер аз тръгнах да диря спасението в "опиума на религията". Макар че преди бях фанатично убеден в правотата на тези думи на Маркс и ненавиждах всяка форма на религиозно поклонение (нали разбирате – и сега също, имайки предвид помпозната карнавална церемониалност, лишена от истинско духовно съдържание, или пък – преливаща от свръхфалшиво такова). Така, почти логически закономерно и много-много бързо, стигнах до окулта. Интересувах се от него, четях, а после се забърквах във всевъзможни каши. Свързах се с един "истински" медиум, чиито предсказания и съвети започнаха да оказват силно влияние в моя живот и в живота на моето семейство. Тогава не мислех, че е разрушително, а напротив, тъкмо обратното – винаги имаше добър ефект.

Е, поне в началото беше така.

Медиумът прозря, че съм ИЗБРАН да пиша книги, които ще ме прославят (МЕН – тук вече не ставаше дума за хората). Проблемът беше, че в един момент той ме изгуби от прорицателските си картини. Тогава видя само много жарка светлина, която едва не го превърна в статуя на Омир. И целият разтреперан, успя само да посочи времето, когато с мен ще се случи това странно, непонятно за него, но за мен "СЪДБОНОСНО" събитие (такава беше точната дума, с която той отговори на моя тревожен въпрос дали "това нещо" ще бъде хубаво или лошо).

А междувременно, вече водех разгулен студентски живот в София. Сменях баровете, марките алкохол, момичетата, приятелите си... Даже си мисля, че почти съм сменил червената си книжка за принадлежност към БКП-то с жълта такава, каквато имат нашите братя, подлудени от тоя свят. Защото вършех глупост след глупост и лудост след лудост. Дори след един четирипромилов алкохолен делириум, който описвам в романа по бледи спомени, разсъдъкът ми не се върна на мястото си, а още повече се размъти. Изках всичко да заграбя от живота – да не пропусна нищичко, а в замяна на това, нямах никакви възражения да го напусна млад. Просто не виждах смисъла да се живее, след като вече не вярвах в нищо и в никого. Ставах все по-егоистичен и безскрупулен и за мен това бе изцяло в реда на нещата. Разбира се, за моите приятели съм бил "пълен ларж", понеже редовно им осигурявах терен за забавления (това бе един доста просторен апартамент в центъра на Варна, който баща ми ми бе преотстъпил, имайки ми юнашко доверие). Досещате ли се сега защо всички обичаха не само Реймънд, но и мен? Единствено съседите и полицаите ме мразеха, защото им бях не просто трънче в петата, а по-скоро цял настръхнал таралеж в гащите.

И тогава се случи нещо ужасно – моят обичан толкова много от мен дядо... почина.

Преживях го наистина ужасно. За пръв път поглеждах право в разкривеното лице на смъртта и в главата ми наизскачаха въпроси, от чиито отговори аз чувствах, че се страхувам. Реакцията ми беше почти паническа. Върнах се след погребението в София и се затворих в квартирата, отказвайки да ходя на лекции и упражнения, а също и да се срещам с приятели. За пръв път в мен се надигна усещането, че трябва да преосмисля живота си и да го променя. Все още не знаех как и ми липсваше опора. Обаче, явно, нуждата да изповядам тайните и явните си грехове е била толкова чудовищно голяма, че буквално започна да се излива с мастилото, изписващо ден... подир ден... подир ден празните редове.

Така аз – без да съм го целял нарочно, съм заченал своята първа книга.

Своята първа истинска изповед, но и своя първи окултен роман-перверзия, за съжаление.

В процеса на писането на книгата, някак неусетно, аз изпаднах в още по-дълбока и тежка криза. И друг път бях преминавал през кризи, ала този път беше нещо различно. Чувствах, че не ми се живее изобщо. Не исках да виждам даже и най-близките хора около себе си. Авантюрите, които ме носеха на гребена на вълната и ми даваха еуфоричното усещане, че съм жив, че съм цар, че съм бог... о, не можех да разбера изобщо как съм могъл да участвам в подобни адреналинови безумия. И най-вече, това дълбоко в мен, болезнено преживяване – да вия диво заради някакви си стари грехове, които сега ме жилеха като оси отвътре. Не знаех никакво друго облекчение, освен писането; чрез него усещах, че сякаш повръщам вътрешностите си. Отровени и абсолютно разядени от онова всеядно същество в мен, което се беше задавило в тунеядството си. Осъзнавах, че макар да романизирам историята си (като измислях все нови и нови неща), аз не пиша за измислен герой, а ЗА себе си и ЗАРАДИ самия себе си. Ала помня, че много-много не исках да си го признавам. Понеже това лакомо гризене на съвестта, заради което аз си го изкарвах на главния герой, чукаше постоянно на моята врата и настояваше постоянно за моето покаяние.

