Цинизмът на прехода или в памет на българската демокрация

от Калоян Курдоманов

Днес е 10.11. 2010 г., точно 21 години след онези събития, които ще останат запечатани в съзнанието ми завинаги. 

Тези промени ме завариха петнадесетгодишен и някак си естествено се потопих в емоцията на новото време. Всички се радвахаме, за това което се случва и за страхотното безоблачно бъдеще, което (според мен по онова време) беше гарантирано. Помня колко навреме се появи превърналото се в хит парче на рок групата Скорпионс «The wind of change» (Вятърът на промяната). И наистина, тогаваше духаше вятър на промяна, който ни караше да виждаме ново бъдеще и изпълваше дробовете ни с нови мечти. 

Хората излизаха по улиците някак си опиянени от усещането за свобода. За пръв път можехме свободно да мислим, да избираме бъдещето си и дори да мечтаем за по-добър живот. Отвори се нов свят пред нас, свят на надежда и очакване. Малко хора знаят днес, че тогава в центъра на столицата някогашната опозиция, в лицето на  СДС (за съжаление доста обезличена), проведе един от най-големите митинги организиран някога в Европа, като близо над един милион свободни българи се събраха да приветсват свободата и да участват в първите демократични избори след 45 години диктатура, комунизъм, насилие над личността и ограбено достойнство.

Спомням си как на Великден за пръв път отидох в Православната църква да запаля свещ, не дори защото вярвах толкова много, а заради усещането че никой не ми пречеше да го направя. Спомням си Милена Славова и Васко Кръпката, станали символи на новите демократични промени, вдъхновяващи ни със своите песни. Спомням си първия митинг, на който отидох и държах високо вдигнат трансперант, на който беше написано «45 години стигат! Времето е наше!» И наистина вярвах, че времето е за нас - свободните българи. Спомням си как ходех от блок на блок и лепях плакати на СДС, понеже вярвах, че промяната е дошла и аз не бива да бъда безучастен, понеже няма подарена свобода. Всички се вълнувахме, спорехме, карахме се, понеже желязната завеса беше се разкъсала (поне за малко) и Берлинската сетна беше разрушена, поне отвън.

Сега, 21 години по-късно, почти нищо от този ентусиазъм не остана. Преглеждайки телевизионните канали с надежда да видя някой от тях да отрази онези драматични събития, да улови времето и да го предаде днес, за да не забравяваме никога злото наречено комунизъм, за съжаление видях единствено пошли риалити-шоута, нагъл популизъм и жестока пропаганда. Ентусиазмът на 90-те бе заместен с арогантен цинизъм.
И аз разбрах, децата на промяната ги няма вече! Днес те са или претрупани от проблеми и единственото, за което мислят, е как да оцелеят, или са се превърнали в мастити бизнесмени или в надменни политици. 

Изведнъж се оказахме пред гротеската действителност - безвъзвратно загубихме нещо невероятно ценно, което имахме поне за малко. Героите на промяна от преди 19 години изглеждат някак си смешни днес, сякаш не на място. Като че ли буря е минала през тях и сега стоят опърпани и жалки. Сякаш всичко е толкова далечно, че мнозина се чудят вече, случило ли се е въобще? Да не говорим, че има цяло едно поколение от 20-22 годишни, които нищо не помнят, а няма и кой да им каже. Честно казано, жал ми е за тях. Те нямат отправна точка за сравнение и така стават лесна плячка за хищната комунистическа пропаганда.

За това ли беше всичко? За това ли получихме тази свобода? Дали разбираме какво сме на прага да пропуснем? Разбираме ли, че без свобода или дори без копнежа за свобода, ние неизбежно оскотяваме! Къде са дисидентите днес? Къде са реформаторите? Къде отиде момчешкия плам да променим света?

Знам, сега циниците ще ми се присмеят, «Айде по-спокойно, моля ти се. Недей да драматизираш всичко твърде много. Така са си хората, те не искат свобода, а само къшей хляб и всичко приключва. Какво спечелиха те от тази демокрация?» Циниците са днес навсякъде - в метрото, в държавните учреждения, по телевизията, радиата…просто навсякъде. Цялото ни общество е болно от тази болест наречена цинизъм. Да не ти се прииска да си реформатор и родолюбец сега, всеки ще ти се присмее, колко старомоден си станал.

Да, но аз ще кажа, «НЕ!». Не на цинизма, не на оскотяването, не на долната пропаганда, не на пошлостта, не на популизма, не на реставрацията на грозния комунизъм. Защо ми е хляб, ако нямам свобода! Защо ми е да съм жив, ако няма да мога да избирам съдбата си!

