Имунизиран ли си срещу смъртоносния вирус "Ню Ейдж"?

Залива ни огромна вълна. Глашатаите от масмедиите я наричат “Нова” – вълната, която ще роди Новата епоха, Новият ред, Новото човечество. Истерично се говори за децата-индиго, които са надарени свише да поведат невежите си братя и сестри към духовна революция на нашето съзнание. От почти всеки монитор, телевизор, книга, списание, вестник, брошура и... бррр, какво ли още не, ни огрява лъскавото личице на “положителното мислене”, приканяйки ни да тръгнем заедно с него на далечно пътешествие към дестинациите на Щастието, Славата, Богатството и Успеха.

Озвезденият Паулу Коелю ще нарече такива пътешественици “Войни на светлината”, не по-малко именитият му колега Дан Браун пък ще припознае в това “универсалната духовност”, Джеймс Редфийлд ще се почувства като пророк и ще го провиди като “сътворяването на Рая на земята”, макар през миналия век вече да видяхме рухването на такива утопии като “хилядолетния райх” и Берлинската стена – символът на комунизма. Един призрак пада, обаче друг го замества и толкоз, защото както е казал нявга поетът: “Какво тук значи някаква си личност?”

Не сте ли разбрали още, че на мода са апокрифните евангелия?! “Исус от обора” трябва да бъде изхвърлен вън, да бъде заклеймен като остарял, ретрограден и ужасно-ужасно нетолерантен. Новите евангелия вече звучат така: “Разцепете дърво и Той е там. Вдигнете камъка и ще Го видите.” Вече не ни трябва окървавен Месия, спасяващ ни от греховете ни, а Бог, който живее в нас въпреки тях и спомага за реализирането на нашия потенциал.

Тоест Нов Бог, съответстващ на Новата Епоха на Водолея, в която чудесата и магиите (разбирай астрологията, магьосничеството, гадателството и ред други такива) ще ни въздигат все по-нагоре и по-нагоре. До върха на нашата Нова Вавилонска кула.

Двухилядолетната невяста на Христос или ще участва в този пир под купола на небесата, макар писменото й завещание от Него да го нарича блудство и мерзост, или отказът от подмладяване и разкрасяване ще я прати на нейната собствена Голгота, подобно на Главата й.

Среден път няма да има.

Нали вече се ражда “новата общност от световни служители”, както е пророкувала още Алис Бейли – една от основоположничките на съвременния Ню Ейдж? “Те не принадлежат към нито една религия, но смятат себе си за членове на всемирната Църква и използват всички свещени книги с еднаква свобода.”

Ето как се издават филми като “Тайната”, “Отвъд Тайната” и сигурно третата част ще бъде “Тайната, покоряваща Вселената за вас”. После се трансформират на хартиен носител, превръщат се в бестселъри, влизат в конферентните зали под формата на семинари и така, докато техните автори и последователи не си построят, явно, Новия свят.

Защото “ако го построят, Той ще дойде”, както гласи един популярен техен лозунг.

Може би се питате кой точно е “Той” и каква всъщност е неговата Тайна?

“Тайна” е едно от значенията на имената на древния Вавилон, както узнаваме от Библията. Но кое друго е характерно за Библейския Вавилон? – тази Велика Блудница от "Апокалипсиса" на Йоан, сборният образ на мерзостта на човешките религии, независимо от техните имена, които са изневерили на Бога на небето и земята и блудстват с идолите на тоя свят. Разбира се, срастването на икономическата, политическата и религиозната власт. Блудната религия се е възкачила върху Звяра, символизиращ мощта на земните царства, и чрез държавния инструментариум се опитва да господства върху съзнанието на хората и така да ги поробва.

Ето го, мисля, най-големият враг на Божието царство и на Божиите хора. У нас той може да се идентифицира с несвятия съюз на превърналото се в държавна религия православие (макар и не само и не изцяло, тъй като част от протестантството и католицизма също са опетнени и покварени от репресивните органи на държавата) и посткомунистическата тоталитарност. Пресечени така фатално, те образуват подобие на кръст или нещо като кръст на антихризма. Не случайно Библията ни предупреждава, че антихристкият дух е коварен, че ще се опита да използва името на Христа като един вид благочестие, което е отречено от силата си, и че дори ще се опита да измами, ако може, и избраните.

Тъкмо този дух е осквернил “чистотата и простотата на Христовото евангелие” и превръщайки християнството в помпозна церемониалност, привлича тщеславните, лицемерните и корумпираните души, деградиралите власти, които чрез нея придобиват повече контрол върху съзнанието, а отблъсква търсещите и запраща мнозина от тях право в пухените прегръдки на Ню Ейдж. Да, точно такива антихристки тендеции вече отчетливо се забелязват в нашето съвремие и една от техните характерни особености е приспиващата им пухена възглавничност – т.е., да си бръщолевят до безкрай за мир, толерантност и единение тогава, когато в духовния свят се разгаря безпощадна война.

Ню Ейдж сбирщината от “много и най-различни пътища до Бога” наистина е омайващо учение, което чисто и просто възкресява древни религиозни практики и божества, като ги гримира по най-последния писък на светската мода. И да не се заблуждаваме, че е “само чиста духовност”. Мистични пътешествия на душата, изпадане в транс, редене на мантри, достигане на нирвана. Не. Защото в този антихристки квас набъбването идва от учението за Успеха (те няма да го нарекат обаче "тщеславие" и "Мамон"), Самоусъвършенстването и в крайна сметка, постигането на Богоравенство (забравяйки, че ние, хората, сме само Богоподобни, но не и Богоравни).

Строителите на древната вавилонска кула не бяха ли изпълнени с подобни амбиции?

Ако можехме да видим банковите сметки на култове като масонските ложи, мормоните, сциентолозите и други подобни, а и като си спомним какви видни личности членуват в тях, ще ни се завие свят от височината, до която се е самовъздигнал модерният поднебесен Вавилон! Укрепление на човеци и демони, влезнали в кръвосмесителен завет, в което душите човешки са просто разменна стока (“Откровение” 18/13).

А какво да кажем за пандемията на астрологията? В него от малък до голям и от цар до пъдар са хванати за гушите от нея. И наистина, по-лесно е от Чупакабра да направиш фотомодел за корицата на списание “Вог”, отколкото да откриеш масмедия, която да не я популяризира.

Хороскопите и зодиите в по-голямата си част може и да са шарлатания, но така или иначе ежедневно искат да са нашите сбъднати прогнози във вид на хомоти върху главите ни. Защото те ни впрягат да галопираме по зададените от тях пътища и крият кой ни е оседлал. Бързо знание само с щракането на два пръста, даването на малко пари... и завесата на бъдещето вече е открехната пред тебе. Вместо да търсиш и да откриваш пътя си, предлага ти се готовото решение, и то по усмотрението на една чужда, вампирясала и чародействаща воля. Която друго не очаква от тебе, освен да се впие в душата ти точно като вампир и да издуи паричките ти като мунтафонско виме. Познание тип “Аламинут” от Дървото на познанието на доброто и злото, което подхранва тщеславието ни и ни кара да се чувстваме като богове.

Поне докато не бъдем изгонени от фабрикувания от него измислен рай.

В будоара на Великата Блудница, мисля си аз, астрологията представлява нещо като ежедневния й молив за вежди.

Обаче изписвайки нейните очи, избожда нашите.

“Ами чудеса като верни предсказания, общуване с духове, автоматично писане, местене на предмети с поглед и мисъл, излизане от тялото, и т.н., апострофираш ме ти, не потвърждават ли валидността на тези езотерични практики?”

Ще се опитам да ти отговоря така, драги ми приятелю:

“Представи си примерно, че си обвинен в тежко престъпление, в което наистина си участвал. Арестуван си, за да бъдеш изправен пред съда. Тогава се появява адвокат, който казва, че ако му се довериш, ще се пребори за теб и няма да се стигне до осъдителна присъда. Обаче гаранция ти не виждаш никаква засега в това.

Другото предложение за избавление идва от твоя съучастник в престъплението, който е и истинският му вдъхновител. Той ти обещава да подкупи следствието и въобще да не се стигне до съд. От теб не се иска почти нищо – само да се съгласиш да не го “изпееш” (разбира се, не ти се казва, че по-късно ще се наложи да бъдеш убит, понеже си имал лошия късмет да бъдеш единствения жив свидетел на престъплението).

Ти си натясно, нуждаеш се от чудо и коя точно от двете възможности ще избереш?

Независимо от твоя отговор, струва ми се, че ние като хора сме предразположени да избираме бързите, лесните и евтините чудеса. Ако се налага по-малко да се бъркаме за тях и повече да получаваме в замяна, значи няма никакъв проблем.

Такива чудеса-магии са предназначени за НАШЕТО ЕГО, за НАШИЯ УСПЕХ, за НАШАТА ПРОСЛАВА. И като така, директно ни свързват с най-алчния егоцентрик във вселената, чиято цел винаги е била да заграби колкото се може повече за себе си. Цялото Писание потвърждава, че той също може да произвежда свръхестествени знамения (виж примерно 13 гл. на Апокалипсиса). Обаче целта му е да мами с тях народите и да ги завлича в падението си към бездната. Точно както в моята малка притча, той ще ти се "притече на помощ", но няма да ти каже какво крои с нея. И че обслужва единствено и само собствения си интерес на "човекоубиец и баща на лъжата".

А Божиите чудеса ли? – те сочат към Бога и към кръста, където твоят грях и твоята вина биват напълно изличени.

Иначе хората сами си избират дали да ядат или не от забранения плод.

Той все още ги кара да се чувстват като богове, защото сами определят кое е добро, и кое – зло за тях.

Но им "отнема билета" за Рая.

И те го усещат... съвсем като теб понякога, нали?

Усещането, че летиш към пропаст...”

“Князът на този свят” разполага с мистична притегателна сила и тя най-често е от интелектуално естество. Да вкусиш от плода на забраненото тайно познание все-още е най-висшата наслада, чрез която земният червей на греха в нас може да се почувства като самият ангел на светлината... обаче малко преди да се превърне в дявол и сатана.

В този тип съвременен гностицизъм, наследил апокрифните евангелия, идеята за спасението е пречупена през призмата на самопознанието и на духовното самоусъвършенстване. В автентичните евангелия – напротив, там самата нужда от спасение е залегнала в греховността на човека, прекъснала едемското му общение с неговия Отец, а Исус е представен като Месията, идващ да възстанови тази разкъсана връзка посредством изкуплението на нашите грехове. Страданията Христови, кръстната смърт и възкресението Му са именно с тази цел. И както обобщава апостол Павел няколко десетилетия по-късно:

"Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според писанията; че бе погребан; че биде възкресен на третия ден според писанията" (Кор. 15/3,4), „защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш“ (Римл. 10/9).

В гностическите евангелия, подобно и на исляма, никъде няма да намерите идеята за повесения на кръст Спасител, възкръснал на третия ден, а тъкмо това е сърцевината на християнството. В техния дуализъм те говорят за божествени идеи и същности и понеже отричат тоя свят в неговата материалност (а не в падналото му състояние пред Бога, както е в Библията), приемат телата човешки за изначално зли и т.н., се ориентират към едно себеизключване от мирските дела, за да търсят състоянието на просветленост и сливане с вселената. Типично според древния източно-мистичен обичай, но не и според Христос Господ, Който иска Божията воля да се изпълнява и на земята така, както е на Небето – точно това значи идването на Неговото Царство тук (вижте “Господнята молитва” в Лука 11/2).

В този контекст, спасението е най-важната стъпка за нашите души, обаче съвсем не и последната, понеже нашият Господ иска да примири цялото творение чрез Себе Си и със Себе Си.

И чрез кой друг, ако не чрез нас, които сме вече Негови?

Затова Исус ни казва да търсим ПЪРВО Царството Му, понеже църковната ни фанатична вярност неведнъж ни е довеждала до сектантско фракционерство. И дори до самоубийствена и братоубийствена религия, която е белязала почти цялата история на Църквата ни.