Знаех, че героят ми върви към него и най-накрая реших да се предам.

Защото аз, приятелю... аз бях главният герой... и трябваше аз да преживея бъдещето му.

Разказах ви вече: намирах се в едно такова особено състояние на духа, че ако само някой ме докоснеше отвътре... и щях да се пръсна – и да се разпадна на части. Буквално това се случи с мен, когато взех онова решение да се разделя завинаги с любимите си грехове. Цялото ми вътрешно същество и без друго очакваше тогава чудото да се случи. И то не закъсня. Щокиращо преживяване, което е невъзможно да се опише с думи! (Открих по-късно, че Библията го нарича "новорождение", а също така си и спомних, че медиумът го беше видял като ослепителна светлина и беше нарекъл цялото това бъдещо събитие "съдбоносно".) То ми даде google процента увереност, че това е Пътя, по който трябва да продължа. Дори престанах да мисля за ония нервно изписани тетрадки, които вече бяха изпълнили предназначението си. Вярно, имаше ценни неща в тях, имаше много сърце и много болка, но имаше и мръсотия, от която можеше да се заразиш.

Реших да ги зарежа на лавицата и да забравя за тях.

Много скоро, обаче, се наложи да избърша праха от кориците им. Постепенно бях осъзнал, че ми бе даден божествен дар, който не заслужавах. И който бях осквернил със скотското си животоблудстване, потопило перото ми в катран. Не бях ли аз първият, чийто живот тая книга бе променила към по-добро? И не ми ли помогна тя да осъзная призванието си? Дали не би могла да го стори тогава и с много други хора?

Започна да оживява дълбоко в мен моята стара детска мечта. Не бе онова славолюбие, към което ме прикоткваше медиумът, а желанието да последвам може би най-чистия, най-прекрасния и съкровен порив на сърцето си.

На моето новородено сърце.

И аз трябваше да започна всичко отначало.

Май станах подробен повече от необходимото и затова няма да описвам всичко в хронологичен ред. В телеграфски стил само ще съобщя това, че написах книгата, предадох я после на един приятел (за да си каже мнението) и отново реших да не си спомням известно време за нея. Казах си, че то, времето, ще й потрябва, за да може и тя още по-добре да узрее.

А тя взе, че направо изчезна!!!

Не беше за вярване, обаче ми се случи!!!

Бъхтене ме чакаше отново, понеже нямах никакво намерение за втори път да изневерявам на мечтата си.

А и кой твърди, че да мечтаеш на дело – а не наум, в дремливо състояние, било лесно?

Някой друг може би, но не и аз.

Най-накрая написах книгата, издадох я... и чак тогава разбрах, че прибързано съм го направил. Как разбрах ли, ще ме попитате? Не зная, просто го разбрах. Подарих целия си тираж на една книжарница, както и на няколко библиотеки в страната. После изплясках с ръце и се почуствах тъй щастлив, че съм го направил!

Бях убеден дълбоко в себе си, че времето на нейното окончателно идейно и духовно оформяне (а не толкова на художественото, макар да не го подценявах) тепърва предстои, очаквайки израстването на моята крехка християнска личност. Ако не до златоносна зрялост, то поне до самостоятелното ми прохождане.

И ето го – макар и немалко години по-късно, това време дойде.

И за не знам си кой пореден път, аз започнах всичко отначало. Докато пишех, все повече и повече осъзнавах, че това послание е небесно острие, насочено срещу фалшивите мирогледи, религии и идеологии на тоя свят. И че то ни се дава, за да избавя онези вързани и угнетявани от тях пленници, които ще бъдат пронизвани от него в дълбочините на техните сърца.