Днес, аз знам че преди 21 години нещо се промени в мен завинаги и аз никога повече няма да бъда същия. Днес аз знам, че 10.11.1989 година не е илюзия или самовнушение, а момент и шанс, който бе даден на мен и на моя народ да живеем свободно. Днес все още можем да изберем и да кажем “ДА” на свободата. Днес все още можем да откажем да приемем статуквото и да нарисуваме нова картина на животът, който искаме да живеем. 

Днес, но ДНЕС, не утре! Утре може да е твърде късно! 

Време е да извадим мечтите от скриновете на нашите погребани спомени и заявим на цялата тази политическа върхушка, че свободният дух е все още жив в България и няма да умре докато има достойни хора. Да заявим, че ние сме родени под различна звезда и носим различен дух - духа на реформация. 

Времето е наше!

"Поздравления за успешното убийство на още едно бебе"

източник: Epoch Times
Второто дете на Шяо Айинг (Xiao Aiying) е родено мъртво след отровна инжекция. „Детето ми, толкова съжалявам! Ти ни напусна дори преди да можеш да видиш светлината“, стене майката след излизане от операционната зала. Животът на 8-месечния зародиш е прекратен от нискостоящ бюрократ в службата за семейно планиране на Китайската комунистическа партия…

Съпругът на Шяо няма да остави нещата така. В неотдавнашна интернет-публикация със заглавие „Поздравления за кварталната служба на ул. „Юанданг“ (Yuandang), гр. Шямен (Xiamen), за успешното убийство на още едно бебе“, Луо Янгчуан (Luo Yanquan) ругае партийните служители за убийството на детето му. „Съпругата ми беше бременна в осмия месец, но понеже това беше второто ни дете, тя бе отвлечена от дома ни от кварталната служба на 10-ти октомври“, разказва Луо в интервю за Epoch Times.

Когато директорът и още десетина души нахълтват в дома им, Луо е на гости при приятел. „Получих обезумяло обаждане от съпругата ми и се втурнах към къщи, но тя бе отведена“, каза той. Шяо е била държана над 40 часа и са й били отказвани свиждания.

Луо се обърнал към директорът на службата, Лей Джинфенг (Lei Jingfeng), и предложил да плати глобата. Лей отвърнал, че двойката е нарушила правилото за семейно планиране с втората бременност. „Без значение дали е бременна в осмия или в деветия месец, трябва да има аборт!“, припомня си Луо думите на Лей от телефонния им разговор. „След като чух това, буквално рухнах“, разказва бащата.

Чиновници в положението на Лей са често мотивирани от финансовите облаги, които получават за съвестното изпълняване на партийната политика. Инжекцията е поставена в 3ч. сутринта на 13-ти октомври и на следващата нощ бебето е родено мъртво. „Инжекцията вече го беше убила“, обяснява Луо.

Съпругата му е задържана в болницата до възстановяването си. Протестите й срещу политиката за семейно планиране и насилственото й лечение просълзяват страничните наблюдатели, разказва Луо.

За него Интернет е единственият начин да засегне въпроса за тази несправедливост. След публикуването на оплакването му той започва да получава заплашителни телефонни обаждания, настояващи да го изтрие. Казват му, че в противен случай той „ще има посещение“.

Луо не се разколебава: „Искам да протестирам. Искам да улича тези чиновници. Искам си правата.“

Случаи като този на Луо и Шяо са често срещани, при все че са по-широко разпространени в селските, отколкото в градските региони. Г-ца Су (Su), която работи в училище в континентален Китай, разказа за Epoch Times, че целият факултет е принуждаван да посещава събрание по семейно планиране преди всяка училищна ваканция. Изискване на училището е на никого да не се позволява да нарушава правилата за семейно планиране по време на ваканцията. Ако един човек го направи, цялото училище ще бъде наказано, а нарушителят – уволнен.

„Щом бъде установена бременност, това е катастрофа както за индивида, така и за работодателя. Абортът е неизбежен. Ако някоя жена е била непредпазлива и е забременяла, тя не би се осмелила да каже на колегите и началника си. Просто би отишла да направи аборт, без никой да узнае за това. Нито би посмяла впоследствие да си вземе полагаемия 15-дневен отпуск, за да се възстанови. Знаете, че един аборт може да нанесе жестока вреда на тялото“, каза тя.
„Над 95% от членовете на факултета ни, които са в детеродна възраст, са имали поне един аборт. Някои са дори с по няколко. Аз самата съм правила два аборта. Толкова е жестоко да убиваш живот, който е толкова малък.“

Миналия април Янг Джиджу (Yang Zhizhu), професор по право в Китайския младежки университет по политическа наука (China Youth University for Political Science), е бил уволнен заради втората бременност на съпругата му. На 3-ти септември той застанал на улица в Пекин с плакат с надпис: „Продавам себе си, за да платя глобата за семейно планиране“. Исканата от него сума била 640 000 китайски юана (около 96 000 щ.д.).