Но стига вече!

Сега Църквата започва да гледа не на себе си, а на Царството и на Царя и така тя започва да се превръща в заплануваната от Бог антитеза на Зикурата.

Исус казва, че когато се запали едно светило, то не трябва да се крие, а да се сложи на видно място. Светилникът на Христовата вяра трябва да осветява всички сфери на нашия живот и живота на обществото. Христос е наречен не само "Глава на Църквата", но и "Цар на царете и Господ на господарите". Това значи, че всяка обществено-политическа власт е под Неговия скиптър. Това реалност ли е днес? Не, изобщо. Казано е дори, че "светът лежи в лукавия", чието прозвище е "Князът на този свят".

Огромното противоречие тук е, че "Господня е земята и всичко, що има по нея", но в настоящото време сатана е окупирал незаконно тия владения и няма да ги върне доброволно на Господ и Неговите хора. Спомняте ли си? – "Божието царство насила се взема и които се насилят, го грабват". Битката то да се установи в нас и на земята се нарича “реформация”, защото властта преминава от едни ръце в други, Божият закон възтържествува и праведността се възцарява в портите.

Това не значи по никакъв начин сливане на Църквата с държавата, понеже това е антихристко образувание, което винаги води до тоталитаризъм. Обаче никой не може да оспори, че Бог иска да влияе и господства над своето творение, сега, когато е паднало, да го изкупи, да го възстанови в първоначалния му блясък и достолепие и чрез него да се види необятната Божия слава.

Ислямистите се борят за влияние, масоните и другите най-различни култове, мафиите по света и т.н. и т.н., а ние, които твърдим, че изповядваме Спасителя на човечеството, да се крием само в малките си стаички и да не смеем да покажем носовете си навън, понеже видите ли, разгласяването на вярата ни може да се сметне за шарлатания, за нетолерантно потъпкване правата на хората и за средновековно видиотяване?!?!?! Ами ще се сметне, разбира се, как князът на тоя свят няма да се погрижи за това?! Ще ни нарече "жадни за слава", "мракобесници", "фанатици", "пълни с арогантност и гордост проповеднически ментета" и каквото още ви дойде на ума.

Е... нищо ново под слънцето! Това се е случвало, откакто свят светува, и явно ще се случва, докато светува.

Просто някои хора винаги избират да са на грешната страна и не правят абсолютно нищо, за да го променят.

На тези жители на модерния Вавилон, които се канят да векуват в него като египетски фараони в своите разкошни гробници, бих искал да припомня следното: книгата “Данаил” ни разкрива, че Вавилонската блудница и сатрапка няма истинска власт над човешката история, а Божият Дух чрез пророка на всеослушание обявява пред нея и за всичките векове напред сгромолясването на цялата световна култура.

Божието царство ще помете наследствата на всички човешки цивилизации, които са построени върху славолюбие, идолопоклонство и насилие, а двете исторически предупреждения за това бяха събарянето на Вавилонската кула и унищожението на древния Вавилон.

И ако ние се идентифицираме достатъчно с “камъка, отсечен не с ръце”, с канарата Христос, която ще се забие във фундаментите от ръжда и кал на тоя свят, тогава няма да милеем за собствения си живот, кариера и богатство повече, отколкото за нашия славен Цар, а големият ни приоритет ще бъде разрастването на Неговото царство в България и по цялата земя.

Без сблъсък с Вавилон това няма как да се случи.

Оцеленческият манталитет само ни прави подлежащи на асимилация от негова страна.

Поради структурата на неговата система, този сблъсък няма да е само религиозен, а ще бъде също икономически, политически и социален.

Откакто царете и жреците на Вавилон са придобили монопол върху тайното знание, придавайки му формата на наука, съдържанието на мироглед, облика на култура и статута на държавна религия, и още повече, откакто тоя модел е завладял света заедно с неговите съкровища, те няма да се откажат от завоеванието си току-така (не случайно Библията говори за модела на религията “Вавилон” като за нещо универсално, а не се занимава да изрежда имената на различните религии, които израстват от този корен).

Религията е мерзост, стояща на свято място и тя трябва да бъде пометена оттам. Защо реформатори като Моисей, Илия и Исус, като апостол Павел и Мартин Лутер, насочваха ударите си главно срещу нея? Понеже същността на религията е да се свърже със самата сърцевина на личността, там където се намират нейните най-съкровени убеждения и ценности, като в същото време управлява и фундаменталните структури на обществото, яхнала Звяра на земните царства – тяхната икономика, политика и култура. И реформаторите разбираха, че само атакувайки нея, ще разтърсят устоите на отделната личност, а заедно с това и на цялото общество.

Логично е, ако и ние искаме същия резултат, да дръзнем да им подражаваме.

Антихристкият дух е нашият враг, а не хората, поробени от него.

"И ще му се поклонят всички, които живеят на земята; всеки, чието име не е било записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне." (Откровение 13/8)

Така че ако не вярваш в закланото лично за твоите грехове Божие Агне, религията ти, етикирана с каквото и да е име на опаковката си, не може да те избави от тях. Тогава за теб остава "едно огнено очакване на съд", понеже "чрез никой друг няма спасение. Защото няма под небето друго име, открито на човеците, чрез което трябва да се спасим." (Деяния 4/12)

Този избор е Божествено право, но все-пак има един "недостатък": даден му е само земен мандат.

Защо Европа и мюсюлманите говорят на различни езици

ДАТСКИЯТ ПСИХОЛОГ НИКОЛАЙ СЕННЕЛС ЗА КУЛТУРНИТЕ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕЧКИ ПРЕД МЮСЮЛМАНСКИТЕ ИМИГРАНТИ НА ЗАПАД

превод и уводен коментар: Милен Радев*


Предлагам на читателите следния разговор на редактора на американското консервативно издание Frontpage Magazinе Джейми Глазов с датския психолог Николай Сеннелс. След неколкогодишна практика в затвор за младежи в Копенхаген Сеннелс издаде неотдавна книгата "Сред престъпници-мюсюлмани. Моят опит като психолог за Копенхагенската община". Преведена е вече на няколко езика. Предстои излизането й на английски по-късно тази година.

Имам резерви към част от тезите на автора. Имам и забележки особено по приложимостта на предлагани от него мерки за справяне с растящото социално напрежение в Западна Европа вследствие трудно управляемия приток на имигранти от Близкия и Среден Изток.

Въпреки това препоръчвам настоятелно текста заради оригиналния, нескован от лицемерните принципи на „политическа коректност” поглед на практик в психологията на пребиваващите в чужда и възприемана от тях като враждебна културна среда мюсюлмани.

Николай Сеннелс поставя жизнено важни въпроси, принципно свързани с интегративната способност на мюсюлманските имигранти (подчертавам последното понятие, тъй като традиционното и многогодишно локално съжителство на религиозни и етнически общности функционира на по-различна основа)

Същевременно държа да обърна внимание и на нещо неочаквано, което ми направи впечатление след вникване в разсъжденията на Николай Сеннелс. Без кой знае какъв възторг, но с чувството за определено просветление установявам, че описаните от него психологически характеристики на имигрантите от мюсюлмански културно-религиозни общности ми се сториха доста познати.

Сблъсъкът на личностния модел, изградил се в традиционното западно либерално общество с този, произлязъл от една нетолерантна, скована от авторитети и пречупваща индивида среда, разкрива немалко паралели с нашите и обществени, и индивидуални проблеми като обекти, но и субекти на десетилетната социалистическа тоталитарна система.

Милен Радев

* * *

FP: Нека започнем разговора с въпроса как попаднахте на точно тази работа?

Сеннелс: Много хора смятат, че съм постъпил на работа в затвора, защото съм искал да се запозная по-отблизо с мюсюлманския манталитет, с несполучливата интеграция и с исляма. Но не е така. Просто си търсех работа и след неколкогодишния ми опит като социален работник с младежи докато следвах психология в Копенхагенския университет за мен бе съвсем естествено да кандидатствам за длъжност, включваща работа с непълнолетни правонарушители. Тогава дори не подозирах, че средно на всеки десет тийнейджъри в датските затвори за младежи седем са от мюсюлмански произход.

Бях първият психолог в това учреждение. Основната задача пред мен бе да вникна в педагогическите и терапевтични нужди на младежите и да се развия терапевтични методи, подходящи за тези специфични нужди. Това е, което свърших и за това се разказва в моята книга. Работата в затвора ме доведе до не съвсем очевидния извод, че моите мюсюлмански клиенти проявяват някои психологически характеристики, които отсъстват у не-мюсюлманските - предимно датски - клиенти. Всички младежи, с които работих, бяха на възраст от 15 до 17 години, повечето от тях с ясно изразено антисоциално поведение. Голяма част и от двете групи произхождаше от домашна среда с определени емоционални дефицити и липсваща семейна подкрепа. Около деветдесет процента бяха момчета и макар че основната част бе от зле функциониращи семейства, имах немалко и мюсюлмани, и датски клиенти, чиито родители и по-големи братя и сестри са добре образовани, имат нормална работа и пр.

Работих почти три години в младежкия затвор и за това време имах около 150 мюсюлмански и 100 датски клиенти. Водих както групова така и индивидуална терапия. На основата на този голям брой мюсюлмански и не-мюсюлмански клиенти натрупах относително обширен емпиричен материал за разбиране и сравняване на психологическото развитие на младежите, както и на различните условия, влияещи на това развитие. Обикновено „истински” изследователски проекти от този вид, които включват продължителни и неколкократни професионални интервюта, ползват не повече от 20-30 респондента за набиране на аналитичен материал.

FP: Споделете някои от Вашите изводи.

Сеннелс: Един от важните изводи е, че израстването в мюсюлманска среда, с родители мюсюлмани и съответните традиции, включва в себе си риска от развитие на определени антисоциални форми на поведение.

Около две трети от тийнейджърите, обвинени по наказателни дела в Копенхаген, са с мюсюлмански произход. От години феноменът се обяснява с това, че мюсюлманите са подлагани на дискриминация от страна на датските работодатели и затова трудно си намират работа. Ето защо мюсюлманите остават бедни, а бедността им пък е виновна за относително високото ниво на престъпност в групата на младите мюсюлмански мъже.

Като хуманист и психолог съм длъжен да оспоря това погрешно становище.
Обясняването на психологическото развитие и на комплексни човешки душевни и поведенчески модели чрез количеството крони, евра или долари, които влизат всяко първо число от месеца на нечия банкова сметка, издава прекалено материалистки и схематичен поглед върху човешката личност. Нашите действията се определят на първо място от свободната ни воля и мотивация - които пък от своя страна са повлияни решаващо от емоционалната, културна и понякога религиозна рамка, в която сме израснали.

Статистически връзката между бедността и криминалното поведение се установява лесно, но трябва да се запитаме кое е причината, а кое е следствието? Познавам много тийнейджъри, които от днес сеят семената на своята бъдеща безработица като не ходят на училище, трупат точки в регистъра за съдимост и развиват негативни социални форми на поведение като агресивност, неувереност и липса на уважение към авторитети и институции.

FP: А установихте ли реални разлики между мюсюлманите от различни части на мюсюлманския свят?

Сеннелс: Моят опит от работата с мюсюлмани показва, че културата, създадена под влияние на исляма подпомага развитието на определени психологически характеристики. Имал съм мюсюлмански клиенти от по-голямата част на мюсюлманския свят: най-вече от Близкия Изток, от мюсюлмански държави в Африка, от Пакистан и от бивша Югославия. Не намерих значими разлики в манталитета сред младежите от тези страни. Единственият фактор, който определя съществено въздействието на мюсюлманския манталитет е дали клиентът се самоидентифицира силно като принадлежащ към мюсюлманската общност или не. Установих количествена разлика между често пъти по-малко ислямски, по-светски настроените мюсюлмани от бивша Югославия например и клиенти от Близкия изток, които се самоопределят най-силно като мюсюлмани.