Нека ви споделя сега с умерена икономичност какви резултати очаквам от десанта на "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" върху света:

- чрез помазанието на Святия Дух, да го обвини за грях, а неговата светско-религиозна система - в мерзост, гнусота, антихризъм и богохулство;

- да предостави на Духа на Бога нетрадиционен амвон и съдийска трибуна, за да обяви със сила и на всеослушание тяхната жестока, неотменима присъда;

- да атакува и подложи на мощна канонада религиозната цитадела на Луцифер и на т. нар. “Небесна царица” - демонично началство от висок ранг, издигната от тях в самото християнство (в православието, католицизма и протестантството);

- да предизвика изгаряща жажда за свобода и нов живот, за истинска жива връзка с Бог у затворените зад крепостните й ограждения осъдени души;

- да издигне високо и да прослави името на Господ Исус Христос като Единственият Спасител, като Единственият Освободител, като Този, Който Единствен дарява с милост и прощение пленниците на Вавилон;

- да прокламира Милениума на нашия Цар, Неговото все по-разрастващо се Царство на земята в изкривените гримаси на възхитата, или обратно - на масовата религиозна психоза и вцепенение, предизвикани от поредния лъжемесия-антихрист, появил се на световната сцена, както и от повтарящите се като мантри рефрени за настъпването на “Новата Епоха на толерантността и свободата”, или пък за “Края на света”;

- да покаже по един шокиращ начин до каква деградация на отделния индивид и на обществото като цяло може да доведе разпада на семейната институция, като на този фон демонстрира отново нейната безалтернативност, и предизвиква сърцата на родителите да се обърнат към сърцата на своите деца, а те - да откликнат със същото;

- да разкрие какво разрушително действие имат дарбите и талантите, когато не са подчинени на Този, Който така щедро ги раздава, и да разпали копнеж у читателите за тяхното радикално посвещение на целите и намеренията на Бога и на Неговото Царство;

- да подаде сигнал "Тревога" в публичното пространство за осакатяващото влияние на класическата и на съвременната западна постхристиянска и откровено езическа култура върху нас и върху децата ни;

- категорично да застане зад каузата на еврейския народ, и едновременно с това - срещу развилнелият се отново дух на антисемитизъм;

- и накрая - но не на последно място по важност, да изрази съкрушаването и покаянието на нашето поколение християни за тежките ни грехове към братята ни от света, както и за греховете на бащите ни.

Как смятам, че книгата би могла да изпълни успешно предназначението си, заради което е създадена?

Само искам да кажа това: чрез романизирането на скъпоценната, но иначе доста трудно смилаема реформаторска ядка на посланието.

Понеже най-популярното и обичано художествено четиво на земята все още си остава романът. Той дава възможността да се разкаже гореща и увлекателна история, която да бъде като ракета-носител на посланието. Точно на принципа на Исусовите притчи.

Затова езикът на книгата е сочен и метафоричен. Тя е написана в мерена реч, макар и без рими, което, мисля, ще улесни прочитането й (като се има предвид броя на нейните над 500 страници). Заради Негово Величество Читателят се постарах да вкарам повече напрежение и драматичен диалог, да редувам смешно и тъжно, фентъзи-звучене и суров натурализъм, поетичното да се прелива с житейската жаргонна проза, идейно-просветителското да предава своите внушения чрез силата на образната кинематографичност, вечното да се крие зад злободневното, художественият рисунък да избухва в памфлетна проповед, а хорърът да замре и да изчезне най-накрая през Триумфалната арка на спасението, сътворявана през цялото време от въплътеното в историята живо Божие слово.

Сега вече усещам, че “ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА” не ми принадлежи.

Тази книга принадлежи на вас – нейните читатели.

Ако чувствате, разбира се, че вие... близките ви... приятелите ви... имате нужда от нея.

И спирам дотук с информационно-свидетелския бюлетин, понеже е ВРЕМЕ ЗА БЛАГОДАРНОСТИТЕ (те са приложени в края на книгата).

Искам да благодаря на Богдан Тошанов, сем. Марио и Милена Милкови, Орлин Кузманов, Милчо Милчев, Пейчо Пеев, както и на моята виртуална компания от blog.bg (Кали, Руми, Ива, Дела, Ася, Ваня, Джули, Светла, Юлето, Томича, Мъро и много други, съжалявам, че не мога да изредя всички тук), които – макар и да не са съгласни може би с някои идеи, залегнали в основата на тази книга, ми оказаха ценна помощ за нейното написване.

Специални благодарности и на моите фантастични редактори, коректори и приятели Драгомир Радулов и Галина Момчева за техните езиковедчески съвети.

На сър Роджър Митчъл от Великобритания и на многоуважавания от мен “мистър Джордж” – Георги Александров, които в труден за мен момент бащински ме приютиха под крилата си и буквално окрилиха моята вяра.