Чиновниците в провинциалните райони често използват драматични лозунги, окачвани по улиците, за да разколебаят потенциалните нарушители на строгата политика за раждаемостта. Г ца Янг (Yang) от Уенджяцун (Wenjiacun), окръг Шанграо (Shangrao), провинция Жянгши (Jiangxi), описа за Epoch Times някои от използваните в нейния регион лозунги за семейно планиране. Сред тях са следните: „Който не се подчинява на правилото за семейно планиране, ще бъде убит, а семейството му – разбито“, както и „По-скоро ще видим кръвта да се лее като река, отколкото още едно живо бебе.“

източник: Епохални времена
Li Jingyi, Epoch Times

Превод: Цвета Андонова

"9-ти септември" или Голямата лъжа спрямо българския народ

от Калоян Курдоманов

"Една лъжа, повторена сто пъти, става истина." Йозеф Гьобелс

“Пропагандата ни помогна да дойдем на власт... Пропагандата ще ни помогне да удържим властта... Пропагандата ще ни помогне да завоюваме целия свят.” Йозеф Гьобелс

"Ние трябва да казваме истината, истината и само истината. Но не цялата истина." Йозеф Гьобелс

Мисля, че ако днес някой ме попита как бих коментирал датата 9-ти септември 1944 г. и последвалите я събития, оставили трайно негативен отпечатък върху психиката, икономиката и политиката на страната ни, спокойно мога да цитирам Гьобелс. В продължение на 45 години БКП работи неуморно да изгради една мощна пропаганда, с която да убеди един изстрадал народ в една очевидна, но чудовищна, лъжа.

За съжаление, тази лъжа е толкова дълбоко вкоренена в съзнанието на мнозина, че ще мине още дълго време, преди повечето хора да започнат да си задават въпроса дали всичко това, което знаят, е наистина истината. 

До 1971 г. в учебниците по история ни учат, че случилото се на тази дата е народно въстание. След това, по желание на другаря Т. Живков, се възприема терминологията "социалистическа революция". Истината, за съжаление, е доста по-цинична и жестока.

В действителност, на 9-ти септември 1944 г. се случва военен преврат, а някои историци – като проф. Пламен Цветков – твърдят, че дори е повече от преврат. Според него става въпрос за военна окупация от страна на Червената армия, която сваля правителството на Константин Муравиев и на негово място поставя просъветския Кимон Георгиев. 

Ето и малко фактология в тази посока.

На 26-ти август 1944 г., под заплахата от настъпващата Червена армия в Румъния, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз. То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. Същевременно, българското правителство започва в Египет сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, като се надява да издейства настаняване на английски и американски войски в България. На 2-ри септември 1944 г. е образувано правителство на БЗНС Врабча 1 (част от дотогавашната парламентарна опозиция), начело с Константин Муравиев. То продължава сепаративните преговори за мир и се обявява за „демократични реформи“. Независимо от това, Съветският съюз следва своите цели и на 5-ти септември 1944 г. обявява война на България.



През нощта на 8-ми срещу 9-ти септември армейски части заемат ключовите пунктове в София — Министерство на войната, Министерство на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата и други.

 На 9-ти септември съветските войски настъпват в Североизточна България. На 10-ти септември полицията е ликвидирана и на нейно място е създадена народна милиция, съставена най-вече от доскорошни партизани. Това е, съвсем накратко, описание на главните събития от този злощастен период за нас като нация.



Какво обаче прави случилото се толкова мрачно за нашата история?

 Това е лъжата и пропагандата на комунистическия режим през всичките 45 години, че това събитие е "победа на социализма над фашизма и империализма". 



Скъпи приятели, в България фашизъм не е имало. Това може и да ви шокира, но е факт. Дори историци, свързани с БСП – като Искра Баева например – твърдят че това е така. България не е била окупирана от Германия. България е имала правителство и закони през цялото време на войната. Имала е опозиция, която е разполагала със своя опозиционна преса и т.н.

За каква антифашистка борба се говори и срещу кого, така и не е ясно!



Странен е и фактът, че след като България обявява неутралитет във войната, за да избегне поражението и започва преговори с Англия и САЩ (припомням, че те са съюзници заедно със СССР срещу Германия) за настаняване на англиийски и американски войски в България, Сталин въпреки това обявява война. Защо е необходимо това? Така или иначе България не е вече във войната, а на всичкото отгоре води преговри със съюзниците на СССР.