Преобладаващата част от моите 150 клиенти-мюсюлмани изразяват силна привързаност към своя бог Аллах и към неговия пророк, но по-малко от половината практикуват исляма активно като редовни молитвени действия, изучаване на Корана и т.н. Не установих обаче никаква разлика в социално-психологическите структури между двете групи – тази на активно практикуващите и тези, които могат да бъдат наречени лоялни, но пасивно вярващи. От гледна точка на терапевта манталитетът, резултиращ от ислямското влияние в обществата, в които тази религия определя доминиращата ценностна система, е толкова силно вкоренен в културата, че мюсюлманите са повлияни от нейните догми и ценности до такава степен, че е без значение дали те се молят по пет пъти на ден и дали могат да рецитират Корана или не.

FP: Скицирайте за нас един психологически профил на мюсюлманската култура. Как формира тя мисленето и поведението на човек, който подраства в такава култура?

Сеннелс: Най-важните характеристики, които установих, се отнасят до такива качества като гняв и агресивност, увереност в себе си, индивидуална отговорност и идентичност.

Що се отнася до гнева, то бързо става ясно, че мюсюлманите като цяло имат различно виждане за агресията, за гнева и заплашителното поведение от нас датчаните и вероятно от повечето хора в Западния свят.

За повечето хора на Запад е признак на притеснителна слабост, ако човек покаже, че се ядосва. Тази гледна точка по отношение на гнева вероятно се налага още в ранна детска възраст. Работил съм няколко години като училищен психолог и знам, че взаимният тормоз сред децата е постоянен проблем. Интересното е, че най-голяма вероятност да станат обект на тормоз имат онези деца, които се сърдят най- лесно и най-бързо. Склонни сме да губим респект към хора, които се гневят лесно и в много случаи дори сме изкушени да ги предизвикваме и дразним, ако ще и с педагогическа цел, за да им помогнем да осъзнаят, че поведението им е детинско. У нас се приема като проява на незрялост, ако някой се опитва да наложи волята си чрез агресивно държане или чрез използване на заплахи. В такива случаи реакцията ни обикновено е от подигравателна до просто игнориране. Прочее, най-бързият начин да „загубиш лицето“ си в кръга на Западната култура е да покажеш публично своя гняв.

Съвършено другояче стоят нещата в ислямската култура. Докато повечето от датските ми клиенти, имали проблеми с гнева си, чувстваха неудобство от това, никой от моите клиенти-мюсюлмани дори не можеше да разбере нашата гледна точка за гнева. Прекарал съм безброй часове в терапевтични сесии за овладяване на гнева както с датски така и с мюсюлмански клиенти. Така имах много добрата възможност пряко да опозная културните различия при тази специфична емоция, как възниква и как се изразява тя, как се управлява и как се реагира на нея.

В ислямската култура се очаква човек да демонстрира гняв и заплашително поведение, ако е критикуван или дразнен. Ако мюсюлманин не реагира агресивно, когато е подложен на критика, той минава за слаб, незаслужаващ доверие и по този начин незабавно се уронва неговият социален статус.

Този коктейл от културни различия захранва и текущия дебат за свободата на словото по целия свят. Критиката на свободния свят, вицовете за исляма са посрещани в ислямските страни с изблици на ярост и с терористки заплахи. Неотдавна един датски карикатурист представи пророка на мюсюлманите с бомба в чалмата за да илюстрира факта, че Мохамед е ръководил десетки кланета и е призовавал към всеобщ насилствен джихад срещу не-мюсюлманите. Веднага ислямски лидери и техни последователи реагираха сякаш в потвърждение на рисунката на Вестергард: отговорът им бе джихад на всички възможни нива – заплахи с геноцид, терор, икономически бойкот, съдебни процеси и използване на демократичната система на нашите страни, на ЕС и на ООН за да оспорят и да ликвидират нашите закони за свободата на словото.

FP: Какво може да споделите за различията между мюсюлманската и западната култура по отношение на самоувереността.

Сеннелс: Цялата концепция за честта в ислямската култура е - също както в случая с гнева – коренно противоположна на нашите западни представи. В ислямската култура е прието да си изключително чувствителен към статуса, който имаш в рамките на групата, към мнението на хората за теб самия, към всеки намек за критика по твой адрес. Агресивният отговор на всичко, което може потенциално да те постави в несигурно положение, се разглежда като израз на достойно поведение и защита на честта. Но какво достойно има в това? Каква е тази чест, която трябва да се защищава с всички възможни средства - включително чрез отнемане от жените на техни елементарни човешки права като правото на личен избор на сексуален партньор, на облекло, на съпруг и на начин на живот? Какво достойно има в яростта и в липсата на способност за игнориране на провокациите и за конструктивно справяне с критични мнения?

След изслушване разказите на повече от сто мюсюлмани-тийнейджъри за техните чувства, мисли, реакции, семейства, религия, култура, за живота им в техните мюсюлмански гета и в родните им страни, на мен ми стана ясно, че за мюсюлманина точно в този тип поведение се състои самата същност на понятието „да запазиш своята чест“. Но видяно през очите на западната психология, това е преди всичко израз на липса на самочувствие. Според нашите представи, основното условие за да бъдеш автентичен и достоен е да познаваш своите силни и слаби страни - и да ги приемаш като такива. Способността да мислим „това е твое мнение за мен, а не мое, но за мен е важно моето мнение”, когато някой ни провокира и да сме достатъчно зрели за да се справяме конструктивно с критиката е един от източниците на социален статус в западния свят.

За съжаление мюсюлманската концепция за честта превръща особено техните мъже в крехки, чупливи като стъкло личности, които за да се опазят трябва да плашат околните с агресивното си поведение. Разиграването на шоуто на така наречената нарцистична ярост е много разпространено сред мюсюлманите. Страхът от критиката в много случаи не е далеч от параноята. Съвсем неслучайно в мюсюлманските общества самоиронията и самокритичността отсъстват изцяло. От гледната точка на психологията - чиято цел е изграждането на уверени в себе си, щастливи, свободни, обичащи и продуктивни личности, а не задоволяването на един ненавиждащ бог или на някакви културни традиции – от тази гледна точка, мюсюлманската култура в много отношения е психически нездравословна за подрастващите в нея.

FP: А как се вписва понятие като индивидуална отговорност във всичко това?

Сеннелс: За да преминем към индивидуалната отговорност, трябва първо да запозная читателите с психологическия термин „локус на контрола”. Локус на контрола се отнася до самооценката на човека за вътрешните и външни фактори, които имат доминиращо влияние върху неговия живот. В нашата западна култура ние възприемаме вътрешните фактори като по-важни от външните. Нашите възгледи, нашият начин на управление на емоциите, нашият начин на мислене, рефлексията, реакциите ни - всичко това за нас са средства, чрез които решаваме собствения живот. Наистина, не винаги сме наясно за начина, по който мислим и дори съществува цяла индустрия, която печели от този факт. Легиони психолози, терапевти, психиатри, треньори, безброй книги, самоучители, списания и наръчници заливат нашите общества и всички те са насочени към една цел - да изострят нашата чувствителност, нашето съзнание за това как по-добре да решаваме собствения живот.

Нищо подобно не съществува в мюсюлманския свят. Малкото психиатри, които те имат, са често пъти образовани на Запад и каквато и психология и педагогика да съществува в мюсюлманските страни, тя не е вкоренена в мюсюлманската култура, а разчита на идеи, внесени от Запад.

Когато например западният човек се сблъска с някакъв проблем той си задава въпроса: „Какво мога да променя в себе си/в живота си за да стана по-щастлив?” Този манталитет се проявява съвсем ясно у моите датски клиенти. В тях е дълбоко вкоренено, че когато говориш, когато разказваш за себе си, това може да ти помогне да намериш по-добър начини за справяне със собствения живот. Когато на кушетката в кабинета ми се озове обаче клиент-мюсюлманин, в повечето случаи е сякаш ме посещава пришълец от друга планета.

При нормални условия западните хора и мюсюлманите могат да комуникират сравнително лесно един с друг - стига общуването да не включва критика. Но в обстановка, в която цялата концепция е съсредоточена около това клиентът-мюсюлманин да заговори за своите чувства и мисли, тъй като психологът смята, че това ще му помогне да стане по-щастливи и способен да води по- конструктивен живот, внезапно „веригата пада от велосипеда”, както казваме ние в Дания. Те почват да въртят глава: как така, от къде на къде ще станат по-щастливи, ако изложат на показ слабостите си, за които от рождение са им втълпявали, че трябва да ги крият за да запазят честта си? Абсолютно изключено! Успях в края на краищата да разработя терапевтичен метод, който до известна степен отговаря на тези културни усложнения, но най-вероятно терапията и мюсюлманският манталитет никога няма да станат истински приятели.

Важен аспект на тези различия в контекста на локус на контрол е, че хора, които разглеждат собствения живот основно като ръководен от външни фактори - страховит Бог, могъщ баща, влиятелни имами, древни, но силни културни традиции - много лесно могат да развият манталитет на жертви. Съвсем не случайно конспиративни теории и обвиненията спрямо не-мюсюлмани заемат тъй централно място в речите и в политиката на мюсюлманските лидери. Този манталитет на жертви доминира съзнанието и на имигрантите от мюсюлмански страни, които често издигат предълъг списък с искания за икономически помощи и за ислямизиране на нашите общества за да могат да задоволяват своите лични нужди.

FP: Казаното от Вас сякаш изяснява много разбираемо защо мюсюлманите не могат да се интегрират в нашето западно общество. Как гледате Вие на това?

Сеннелс: Опитът ме учи, че за успешна интеграция са нужни три неща. Трябва да искаш да се интегрираш, трябва да ти бъде разрешено да се интегрираш и трябва да имаш личностния капацитет за това. Много малко имигранти-мюсюлмани, отговарят на тези три критерия.

Първият въпрос е: по какви причини мюсюлманските имигранти трябва да искат да се интегрират? Та те могат да си живеят своята култура, получават достатъчно пари и имат напълно функциониращ социален живот сред своите приятели мюсюлмани, без дори да им се налага да научават нашия език или да трябва да работят. Не съществуват наистина никакви фактори, които да правят интеграцията необходима. Има разбира се и мюсюлмански имигранти, които желаят да се адаптират към начина на живот и към манталитета в новата си страна на обитание, но техният брой е много малък. Във Франция само 14% от милионите имигранти мюсюлмани гледат на себе си като "по-скоро французи, отколкото мюсюлмани." В Германия само 12% от мюсюлманите се самоопределят като повече германци отколкото мюсюлмани.

Проучване в Дания показа, че само 14 % от мюсюлманите, живеещи тук се самоидентифицират като датчани и с демократични убеждения. Опитът ми с моите клиенти мюсюлмани показва, че за тях мюсюлманската им идентичност е несъвместима с воденето на западен начин на живот. Да бъдеш мюсюлманин означава също така, да смяташ себе си за съвсем различен и същевременно за по-добър човек от не-мюсюлманите. Този манталитет лесно води до апартейд и да расизъм. Може би това е причината, че макар мюсюлманските имигранти да упражняват според статистиката пет пъти по-често насилие от етническите датчани, същевременно три четвърти от жертвите на насилие са датчани.

Наличието на втория критерий - да ти бъде разрешено да се интегрираш, също така не се наблюдава много често. В мюсюлманските общности съществува много силна форма на социален контрол. Всеки държи под око другия и ако се забележи, че някой проявява нежелание да следва културния и религиозен „кодекс“ той бързо става обект на силна критика и рискува да бъде изключен от общността - често дори от собственото си семейство. В най-лошия вариант - и това се случва доста често – жени-мюсюлманки живеят под постоянна смъртна заплаха, която ги възпира от навлизането в западния начин на живот, дори когато става дума за елементарни човешки права - да избираш самостоятелно своите сексуални партньори, своя стил на обличане, прическа, приятели, религия и живот като цяло. Повечето от моите мюсюлмански клиенти разглеждаха своя религиозен и културен бекграунд като върха на цивилизацията и на морала. Да напуснеш доброволно това благо, би означавало от гледна точка на техните съплеменници да се превърнеш в културен и религиозен ренегат. Такива действия често носят със себе си сурови последици – и то не само в рамките на мафиотски банди и изостанали племенни общности, но също така - и особено силно - сред мюсюлманите.