На Емил Шиков и “Мемра” ООД, които пък рискуваха да повярват в мен. (Тук ще си позволя една добавка, за да почета специално Валя Петрова, Ваня Шикова и Боряна Стамова, които решиха да направят всичко по възможно най-добрия начин, за да не бъдем "удавени" всред безбрежното книжно море; сем. Евгени и Милена Бенбасат – за мускулната финансова инжекция, която те "удариха" на проекта; Диди Маринова и Ваня Сергилова – за откровенията-перли, с които го украсиха.)

На Марги – за подарения ми уникален коктейл от цветове, грейнал впоследствие върху корицата.

На Махари – за най-голямото разбиране и подкрепа, които съм получавал някога в живота си от човек.

Благодаря също и на търпеливите си родители, с които заедно “пренесохме на гръб” целия товар на книгата.

А как ли бих могъл да се отблагодаря на моите духовни наставници сем. Георги и Уанда Бакалови, без които сигурно сега щях да бъда просто още един мъртвец?! За мен е чест да обявя, че такива верни, мъдри и безкомпромисни християни като тях родиха и оформиха новата ми личност, като по такъв начин отпечатаха себе си в духа на това послание.

Мисля, че всичките ми усилия биха отишли на вятъра, ако я нямаше и подкрепата на приятелите ми от църква “Прелом”. Без преувеличение – страхотни момчета и момичета сте!

Сашо и Рози – вие също. За нищо на света не бих пропуснал да ви почета.

Обаче с нищо не мога да сравня това, което си ти за мен, моя любима нежна половинка Аги! Ти изстрада тази книга дори повече от мен самия, затова повярвай ми: напълно заслужаваш да си неин съавтор.

Сега се обръщам към вас, мои прекрасни деца Вениамин и Мила. Моля ви, простете на вашия баща, че неговата страст да напише всичко, което сърцето му повеляваше, доста често го похищаваше от вас! Помнете Пътя, който ви показваме с вашата майка и никога не се отклонявайте от него, за да следвате ширналата се безпътица на нечестието!

И накрая да не пропусна да благодаря на всички онези хора, на чиито молитви, търсения, въпроси, вярвам, Сам Господ Исус Христос е отговорил вече, вдъхновявайки моите иначе посредствени разказвачески умения за още една от Своите притчи.

Затова най-справедливо е признателността да бъде за Него.

Исусе, това е само частичка от Твоето спасително дело. С любов, страхопочитание и смирение аз го полагам в нозете Ти. От Твоето взех с благоволението Ти, за да го върна пак на Теб. Нека и най-скритата ми тщестлавна амбиция да бъде разпъната на кръст! Без Теб, тази книга не означава нищо. Дори би ни вкарала в лабиринт на объркване, понеже Сам Ти Си Пътят. Би ни дала лъжичка отровна лъжа, ако Ти не бе Истината. Би ни донесла повече отчаяние, мрак и смърт, осмелим ли се да отхвърлим Теб. Защото Ти Си Надеждата на Славата, Светлината на света, Възкресението и Животът.

Ти – Единствен.

С преклонение пред благородството и величието Ти:

благодарният автор


*Позволих си да ви разкажа всичко това и да ви представя тази книга, понеже Бог знае, че нямам абсолютно никаква финансова изгода от нея (не че не е най-нормалното нещо на света трудът на човека да бъде възнаграждаван, обаче знаете у нас как стои въпросът с необвързването на устата на "вола", когато вършее Божията нива (виж "Първо коринтяни", 9-та гл.). Това мотивира и моето решение да не ставам камък за препъване на ония, които биха ме заподозряли в меркантилност по отношение на разпространението на това послание. В случая, мен ме мотивира Великото Христово Поръчение за спасението на душите. Писал съм притчата с това бреме от Господа и чувствам, че то все още не се е оттеглило от плещите ми. Напротив - май се засилва повече и повече и като така, аз също бих искал да помогна за достигане на посланието до читателите. Знам, че не всички ще се заинтересуват от него, обаче със сигурност ще има и такива, които няма да го подминат.

За всички тях, които биха ме попитали къде могат да открият книгата, ето малко полезна информация:

Освен на щандовете на "Мемра", CLC и "Верен", "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" се продава в "Пингвините", във виртуалните книжарници store.bg, svetove.com, balkanatolia.com (в нея може да се поръча и от чужбина), както и на други места (бел. авт.)