Всичко, за съжаление, е много по-просто. Сталин не иска да изпусне България като сфера на влияние за бъдещите си цели в региона. Това, за съжаление, съвпада с отдавнашните руски, а сега вече и съветски интереси. България е трябвало да бъде окупирана като бъдеща сфера на влияние в този регион. За съжаление този ход се оказва фатален за бъдещето ни, още повече след конференцията в Ялта, на която се поделя Европа на сфери на влияние. Ние попадаме в сферата на влияние на СССР.



Интересен е и друг факт - т. нар. партизани "воювали героично" в борбата срещу фашизма. Оказва се, че те не са били повече от 1500 човека, а членската маса на БРП (БКП) е била малко под 10 000 човека през 1944 г. Къде в това има всенародно въстание? Но пък за разлика от тази малка цифра - 1500 човека - през 1990 г. има близо 200 000 активни борци против фашизма, които са се ползвали с какви ли не привилегии.

Интересно как тези 1500 партизани са станали 200 000 за 45 години? 

След като е окупирана България и на власт идва ОФ, настъпва пълно беззаконие. Избити са хиляди интелектуалци, генерали и офицери, духовници, пастори и т.н. Започва всеобща национализация и индоктринация на населението. България влиза в поредния си мрачен период, който, въпреки че трае 45 години, по деструктивност и трайно увреждане на нацията ни се равнява на 482 г. турско робство. Може и да ви звучи пресилено, но за мен е така.



Днес ние все още не сме отрекли този варварски режим, въпреки че Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и Европейският парламент решиха, че комунизмът трябва да се изучава като престъпен режим. Днес хората, които взеха дипломите си по история в онзи режим и които писаха учебниците по история с желание да угодят единствено и само на СССР, все още дърпат конците на образователната ни система. Все още 9-ти септември се празнува от БСП, което е гавра с хилядите загинали без съд и присъда. Все още има паметници на съветкия ботуш в най-големите ни градове, които като зловещи призраци ни напомнят, че Русия няма лесно да се откаже от желанието си да окупира трайно тези райони. Само че този път не чрез оръжие, а чрез икономическа зависимост – средствата не са важни, важен е резултатът.



Скъпи приятели, 9-ти септември е една от най-срамните и мрачни дати в нашата история. Колкото 6-ти септември е велика дата поради Съединението, толкова 9-ти е срамна заради последиците от този преврат или по-скоро, окупация.



Нека отделим време да разкажем това на нашите деца. Те трябва да знаят истината, за да не допуснат това някога да се повтори.

Калоян Курдоманов

Подписка в памет на Едуард Генов

По време на панихидата в София, отслужена за 40 дни от смъртта на бореца против комунизма, политически затворник, участник в бунта и превземането на Сатрозагорския затвор, и един от основателите на "Независимото дружество за защита правата на човека в България" – Едуард Генов, бе предприета подписка, с предложение, една малка улица в София (вероятно тази на която живееше Еди), да носи неговото име. Есента на 1988 г., затова че са активни членове на Независимото дружество, Едуард и семейството му, и още неколко активисти, бяха принудени да напуснат България, и Едуард се установи в САЩ. Преди около два месеца той почина там, без да може да види отново България! Едуард беше твърдо решил да не се завръща в България, ако не получи, покана, извинение или поне обяснение от некое, от многото изредили се "демократични" български правителства, защото той беше изгонен от комунистите, а демократичните ни власти, нито се сетиха за него, нито за некой от останалите учредители на "Независимото дружество", нито някъде и някога споменаха учередяването (започна да се споменава само името на председателя на дружеството - Илия Минев (но чак след като почина!), нито "Откритото писмо - апел" за човешки права, изпратено до Виенската конференция, декември 1986 г., от същите политически затворници, които януари 1988 г. учередиха Независимото дружество.
Да, имената на политическите затворници, които изпратиха откритото писмо до Виенската конференция, и учередиха първата легална независима демократична, антикомунистическа организация, в България, ето вече 20 години след 10 ноември, никому не са известни, а и самото открито писмо, 20 години не бе публикувано! И чак сега, в последния брой на в. ПРО и АНТИ, от 5 - 11 февруари, 2010 г., в публикация за Григор Симов, това писмо и още неколко документа, във връзка с него, бе публикувано. Но тази публикация, предвид 20 годишната давност, трудно може да се определи като радостно събитие, а по скоро е повод за сериозна размисъл за състоянието на държавата и обществото ни!

За онези, които не са и чули, или не са чели писмото, – ето текста и имената на подписалите го:

http://boristodorov56.blog.bg/politika/2010/02/10/podpiska-v-pamet-na-eduard-genov-neka-edna-ulichka-v-sofiia-.490146

Posted via email from ОТ ПОКРИВА