И накрая – иска се висока степен на лична зрялост за да се интегрираш в една чужда култура. Това включва промяна на част от собствената ти идентичност – от член на дадена група да станеш член на друга социална група с напълно различни културни ценности и традиции. Това не е като да смениш някоя лоша привичка, да се откажеш от цигарите например. Интеграцията прониква много по-дълбоко и има личностно психологически импликации. Срещал съм момичета мюсюлмани, които в рамките на повлиян от западните нрави тийнейджърски протестен бунт опитват да се интегрират и не се интересуват, че това не им е разрешено. Нямайки нужната личностна зрялост тези девойки свършват в комплексна криза на идентичността, пропадат, отдават се на наркотици и безразборен секс.

Ето защо съм напълно убеден, че интеграцията на мюсюлманите на Запад не може никога да се осъществи в нужната степен.

FP: Какво е тогава мнението Ви за бъдещето на Европа пред лицето на експлозивно нарастващия брой на мюсюлманското население?

Сеннелс: Намираме се в исторически фаталната ситуация да сме поканили в нашия континент милиони хора, които не искат и не са в състояние да се интегрират. И тъй като интеграцията на мюсюлманите никога няма да се случи - факт, който мисля вече е доказан от години – ще стигнем до положение, при което една значителна част от населението ще работи активно за ислямизирането на нашите общества. Има и мюсюлмани, и немюсюлмани, които смятат, че този процес на ислямизация е част от ислямския джихад. Работата е там, че тук се крие много повече. Става дума за част от природата на човека. Хора, които не се чувстват комфортно там, където живеят, неминуемо се стремят да променят своето обкръжение. Мюсюлманските опити за ислямизиране на нашите общества едва сега започват. Те тепърва ще се чувстват все по-силни и по-силни като влияние и като количество. Този процес се насърчава от мюсюлмански лидери във и извън Европа и се подпомага от един вид колективно малодушие наречено политическа коректност.

Световният икономически форум публикува резултатите от огромно проучване в 12 мюсюлмански и 12 не-мюсюлмански държави в доклада "Ислямът и Западът, Годишен доклад за състоянието на диалога, януари 2008 година." Като цяло докладът потвърждава голямото недоверие между двете групи страни и разкрива много силни негативни чувства един към друг. Последният въпрос в изследването е: „Смятате ли, че може да бъдат избегнат конфликт с насилие между мюсюлманския и западния свят?” Докладът показва, че мнозинството от населението във всички 24 държави смята, че такъв конфликт може да бъде избегнат. Но в същото време мнозинството в 22 страни смята, че „отношенията между мюсюлманския и западния свят все повече се влошават”. По-голямата част от хората все още не са загубили надежда, но в същото време мнозинството вижда как тази надежда става все по-малка и по-малка.

В условия, в които мюсюлманските имигранти налагат все по-голяма ислямизация, а същинските европейци се чувстват все по-експлоатирани и заплашени от нарастващите и проявяващи все по-голяма агресивност и насилие мюсюлмански общности, една общоконтинентална гражданска война може да стане неизбежна. Вече започват да се оформят нашите европейски ислямски „ивици Газа“, където представители на не-ислямските местни власти се посрещат с градушка от камъни и от яростни тълпи. В същото време ислямски авторитети като имами, съвети на старейшините и самосиндикално организирани Шариатски съдилища имат пълната свобода да упражняват своята власт.

Опасявам се, че ще станем свидетели на повече убити полицаи, на отвличания като средство за договаряне освобождаването на лишени от свобода мюсюлмански религиозни или бандитски лидери, на терор, на бомби, на икономическа и практическа подкрепа от ислямски страни за мюсюлманските общности тук на Запад. Още сега нашите икономически и полицейски ресурси започват да се изтощават пред лицето на многобройните странични последици от масовата мюсюлманска имиграция. Смятам, че в дългосрочен план ще са неминуеми мерки за коренно реформиране на нашата система за социално подпомагане, както и законодателни промени, позволяващи включване на армията за решаване на проблеми с вътрешната сигурност. В стотици европейски градове чувството за безопасност и за социален интегритет безвъзвратно е загубено вследствие на антиобщественото поведение на мюсюлманите и тяхната враждебност спрямо не-мюсюлманите.

Според мен най-голямата опасност е там, че обикновеният европеец става все по-податлив на негативни настроения и че населението като цяло и политическата ни класа ще се видят принудени да отстъпят от нашите собствени хуманистки ценности за да се опитат да предотвратят катастрофата. Колкото по-скоро се заемем с решаването на проблемите, толкова по-голям ще е шансът да запазим своите важни и уникални човешки ценности.

FP: Депресиращо е да се установи как прекомерната политическа коректност и влиянието на левицата спомагат за масовото инфилтриране на нашите общества с мюсюлмански имигранти. Цел на левицата винаги е била разрушаване нашите обществени структури. Коварно тя се опитва да стори това чрез оръжието на „мултикултурализма”. Но нека не завършваме на толкова безнадеждна нота. Кажете, какво може да направи веки от нас за да избегнем капитулацията на Запада, която се приближава от ден на ден?

Сеннелс: Първо искам да подчертая, че нашата „капитулация” далеч няма да е достатъчна. Само масово конвертиране (помохамеданчване) би задоволило законите на Корана и на неговите проповедници. Впрочем, колкото и мюсюлманските лидери непрекъснато да твърдят, че единственият начин за гарантиране на световния мир и морал за цялото човечество било всички да станат последователи на техния пророк, аз не съм никак сигурен, че това е наистина така. Мюсюлманските страни са определено по-малко мирни отколкото другаде по света, а що се отнася до моралността във връзка със свободата на словото, с човешките права и уважението пред човешкия живот, то порядките там, където властва ислямското право, красноречиво опровергават горната пропаганда.

Според мен западните държави трябва да приемат законодателни мерки за пълно прекратяване имиграцията на мюсюлмани и не-западни имигранти, които още не са получили гражданство. От тях трябва да се изисква или да изпълнят дълъг списък от критерии за интеграция, или да напуснат съответната страна. Постоянното пребиваване или даването на гражданство на мюсюлмански бежанци трябва да стане невъзможно. Нека спомена, че един кандидат за политическо убежище струва на Дания средно 33 000 евро годишно. Според UNHCR средната финансова издръжка на човек в бежански лагер в близост до собствената му страна е 33 евро.

При отказ от интеграция би трябвало да направим условията за пребиваване на имигрантите като цяло тъй неатрактивни, а икономическите негативи тъй осезаеми, че това да мотивира мюсюлманите от нашите страни да мигрират в друг регион, например в някоя ислямска държава, където биха живели в близка им езикова, културна и религиозна среда, без напрягане да се интегрират и без да се чувстват дискриминирани от гражданското общество и от т.н. „критици на исляма“.

Ангажирани и отговорни привърженици и защитници на нашата западна култура трябва да полагат непрестанни усилия и да затрупват с писма в този дух своите депутати, редакциите на медиите. Интернет блогърите трябва да се грижат за това информацията, която нашите официални медии съзнателно избягват да публикуват, да стане широко известна. Нужно е да се създаде нова ООН, само за демократични държави, а на ЕС трябва да се отнеме възможността да налага приемането на имигранти на своите държави-членки.


*Публикувано тук с любезното съгласие на г-н Радев.

Източник: ДЕ ЗОРАТА

За Бербатов и нашата национална идентичност

oт Александър Джоргов

През изминалата седмица от родната преса научихме, че най-успелия български футболист през последните години спира участието си в националния отбор. И докато тази новина едва ли би предизвикала вниманието на онези, които не се интересуват от спорт, то тя е показателна за начина по-който ние се отнасяме към успелите в една или друга степен българи.

Вярно е, че през последните години пресата засипваше с критики представянето на Бербатов, като в същото време с трепет следеше преди година и половина дали ще се осъществи трансфера му в Манчестър Юнайтед, един от най-именитите световни клубни отбори. Целта на този материал не е да коментирам изявите на Бербатов, а по-скоро обществените реакции, които говорят много за нашия национален манталитет и неговата връзка с националната ни идентичност.

Бербатов е видимо засегнат, причините в известна степен са ясни: всички критики и обиди, които се изляха по негов адрес. Разбира се, когато приноса ти към националния отбор е недооценен и всяка капка патриотизъм може да се изпари от теб. Лично за мен не представлява интерес дали критиките към него са основателни или не, а свръх големите очаквания, които се поставят към хора като него. От една страна очакванията ни, а от друга склонността ни да събаряме сънародниците си когато успяват в една или друга степен.

Смея да твърдя, че част от тези очаквания се основават на присъщото ни идолопоклонство, че някой или постиженията на някой ще ни накарат да се почувстваме по-добре за себе си. За известен период той успява донякъде да запълни тази роля, но започне ли с провалите, готови сме да го разпънем на кръст. Проблемът е в нас, не в Бербатов, Веселин Топалов или някой друг. Да, постиженията на Бербатов или някой друг в даден момент, ни дават чувство на гордост като българи, но моя въпрос е къде е източникът на национална гордост и самочувствие, когато идолите в народното самосъзнание се провалят или тогава когато стане явно човешкото и несъвършеното у тях?

Някои намират в българската история източник на гордост и национална идентичност. За мен не са твърде много моментите и личностите в родната ни история, които истински ме карат да се изпълня с такива чувства. Знам, че някои биха опонирали това твърдение, но повечето техни аргументи биха се основали на принципа "сравнявайки себе си със себе си". Ако гледаме контекста само на родната ни история, без да взимаме в предвид историите на прогресивни световни нации можем да стигнем до подобни тесногръди патриотични чувства.

В своята книга "Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка" видния политолог Самюъл Хънтингтън говори за символите на национална гордост в американското общество. За една нация, която не може да се похвали с дълга история или преобладаващ етнос, конституцията, американското кредо и националното знаме заемат централно място в националното самосъзнание. Американското кредо, което включва идеалите за същностното достойнство на отделната личност, за неотчуждаемото право на свобода, правосъдие, частна собственост и свободни възможност е било мотивираща сила на поколения. Известният руски дисидент от еврейски произход Натан Шарански в книгата си "В защита на идентичността" ("Defending Identity") ясно постановява източниците на национална гордост и идентичност, които се простират много по далеч от конкретни исторически личности. Общите морални ценности и традиции, примерът на онези, родолюбци които са воювали за тези идеали, ключовите моменти в историческото развитие, изиграли определяща роля за затвърждаването на тези национални "светини", всички те са компоненти на една националната идентичност.

Лично за мен един обществен договор основаващ и постановяващ общи идеали може да бъде много по-голям източник на национална идентичност и гордост, от колкото идеали свързани с териториални и етнически претенции, или спорадични прояви на наши успели сънародници. Сигурен съм, че национална идентичност основаваща се на обществен договор, а не на етнос би било много удачно решение не само за нас, но и за Република Македония например!

Каква гордост изпитваме от нашата конституция? Защо американците се гордеят с тяхната? Къде е нашата Магна Карта, която имат британците, издигаща върховенството на закона, над властта на монарха? Именитият български писател и философ Стоян Михайловски дава точен и ясен отговор в своя труд "Политически и религиозни размишления". След като бива приета Търновската конституция, която в голяма степен е взаимствана от белгийската, той се обръща към Драган Цанков питайки го защо сме приели такова законодателство, при положение, че нравствената зрялост и самосъзнание на нашия народ е далеч под правата и свободите, които се дават от Търновската конституция? Харесващ ни или не истинен остава фактът, че когато един народ не е израсъл нравствено и морално, не е воювал и платил цена за свой обществен договор, то тогава подобен документ трудно би станал източник на национална гордост.

Предизвикателствата пред националната ни идентичност със всеки ден стават по-ясни. Ще се радваме и ще критикуваме кариерата на наши сънародници като Бербатов или който и да е друг, или ще намерим много по-дълбок и непресъхващ извор на национална идентичност? Пред нас стои предизвикателството дали ще изкопаем наново този донякъде заринат извор, дали ще го разширим и задълбочим, дали ще открием истинската му стойност и мотивираща сила.

Ден за благодарност

Америка празнува Денят на Благодарноста!

За сухите историческите факти засягащи този национален за САЩ и Канада празник, можете да прочетете тук. Това беше едно от по-добрите представяния на историческата страна на празника, които намерих онлайн на български.

Секуляристите биха искали да представят този празник като празник изцяло свързан с есенната жетва и нищо повече.

Но на кой благодари Америка в Деня на Благодарноста?

Благодараноста по правило е към някой, а не към нещо. Само хора, които не познават цялостната история на заселниците в Новия Свят, биха претендирали за това, че едва ли не Деня на Благодарноста е видите ли някакъв си езически празник, в който благодарим на дърветата и на земята за това, че са ни дали своите плодове.

Нека се взрем малко по-отблизо в детайлите на тази история.

От Стария свят към Новия - в търсене на духовна свобода

Пилигримите са били британци, първоначално забегнали от Англия в Холандия в търсене на религиозна свобода. Правят опит да се установят, но въпреки толерантноста на холандците не възприемат тяхната култура, която считат за твърде безбожна. Пилигримите, членове на Английската Сепаратистка Църква, сключват договор с британска компания, която се съгласява да финансира пътуване до Америка с цел установяване на колония. ЖЗаселниците, 102 на брой, пристигат в Америка на 11 декември 1620 година. Едва оцеляват своята първа зима; за една година погребват 46 души.

Уилиям Брадфорд, губернатор на колонията, установява връзки с местните индианци, които учат заселниците как да ловят местния дивеч и как да отглеждат местни култури като царевица, тиква и други. Жетвата на първата есен след заселването е обилна и заедно с 90тината индианци, пилигримите празнуват тази своя победа и оцеляване.

Картофите по онова време, все още ново откритие, са били считани от европейците за отровни. Традицията на това да се яде тиква идва от факта, че тиквата е била основно ястие за пилигримите в онази първа есен. Те не са имали брашно, масло, мляко и други иначе основни продукти, поради факта, че една година не е била достатъчна за тях да отгледат която и да е от тези животински или растителни култури, нехарактерни за местната територия.

Брадфорд обаче свиква тържеството, което трае три дни. Праща мъже от стана на лов за местни птици и дивеч. От там идва и традицията на пуйката. Термина “пуйка” по онова време бил ползван от пилигримите за диви птици като гъски и патици. Най-вероятно трапезата на този първи Ден на благодарността е била богата на риба, къпини, морски рак и сливи.

Няколко думи за Брадфорд: роден в Англия през 1590 година, той е бил член на църквата Скруби (Scrooby Separatist Congregation). Една извадка от журнала на Брадфорд ни разкрива есенцията на дълбоката вяра, която е водила заселниците в това тяхно начинание:

“Едната страна [реформаторите], се бореше за това да има правото да се покланя на Бог по правлния начин и да установява доктрината на Христос в църквата според семплоста на Евангелието, без да е смесна с човешки изобретения; да има и да бъде управлявана от законите на Божието Слово, разпределно във и чрез офисите на (служенията) на Пасторите, Учителите и Презвитерите, т.е. чрез Писанията.

Другата страна [Англиканската църква], колкото и да го прикриваше, се опитваше да установи епископално достойнство (по подобие на папата), с голямата си власт и юрисдикция под техен контрол; с техните закони и канони и церемонии; с доходи и богатства, които им осигуряваха подчинени служители; чрез всякаки подобни средства, които поддържаха тяхното антихристко величие и ги овластиха с господарска и тиранична сила да преследват бедните Божии служители.” (Източник: The Journal of William Bradford).

Несъмнено Брадфорд е и един от авторите на договора от Мейфлауър (The Mayflower Compact), който се счита за първия документ обозначаващ основаването на т. нар. Нов свят.

Установяването на Деня на благодарноста като национален празник е заслуга на президента Джордж Уошингтън през 1789 година, когато той издава Прокламацията за Дена на благодарността като ден за молитва и благодарност към Бог.

“Задъление е на всички народи да признаят промисъла на Бог Всемогъщи, да се покоряват на Неговата воля, да бъдат благодарни за Неговите добрини и смирено да призоват Неговата протекция и благоволение.

По тази причина и поради това, че и двете камари на Конгреса, чрез тяхната обща комисия ме помолиха “да препоръчам на народа на Съединените Щати ден за обществено благодарение и молитва да бъде спазван, призанавайки с благодарни сърца многото явни благоволения на Бог Всемогъщи, особено тази, че им даде възможност мирно да сформират такава форма на управление, че да е за тяхната безопасност и щастие:”
И така, препоръчвам и потвържавам ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИЯТ ДЕН НА НОЕМВРИ да бъде ден посветен от народа на тези Щати в служение на това велико и славно Същество, благородният Автор на всяко съществуващо добро, което е било, което е и което някога ще бъде; всички ние нека се обединим в това да му отдадем нашите искрени и смирени благодарности за Неговата грижа и протекция спрямо този народ дори и преди да беше станал нация. За явните и многообразни милости и благодатно предразположение на Неговата промисъл в протичането и завършването на последната война, за голямата степен на спокойствие, единство и изобилие на които се наслаждаваме; за мирният и рационален начин по който сме успели да установим различни конституции за нашата сигурност и благоденствие; и в частност за националната ни конституция, която беше наскоро въведена за гражданските и религиозните свободи, с които сме благословени; за средствата за добиване и разпространяване на полезно знание; и по принцип, за всички велики и разнообразни благоволения, които Той е решил да ни даде.

Така, нека се обединим в това смирено да предложим нашите молитви и ходатайства на великият Господ и Управител на народите; умолявайки го да опрости нашите национални и други прегрешения; да ни даде, било то в обществени или лични дела, да изпълним нашите много и свързани задължения правилно и изрядно; да направи нашето Национално Правителство благословение за всички хора, като бъде Правителство на мъдри, справедливи и конституционни закони, точно и вярно приложени и възприети; да защитава и води всички други управници и нации (особено тези, които са показали добрина към нас), и да ги благослови с добри правителства, мир и съгласие; да разпространява знанието и приложението на истинската религия и добродетели; както и да умножи научните постижения между тях и нас; и по принцип, да даде на цялото човечество такава степен на просперитет във времето, както само Той намери за добре.

Написно от моята ръка в град Ню Йорк, 3ти Октомври, Господнята година 1789."


Днес милиони американски семейства ще се съберат около празничната трапеза. В нашето семейство това е също неизменен обичай. Пристигат братя и сестри от други щати. Трапезата е изобилна: пуйка с пълнеж, тиквен пай и много други вкуснотии. Преди обаче да е започнала вечерята, всички, вярващи и невярващи, протестанти и католици, либерали и консерватори (да, нашето семейство е много разнообразно) един по един вземат по минутка да споделят всеки за какво е благодарен през изминалата година. Следва обща молитва на благодарност и чак след това идва ред на трапезата. По късно всички се отправят към телевизора за традиционната футболна игра, която е станала част от традицията на деня за последните няколко десетилетия.

А България?

Днес, в Деня на Благодарноста, аз съм благодарен на Бог за семейство и роднини, за приятели и за всички Божии благословения.

Благодарен съм и за родината си, за народа ни, за бъдещето, което Бог има за нас. Ще дойде ли ден, в който българският Парламент да прати на президента указ, чрез който да изисква от Президента да установи национален ден за молитва, покаяние и благодарние към Бог Всемогъщи?

Не знам, но си струва да си зададем този въпрос.

Мнозина биха казали: “Защо е нужно такова лично нещо като вярата в Бог да се институционализира?”. В Библията обаче ясно виждаме, че Бог, който освен, че желаеше всеки да го почита в сърцето си и да има собствената си вяра, издаде и повеля за това израилтяните да го почитат и като общество.

Възприемането на национален Ден на благодарността би бил един от начините българският народ да се обедини около християнските ценности, за които толкова много се говори иначе. Не празник забулен в религиозни ритуали и молитви изговорени на неразбираем език! Благодарноста може само да прелива от сърцата на всеки един от нас, от най-силните на деня, до най-слабите и уязвимите.

Наскоро проведеното запитване по Туитър, което можете да видите тук, показва доколко сме объркани по темата. Ето и някои от коментарите:

"На кого ще благодарим?" - Добър въпрос. Предлагам да благодарим на Бог, който е създал цялото това нещо наречено творение. Какво мислите?

"Какъв ще е смисълът на подобен празник?" - Виж статията по-горе.

"Ние не сме като американците, трудно благодарим" - Ами никога не е късно да станем по-благодарни като хора и като нация.

"Би било хубаво но не е в културата ни" - Именно! Исторята на празника показва, че не е бил част и от културата на Америка. Идеята ражда промени.

"Стига сме вземали празници от американците. Нашите ги забравихме." - Корекция: нямаме НИТО ЕДИН празник, който да сме взели от американците!

Все пак, 38% от отговорилите смятат, че трябва да имаме такъв национален празник. Предполагам следващото запитване ще е въпрос дали им харесва текста на Декларацията на Дж. Уошингтън.


Георги Бакалов (с) 2009

Аз не съм гей и никога няма да бъда!!!

Дали нещо такова може да си помисли и после да го напише тук млад мъж като мен, запитах се аз днес, ако трябваше да се остави на либералната диктатура да оформя мнението му?

Ето го, от розовия екран се пъчи Азис и постоянно ми се лези, като се мъчи с чалгарски мурафети и чар да ме накара да повярвам, че тая шутовщина е най-нормалното нещо на света. Но като знаеш, че преди него е имало Георги Парцалев и Емил Димитров... По-късно се разбра пък за Васил Найденов, Мариус Куркински, Камен Воденичаров, Драго Чая, за такива икони в бранша като Дим Дуков и Евгений Минчев (макар тия последните да не си развяват чак толкова парадно гей-байряците). А кой ли не е чувал за пойните птички с ляв сексуален уклон Фреди Меркюри, Елтън Джон, Джордж Майкъл? Докато първият трагично почина от СПИН, завещавайки на събратята си да продължат шоуто му, другите двама вече се сдобиха с узаконени хомо-дружинки, които с гордост представят пред цял свят като свои семейства. А върнем ли се доста по-назад в историята, ще си спомним за Александър Македонски, за Сафо, за митичния Ахил... че даже и за капо ди тути капи от античния връх “Олимп” Зевс, който също не се е лишавал от еднополови контакти, за радост на обичащите оргиите свои верни поклонници (наричат ги още “езичници”, за да стане по-ясно).

Любител съм на киноизкуството и когато ми остане време, с наслада поглъщам някой и друг филм. Обаче какво ми е впечатлението от последните двайсетина години? Много рядко е да попаднеш на следа, която да не те отведе в обятията на “свободната” (в това число и хомосексуална) любов. Сега се сещам за филми като “Филаделфия”, “Месец любов”, “Планината Броукбек”, за които е малко да се каже, че са просто хомо-еротомански. Те ти инжектират такива възгледи и светоусещания, че ако нямаш стабилна ценностна система, буквално можеш да “обогатиш” сексуалната си ориентация. Защото, както обичат да казват гей-активистите, дори животинският свят е по-напред от нас в това отношение, понеже там се наблюдавала цялата гама от всевъзможни съвкупления и чифтосваници.

Да не би пък ние да страдаме от разни допотопни морални и религиозни скрупули?

Признак за свободомислие и разкрепостеност ли е да извадим знамената за гей-парадите, или поне кротко да си стоим отстрани, докато някой друг ги развява под носа ни?

Ще ни обявят ли за деца и внуци на доктор Менгеле, ако гнусливо откажем да положим клетва пред тях?

Както намекнах в началото, ако трябваше масовата култура да формира отговорите на тия и разни други такива въпроси, тя щеше, сигурно, да продължи да ни поглъща и изгубва в мъглата си. От една страна, вродените ни инстинкти, страсти и желания щяха да ни тласкат в произволни посоки, само и само да ги удовлетворим, обаче от другата няма ли пак да се чувстваме някак странно празни и неудовлетворени? Добре, решаваме да последваме примера на зверовете и какво от това?! Всред мимолетните наслади, не заприличваме ли повече на тях? Понеже открито отхвърляме моралните норми на своя Създател, в които това явление е обявено не за обикновен грях, а за мерзост и гнусота, за скотско извращение. Или отиваме в другата крайност и започваме да пръскаме отровнозелена жлъч към т.нар. “различни”, от позицията на някаква фюреро-подобна самодостатъчност. Псуваме ги, заклеймяваме ги, обвиняваме ги за всички световни злини, а даже и нерядко зверски ги малтретираме – съвсем, ама съвсем физически.

За жалост, не от животните идва това безумие да наричаме всичко в тоя свят относително и поради тази причина – еднакво приемливо. Обаче не е ли лекомислена и опасна подобна позиция, с оглед на последствията, които от хилядолетия насам винаги се оказват неизбежни? Антрополозите са категорични, че десетки земни цивилизации и култури са били вече принесени в жертва на олтарите на разюзданата сексуалност и хедонизма. На себелюбивата и похотлива гордост.

“Обичай себе си и ти ще си влюбен за цял живот”, е казал преди време с насмешка писателят-гей Оскар Уайлд. Мисля, обаче, че точно това съвсем насериозно се опитват да правят хомосексуалните хора. Те неистово обичат себе си (макар в поносими размери това да е здравословно), ала това е нарцистично вкопчване в някакъв образ-себеподобие, както и в някой друг, напълно подобен на тях, който им отвръща със същото. Трябва ли да имаш вроден ген за това? Не, достатъчен е само един липсващ баща. Или пък майка, която огорчена и озлобена, се опитва да свърши и неговата работа. Много е трудно така да видиш модел, който да ти покаже как да се отнасяш и служиш на истински различните – съществата от противоположния пол. Защото в много отношения е вярно, че мъжете са от Марс, а жените – от Венера. Кой от нас още не е разбрал, че сме не само разнополови, но и чуждопланетни? И че разстоянията помежду ни се смаляват единствено със себеотричане и жертвоготовност. Нещо, което хората с проблемна идентичност панически се страхуват да направят. По обясними причини, те са избрали да играят в чужда, натрапена им от някой друг пиеса. Не знам дали го разбират, обаче играта и фалша им се долавят отстрани. Парадността им ги издава.

Техните зрелищни походи не са ли породени от отчайващата им нужда сами да си повярват? Както и да ни накарат нас ние също да им повярваме. Такова улично и площадно парадиране с нашата сексуалност, която е нещо твърде интимно, няма ли да я опошли, да я превърне в нещо като главно действащо лице на порно-спектакъл? Но аз допускам, че точно това възбужда актьорите, чиито физциономии са се слели с маските им. И това можем да го видим почти всяка вечер в “Шоуто на Азис” (безспорно някой се грижи заветът на Фреди Меркюри да се изпълнява по ноти). Ежедневно, ежевечерно, еженощно да развращаваш цял един народ, като си разнасяш мръсното бельо пред камерите, за някои може да е бунт срещу ориенталската ни закостенялост, но за мен си е чист есхибиционизъм и даже ми намирисва на пошла медийна педофилия. О, да, понеже съм убеден, че се прави съвсем съзнателно, за да прикътка ако може и децата.

Заобикалящата ни нарастваща агресия на хомосексуалната перверзия иска съвсем умишлено да ни набута в нейния аудио-видео двуизмерен свят, за да може да ни натрапва своите модели и образци и чрез своите реципиенти да ги принесе в триизмерния такъв.

Нещо против да не сме нейни зомбита?

Не трябва ли да им покажем кои още правят жените да раждат и благодарение на това да съществува светът?

“Мълчанието на агнетата” няма ли да ни вкара в зловещ психотрилър?

Добре, ето, запушваш си ушите – но толкова са кресливи, че пак се чуват. Затваряш си очите, че не ти се гледат мръсотии – тогава използват намалението и те нападат подло, изотзад. Мерзостите не обичат да стоят със скръстени ръце и крака и всячески се опитват да разширяват териториите си. Нищо че, както казва Библията, винаги носят след себе си запустение. Присъдите им са написани на табелки, овесени на коравовратието им, обаче дали всички могат да ги разчетат? Защото беззъбата ни толерантност към злото и към греха в тях се привиждат на повечето като правозастъпничество. А издигнатият високо глас ПРОТИВ го зачисляват в графата “фашизъм и сектантство”.

Ще бъдем подлъгвани да мислим такива неща, а всепозволеностите да ни превръщат във все по-обезчовечаваща се пустиня, докато не решим вечните и абсолютни Божии ценности да залегнат в обществения ни договор като нация, а дори и още по-важно от това – в сърцата ни. Дано да не се окажем съвсем инфантилни, понеже както има една приказка: кой е по-достоен за съжаление – детето, което се бои от тъмното, или възрастният, който се бои от светлината?

Хомосексуализмът едва ли може да бъде видян като издънка на качествените семейства, където двамата съпрузи са си на местата и отговорно изпълняват задълженията си като родители. Явно, че това е съвсем друго семе – семе на плевел и семе на перверзия, което се опитва да се разпростре върху цялата зле поддържана напоследък нива на класическата семейна институция. Хомосексуализмът е рак и неговото целенасочено влагане в семейната клетка трябва неиминуемо да доведе до нейната гибел в сегашния й вид. Новият-стар световен ред отново и отново ще се опитва да унищожи християнската основа на семейството, понеже то заплашва самите устои на неговата антихристка псевдохуманност и многобожие.

Моралният релативизъм на заобикалящия ни свят може да изглежда много “хай”, “куул” и “топ” за нас, модерните хора, но той той ни прави и ние самите да изглеждаме относителни и вечно търсещи някаква своя миражна идентичност. Докато абсолютните ценности на християнството, взети от Библията, иззиждат непоколебима твърд под краката, дават здрав симисъл на живота, полагат ясна идентичност в съзнанието на хората, вдъхновяват с благородни мисии и цели. Без тях само бихме се размили в пространството и времето и след като изгубим съвсем чертите на собствения си уникален образ, не ни остава нищо друго, освен да се лутаме и лутаме, търсейки нечий друг.

Нима и учените не твърдят това, че една от основните причини за пораждането на хомосексуално възприятие и поведение е проблемът, свързан с идентичността? И какво ли да кажем за такова общество като нашето, което е направило децата си едва ли не собственост на Държавата-кърмилница, много повече, отколкото обични синове и дъщери на своите родители. Повсеместната практика с яслите, градините, интернатите и домовете за деца не показва ли що за излишен товар доста често е за нас, българите, собствената ни челяд? Бащите къде са обикновено? Да си гледат работата, колата, хобито, да се отдават на удоволствията, страстите и пороците си. А напоследък се виждат и много жени – в отговор на това, да хващат и те същия път, водещ ги навън и далече от дома. Дали наистина много могат да постигнат там?

Преди време бях чел резултатите от изследването на една психоложка, която тъй убедително доказваше, че най-успешните и влиятелни жени не са тези с големите кариери, а посветените на дома и на децата си майки. Ако към тях прибавим и посветените на семействата си бащи – ето ги моделите за подражание на подрастващите, които ще знаят за какво са на тая земя, какво се очаква от тях и как евентуално да го направят. Така едно общество започва да благоуспява, а не се изражда, занимавайки се постоянно с касапниците на отхвърлените и необичаните, както и на тези, които са им стоварили това проклятие върху главите.

Понеже Библията е категорична, че ако сърцата вътре в семействата не се обърнат едно към друго с любов и загриженост, то това поражда не само бездна от отчуждение, но най-свирепото проклятие, което е с вечни, ужасяващи последици.

Добре, че за сегашния потоп от содомия е направен нов, още по-съвършен от Ноевия ковчег – този на Завета с нашия Господ Исус Христос.

И ако е вярно това, че ИСТИНАТА НИ ПРАВИ СВОБОДНИ (не вярвам някой да го оспори), то тогава за нас е съдбоносно важно да си отговорим на въпроса: от кой източник да я черпим ние?

Може да сте го чували неведнъж и винаги да ви се е струвало опростенческо и догматично, обаче аз не мога да не го кажа пак сега: за мен и милиони други хора по света единственият чист небесен извор струи през Библията.

Заради нашия Спасител и разказаната в нея Негова старозаветна предистория, увенчана с триумфиращия новозаветен край, тази книга не може да се сравни с никое друго човешко писание от тоя свят.

Ала може да се разбере единствено, ако дръзнеш да се запознаеш лично с нейния Автор.

Той вече е подал ръка на всеки един от нас.

Ще я поемеш ли?

“Аз съм Пътят, Истината и Животът. Никой не дохожда при Отец, освен чрез Мене”: Господ Исус Христос

Да спечелиш губейки

През изминалата седмица фокусът на телевизионните прожектори в САЩ се насочи върху 22-годишната Кери Прижън, която спечели титлата Мис Калифорния 2009 г. Повод за това стана нейният непринуден, но честен отговор, на въпрос за отношението й към гей браковете.

На въпрос на Перез Хилтън, защитник на гей-активистите и един от съдиите в конкурса дали останалите американски щати би трябвало да последват примера на щата Вермонт, който е четвъртия щат легализирал еднополовите бракове, тя отговори: "Страхотно е, че американците могат да изберат едното или другото. Живеем в страна, където можеш да избереш хомосексуален или хетеросексуален брак. И знаете ли какво, в моята страна и в моето семейство аз мисля, и вярвам, че брака трябва да бъде съюз между мъж и жена. Не желая да засегна никой от вас, но това е начина, по който аз съм възпитана и аз вярвам: че трябва да бъде между мъж и жена."

Този отговор предизвика силно възмущение сред не малка група от присъстващите, въпреки че преди броени месеци в щата Калифорния се проведе референдум, на който мнозинството не пожела да узакони еднополовите бракове. Това бе ясен и красноречив сигнал за това каква е позицията на обществото по този въпрос. Политически "некоректния" отговор на Кери Прижън обаче раздвижи водите и предизвика серия от събития и случки.

Тя бе обвинена в политическа некоректност и имаше вероятност да й бъде отнета титлата "Мис Калифорния." Въпреки силния натиск от либералната общност, Доналд Тръмп - собственик на конкурса, реши че титлата трябва да остане нейно притежание. Тук е важно да се отбележи, че за изяви, в които се изисква публична представителност и изразяване на позиция по подобни въпроси организацията собственик на конкурса ще изпраща някоя от двете и подгласнички. Бившата Мис САЩ, която е и един от двамата изпълнителни директори на организацията подаде оставка за това, че Тръмп е оставил короната в "будещата противоречия Пижън".

Гневът спрямо отговора на Прижън от страна на хомосескуалната общност излезе от всякакви разумни граници. Стигна се дотам, че Перез Хилтън яростно я нападна в блога си като използва една от най-силните обиди за жена в Щатите, наричайки я "кучка". И всичко това, само поради факта, че е събрала смелост и е решила да каже мнението си за семейството - откровено и честно, отговаряйки на зададения й въпрос.

Невероятно е докъде може да стигне на пръв поглед привидната "любезност" на хора искащи толерантсност и свобода и незачитащи същата тази свобода на мнозинството.

Впечатляваща бе реакцията на Прижън. В телевизионно интервю в студиото на Fox news тя сподели: "За мен е такова голямо благословение да изкажа вярата си по националната телевизия и аз се гордея с себе си. Не съжалявам за нищо."

В интервюто си 22-годишната Мис Калифорния насърчава младите момичета и момчета да следват сърцата си и да останат верни на себе си, да не се страхуват и да бъдат безтрашни.

На въпрос какво е нейното послание към младите хора, подложени на натиск от техните връстници за употреба на наркотици и преждевременни сексуални отношения, тя отправи следния призив: "Не оставяйте никой да дойде между вас и вашата вяра и убеждения. Останете верни на себе си и не правете компромис с никой и с нищо. Аз не направих компромис за короната МИС САЩ".

Смелото решение на Прижън да каже това, което мисли и вярва за брака, й коства короната Мис САЩ. Съзнателният риск, който тя пое да остане вярна на себе си и убежденията си, са вдъхновяващи. Не са много хората днес, които биха го направили и които са готови да отстояват публично убежденията си. С постъпката си тя даде достоен пример и се превърна в герой. Тя загуби титлата, но спечели сърцата на мнозина, което е много по-ценно от фалша, политическата коректност и продажност. По-ценно от кратковременните "титли", които този свят може да ти даде.

Михаела Джоргова

PS Друго интересно интервю по темата от TV FOX news можете да видите тук

Изповедалнята на "толерантният" българин

Една от любимите мантри на мнозина щатни пропагандатори позиращи като журналисти из българските медии е темата за "толерантноста" на българина. Понякога тя се определя като "прословута". Интересното е, че почти никога не се влиза в подробности и подробни разяснения точно за каква толерантност става дума що се отнася до българина, ако въобще може да има такова обобщаващо понятие. Расова, етническа, религиозна, между половете? Будните от нас разбираме добре, че толерантноста като понятие може да има смисъл само ако се поясни за каква категория се отнася.

Но в честите хвалби за българската толерантност най-често не се пояснява за каква толерантност става дума. Обикновенно претенциите са за толерантност спрямо други култури, раси и религии. Може би. Ако обаче си стоят там където им е мястото и ако не се опитват да са фактор в пространството, което сме маркирали като "наше".

Та, може и българите да са много толерантни към индииците например...но ако си стоят в Индия. Ако вземат някои от тях да се разпилеят по света, да се опитат да се заселят тук и там, да станат чергари и в края на краищата "цигани" - край на толерантноста!

Да, приятели, за разлика от цял куп колеги български "пастори", на чието пренебрежително отношение към ромите съм ставал свидетел лично, аз имам реална любов към ромският народ. Някои от най-добрите ми приятели са роми. Това са едни от най-уникалните хора, които някога съм срещал по лицето на земята. В много нации по света ромите са оценени като истинско богатство за културата на даденият народ.

Но в "толерантна" България това не е непременно така. Разбира се има и други страни, в които има расистко и дискриминационно отношение към ромите. Но с това ли ще се оправдаваме и докога? Или ще продължаваме да си затваряме очите пред явният расизъм и омраза на етничека и расова основа, дълбоко вкоренена в сърцата и умовете на хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди или може би дори милиони българи. Само Бог знае цялата истина и цялата бройка.

Това, което ние знаем идва до нас като информация от време на време чрез различни социологически проучвания, които отново и отново показват колко много предразсъдъци имат все още огромен брой българи спрямо ромите.

Другият прозорец са коментарите по интернет форумите. Там, окрилени от протекцията на анонимноста, българина изповядва това, което никога няма да чуем ясно заявено като официална позиция. Съмнявам се обаче, че в тази импровизирана изповедалня на "толерантният" българин се извършва каквото и да е пречистване!

В подкрепа на тази моя позиция, моля изтеглете този pdf файл и обърнете внимание на очертаните с червено коментари към наскоро публикуваният материал за разбита мрежа от педофили в Германия. Това не са разбира се единствените "интересни" коментари, просто едни от тях, има и още такива.

Успокояващо е, че има и коментари, които издават здрав разум и дълбоко възмущение от злото на педофилията, без значение от това от кой етнос са пострадалите. Но докато в нашето общество има такива, които са заслепени от собствената си расова заблуда и омраза, ние не можем да останем мълчаливи.

Заключенията да направи всеки за себе си.

Линка към материала е тук.

ЗАБЕЛЕЖКА: Предупреждаваме ви, че някои от коментарите са с нецензурно съдържание!

Странни неща се случват

Тези дни медиите бяха заляти с новини за бомбените взривове в два нелегални публични домове в центъра на София. Часове след инцидента вътрешният министър Михаил Миков съобщи, че взривените заведения са били наблюдавани от полицията, защото там имало лица, срещу които се водели досъдебни производства. В същото време министърът нарече странно твърдението за "съществуването на широка мрежа от бардаци в центъра на София."

В предаването “Булевард България” на Re:TV с водещ Иван Бедров на 8 септември, Тихомир Безлов от Център за изследване на демокрацията, съобщи че между 100 и 150 са фунциониращите в момента нелегални публични домове в столицата, във всеки от които за заети средно по десет души.

Той спомена и за съществуващото "отчитане нагоре по системата” - полиция и т.н. Това не е тайна за никого и подобни признания не веднъж са ставали обществено достояние. В случая странна се оказва реакцията и изказването на вътрешния министър, неговата неинформираност по отношение дейността на подобни стрийптиз клубове, които на всичкото отгоре са наблюдавани редовно от полицията. Възможно ли е вътрешният министър да не е запознат и да е изненадан от дейността на тези заведения в столицата при положение, че полицията ги следи? Звучи невероятно за да бъде факт.

В статия в «24 часа» от вчера (9.09.2008) “Сутеньори с лоби при депутатите спряха закон” окрилени от случката с взривовете инициаторите на сформиралата се минатата година работна група за подготовка на закон легализиращ проституцията - заместинк министърът на МВР Камен Пенков и депутатът Светослав Спасов - отново подеха пропагандата в медиите. Кметът Борисов също подрепи легализирането. (горко ни ако ГЕРБ вземе властта)

Изводите от конференции и кръгли маси проведени през изминалата година, включително заключението, до което самият министър на вътрешните работи достигна, а именно че легализирането на сексуалната експлоатация е престъпление и заяви това публично в присъствието на президента, министри и депутати през откомври толкова бързо загубиха смисъл и значение.

Истината е, че не сутеньори спряха работата по изготвяне и приемане на проектозакона за легализиране на проституцията. Дефакто те се явяват едни от най-потърпевшите от това групи, които понастоящем се налага да плащат “нагоре по веригата”. При легализацията законово и необезпокоявани от никого зад скромната официална фасада на бизнеса ще прикрият истинските му размери и ще имат възможността да го разрастнат в неограничен мащаб, както практиката по света показва (Холандия, Гърция, Германия, щата Виктория в Австралия и др.).

А заблудата, че органите на властта ще го контролират с легализацията е толкова плоска. Държавата ще го контролира, колкото контролира и компаньонките в момента, от които само две са решили да платят патентия си данък, но уви, не за дълго.

Ако в съседна Гърция по малко от 5% от този бизнес е на «светло», въпреки законовите рамки, освен превръщането на България в дестинация за секс-туристи и педофили и увеличаване трафика на жени и деца и всички физически и психологически последствия от това какво друго би се случило?

Михаела Джоргова

"Искам да играя с топката"

Един паралел между футбола и църквата в България

Преди броени дни завърши първият мач на националния отбор по футбол от квалификациите за Световното първенство срещу състава на Черна гора. На терена имаше два отбора, този на опитните и можещите, но нежелаещи да играят, и друг на не толкова опитните, но изгарящи от желание да играят и да победят.

Не бих се определил като голям футболен почитател или поне не дотам, като един наш сънародник, който в интервю наскоро с вълнение сподели, че е успял да се прекръсти на Манчестър Здравков Юнайтед. Както беше писал Алеко Константинов, "Разни хора, разни идеали".

Гледайки тази футболна среща се замислих за идеалите на църквата. На терена присъстваше български отбор от талантливи, задоволени и финансово обезпечени футболисти, на които им липсваше желание за игра. Отбор, който изглеждаше унесен, анализиращ това, което им се случва, чудещ се от къде се появяват свирепите атаки на противника. Помислих за това къде са бащите на футбола в България, които би трябвало да са стратезите и мотиваторите на отбора!?

Наскоро в пресата се появи изказването на Борислав Михайлов, който развълнувано сподели, че най-вълнуващият му ден откакто е председател на БФС бил подписването на рекордния договор, за над 100 милиона лева с частна телевизия за предоставянето на правата за излъчването на българското първенство. Считам, че това помага да си отговорим на въпроса къде са бащите във футбола. Там, където са сърцата им.

Поглеждайки църквата, ние виждаме отбор, от талантливи професионалисти, всеки от които работи здраво за своята кариера и себереализация, а когато се наложи да играе за целите на Божието Царство минаващи отвъд личния му интерес, се чуди как се е озовал на терена.

Днес в църквите ние имаме отбор от задоволени християни, които играят в техните "клубни" отбори и се трудят здраво, но "националният" отбор на Божието царство е назад в техните приоритети.

Когато търсенето на Божието царство не е приоритет за нас, ни остава само да анализираме и високоумстваме "защо и как нещата не вървят в църквата?". Форма на самозаблуда, прикриваща липсата ни на плам и желание за напредъка на Божието царство, следствие на грешни приоритети в живота ни.

В последните минути на мача между България и Черна гора, се появи български футболист, който явно искаше да играе с топката. Той буквално отне топката на канещия се да изпълнява пряк свободен удар негов съотборник и изравни резултата, като отбеляза гол. В радостта си съблече фанелката си, а на тази под нея беше изписано "I love you Jesus" (Обичам те Исус).

Без да навлизам в християнски сантиментализъм или в коментар на случката, мога само да кажа, че както в ситуацията на терена така и в църквата има хора които желаят да играят с топката. Някой, който ще я вземе от онези, които се правят че играят и ще отбележи гол, търсещ първо Божието царство, а не единствено своя личен успех.

Ще играем ли така, или ще си избираме за капитани, онези от нас, които въплащават така бленувания от нас просперитет. Това, че си "преуспял" в личен план, не непременно те прави добър лидер и капитан. Понеже капитаните не играят за себе си, а за отбора.

И ако се всички звезди на успеха, си вдигнат фанелките, под колко от тях на сърцата им ще бъде изписано "Обичам те Исус"?

Александър Джоргов

До нашите поддръжници

Повече от ясно е, че като служение имаме както настроени опоненти, така и верни поддръжници. Така е било вече за известно време, така ще бъде и за доста време напред. В един идеален свят опонентите ни биха ни дали шанс да представим своята позиция и аргументи и биха се опитали да ни разберат. Света обаче не е идеален и това скоро няма да стане. Нито пък това е причина ние да мълчим и да не адресираме ставащото.

Този материал е насочен към нашите поддръжници.

---

от Георги Бакалов

Подновената медийна кампания "анти-секти" е всъщност един от многото социални проблеми в България, който обществеността не успява да диагностицира правилно. Или най-малкото - тези, които могат да го диагностицират правилно нямат глас на равни начала с гласовитите пропагандатори, които грачат своите заклинания надлъж и на шир по родния ефир когато пожелаят. По принцип, едно общество, което уважава себе си, рано или късно ражда личности, които превъплъщават достойнството на нацията. Именно такива личности придават стойностност на институциите. Чак тогава институциите могат да бъдат гарант за общественият морал и ред. Такива личности, ползващи се с доверието на обществото, биха могли да изиграят една неформална арбитражна роля, която да намали социалното напрежение по темата, като правилно анализира реално несъществуващият проблем.

В едно общество обаче, като настоящето в България, в което нихилизма е заел мястото на "Отче наш..." на ежедневна основа, диагностицирането на социалните проблеми и дисбаланси е делегирано на "експерти" и власт имащи, без значение дали те са обективни, квалифицирани и търсещи благоденствието на цялото общество. Нищо такова. Обществото ни е една джунгла, която функционира по закона на по-силният - нещо видно както по улиците и поведението на хората с по-големи и скъпи коли спрямо по-невпечатляващите ги автомобилни събратя, така и на най-високи нива на властта.

Това си е наша семейна мръсна тайна, така да се каже, която само ние си знаем колко дълбоко е вкоренена в общественото и личното самосъзнание на хората.

Именео поради това, нито личности, нито институции пожелаха, или показаха воля да избършат срама от кампанията "анти-секти", която се разрази след 1993 година. Този срам продължава да цапа държавните ни институции, медийните издания и в края на краищата националната ни съвест.

Успяхме, видите ли да позамажем положението с човешките права, да се нагодим за пред европейските изисквания, част от които свободата на вероизповеданието. Но само ние си знаем колко ненавист, мнителност и крайни отношения срещат набедените за "сектанти" в Българското общество. И защо не? След хиляди статии, стотици радио и телевизионни "разследвания" и скалъпени пропагандни материали, обществото е убедено, че "сектите" са проблем и то един от най-лошите.

Компромата "секти" е доказан. За него антидот все още няма. Самостоятелно, критично мислене в хората по теми като тази е все още рядкост. Това "анти-сектантите" знаят много добре. Те знаят, че това е психологическа война и че отровят ли умовете на хората, няма голямо значение дали историите са верни или не.


КЪДЕ СА ИСТИНСКИ СВОБОДОМИСЛЕЩИТЕ?

Не се намериха истински свободомислещи личности, нито във властта, нито в медиите, които да анализират правилно грозотата на тази малка мръсна война, която крайни националисти, православни фундаменталисти-зелоти и бивши ДС-та, разпръснати по медиите и властта, спретнаха и изпълниха перфектно.

Не се намериха, вече цели близо 20 години личности, които да издигнат пред цялата нация знамето и визията за истински свободното общество. Личности, които да разбират добре същността и ценността на свободата, като единственият морален фундамент, които може да оправдае националното самочувствие и величие на един народ. А част от тази свобода и това свободно общество е и свободата на вероизповеданието.


ОБЩЕСТВЕНАТА СЪВЕСТ

От една страна проблема с проблема е, че всъщност няма проблем. Някои хора, като повтарят хиляда пъти един и същи мантри на лъжи и клевети, започват наистина да си вярват, че има проблем. Че имало някакви видите ли опасни секти, които отвличали деца, младежи, девойки, промивали им мозъците, взимали им парите и т.н. Репертоара на обвинителите вече е ясен на всички.

Истинският проблем обаче идва от това, че всичко това е една огромна, дебела, грозна пропаганда и клеветническа кампания, която работи по на принципа: "Аз ще кажа, че сестра ти била еди каква си, пък ти после иди доказвай, че нямаш сестра." Истинският проблем е, че в България това се случи, все още може да се случи и се случва и в момента. Проблема е, че е възможно в едно общество търсещо уважението на цивилизованият свят (и засягащо се ако случайно не го получи), да се нарочи без последствие един човек или дадена група от обществото и да бъдат оклеветени и набедени в какви ли не обвинения, без да има каквото и основание за това.

Това е проблема, който обществото явно не вижда. То е твърде заето да изкара прехраната си. Да отиде на почивка, да се приготви за първият училищен ден. И това е разбираемо.

Но трябва и ще дойде ден, в който това общество ще разбере, че и то има отговорност за това дали България ще бъде реално свободно общество или квази-свободно такова. Ще бъдем ли общество, което позволява публичните "линчове", било то изнесени от една или друга медия, партиина централа или самозабравил се държавен чиновник. Ще узреем ли дотам, че когато някой започне да обвинява, ще изискваме от него да трябва да може да докаже тезата си с факти, или ще оставяме на всеки самозабравил се "експерт" да анатемосва който, каквото и както му попадне?

Ще изпълним ли с българско съдържание термина "обществена съвест", или само ще го оставим да ни бъде налаган от "досадни" англо-саксонци, които все някак си не разбират особеностите видите ли на нашият народ.

Защото това приятели е краеъгълният камък на свободното общество, а не някакви високопарни фрази за свобода, демокрация и споразумения написани на висок дипломатичен стил, подписани от бюрократи с цел хартиено угаждане на "демократичните прищявки" на контролиращите евро-кранчето.

ПРОБЛЕМА С "ПРОБЛЕМА"

Проблема с проблема е това, че всъщност става дума за една скалъпена клеветническа кампания. Както вече казах, ако има някакъв проблем, то той е това, че определено лоби, което има интерес от внасяне на социално напрежение в сферата на вероизповеданията, може в даден момент, когато и какво поиска да активира психологическият компромат "секти" в общественото пространство и така да генерира някому нужна истерия.

Истерията има конкретни цели: промяната на дадени закони, отвличането на вниманието на обществото от реалните проблеми на деня (корупция, насилие, провалено правителство), трупането на политически активи (в мисленето на хората) от "решаването" на един всъщност създаден от тях изкуствен проблем.

Всички тези прийоми не са нови, те идват от арсенала на идеологическата школа на чекистите от срамното комунистическо наше минало, днес реализирали се като новите капиталисти на България, заели главните редакторски постове на вестници, телевизии и радиа, гласуващи (или по-скоро отсъстващи повечето време) от банките на Народното Събрание.

Невероятно е обаче как съвременното българско общество отказва, или поне доскоро отказваше, да приеме мисълта, предположението, че може би наистина основните медии в България се контролират от една сложна мрежа от задкулисни "сиви" кардинали, кръстници или както щете ги наречете там, бивши и настоящи архитекти на комунизма. Тези архитекти подготвиха смяната на режима през 89та година, навигираха успешно годините на транзицията, внедриха свои хора на всички етажи не само на властта, но и в ключови позиции в бизнеса и икономиката. Те и техните марионетки са новите капиталисти, често пъти красящи страниците на списание Мениджър. Те си играят на бизнесмени, мулти-милионери, професори, академици, журналисти, политици, депутати и посланици. Но цялото тяхно движение на българският обществен хоризонт е всъщност благодарение на сложната, добре прикрита невидима паяжина от контакти с "бившите", които контролират повечето от това, което наричаме днес настояще.

Изкарването на досиетата (или каквото е останало от тях) потвърди това. Но обществото е твърде заето да мисли за последствията на всичко това. Хората са притиснати от баналните проблеми на оцеляването твърде много, за да мислят и анализират така, както някои от нас го правят, просто защото сме такива по природа, мислещи. "Бившите" разбират добре всички тези динамики. Те знаят много добре кои лостове и кога да натиснат, за да балансират умело вътрешните напрежения, така че да постигат своите цели отново и отново.

За години отказвах да повярвам, че е възможно всичко това да е така, гледах на хората, които се опитваха да ми подскажат каква е истината като на скептици. Имах идеализма, че в България наистина е настъпил демократичният ред и че всичко е едно голямо недоразумение. За млад пастор без почти никакъв житейски и всякакъв друг опит, за мен беше твърде много да приема, че всичко може да е толкова зле. А и а да беше, мислех си, ще се справим, ще изобличим лъжите и хората ще поискат да проходят в едно ново самосъзнание.

Колко наивно!

Днес не съм този наивник, който бях преди 15 години, когато се появиха първите клеветнически статии по мой адрес. В нашият архив имаме буквално няколкостотин материала изписани по мой адрес и адрес на нашата църква, тогава съществуваща под името Слово на Живот. В желанието си да "разясним недоразумението" съм правил десетки интервюта, пресконференции, участия в радио предавания и разговори с всякакви мои опоненти. Всичко това с цел да изясня, да информирам от първа ръка. Всичко това с идеята за fair play.

Наистина, колко наивно!

МАЛКО ИСТОРИЯ И ФАКТИ

Мисля, че денят в който ме извикаха в СДВР (22 юни 1994г) и ми показаха предната страница на прокурорското нареждане за затварянето на залата в която се събирахме, беше денят, в който се сбогувах с моята юношеска християнска наивност. Шефът на СДВР ме извика в неговият кабинет и ме информира, че зала "Сливница" ще бъде затворена по нареждане на прокурора на Република България. Той извади един документ. Поисках да го видя, но ми беше отказано. Полицаят хвана документа здраво, прелисти го и като стигна до последната страница, само нави края на листа, за да ми покаже подписа на прокурора Нестор Несторов. До ден днешен не съм видял повече този документ, нито аз, нито моите адвокати. Не съм запознат с това, в което бяхме обвинени дори до ден днешен. Адвокатът, който започна да ни защитава по онова време беше шокиран от това, че обвинението се показва дори на серийни убийци, но нас, вярващи хора ни третираха дори по-зле от това. В последствие дори той отказа да ни защитава, като заяви, че това вреди на кариерата му, понеже дори само при споменаването пред негови колеги, че е адвокат на "Слово на живот", той самият усещал техните отношения. Значи серийни убийци не са проблем за неговата репутация, но идеята за това, че е адвокат на "Слово на живот" уплаши дори закоравял професионалист като него.

Последва писането на жалби от името на много от отделните членове на църквата до прокуратурата. Тези писма бяха игнорирани. В последствие аз един ден нахлух в кабинета на прокурора Нестор Несторов и го конфронтирах за действията му и за това, че той, който е прокурор на републиката, сам нарушава закона, като издава постановления, които нарушават основни права на гражданите и те без никакво основание. Той беше разгневен и заплаши, че ще ме арестува, ако не напусна веднага кабинета му. Това е последното нещо, което му казах: "Господин Несторов, дълго след като вие вече не сте на този пост, ние все още ще сме наоколо. Църквата е успяла за 2000 години да устои на всяко гонение. Само, че не искам да бъда на ваше място един ден, когато ще трябва да давате отчет за деянията си пред Бог, който ще съди всички справедливо!" Несторов почервенял започна да крещи и стана да ми отвори вратата с предупреждение, че ако не напусна, че извика дежурният полицай моментално.

Това са само някои от моментите, които ме оформих като човек, като християнин и като пастор през 90те години. Тук няма да влизам в детайли на това каква опресия съм преживял аз и моето семейство в следствие постоянните преследвания от страна на псевдо-"журналисти", които ни тормозеха в дома ни и на публични места. Няма да влизам в детайли и да говоря за служителите на Държавна сигурност, които ме следяха, привикваха в Пето районно, караха ме да пиша обяснения и ме подслушваха по телефона. Няма да се впускам и в разкази за заплахи по телефона, следенето на жена ми в парка докато разхожда децата и т.н. И всичко това се разиграваше в периода 93-98 година, едни от най-мрачните моменти в историята на България след смяната на режима през 1989та.

В резултат на това семейството ни се оттегли и през 1995 година заминахме да живеем в САЩ, откъдето е моята съпруга. Имах всички основания да не се връщам в България, нито сам, нито със семейството ми, но го направихме. През 1996 година се върнахме в България. На митницата власите конфискуваха всичките ми книги, аудио и видео материали, които бях натрупал през годините в Америка. Около 1200 книги, аудио и видео касети. Никога повече не видях тази моя собственост. Полицията продължи да ни тормози, тайните служби също. Църквата ни се събираше по гори и полянки, и дори и там идваха полицаи да ни снимат и разпръскват. Толкова много се е случило през тези години, че наистина книги могат да се напишат.

Надявам се от този кратък наратив да разбирате, че дневният ред, който си е поставила системата днес - отново да разиграе компромата "секти" и отново да дискредитира мен, Християнски Център Прелом и други евангелски общности, ни е болезнено познат. Нищо не се е променило от 90те години насам, може би с изключение на това, че България днес е част от ЕС и някои от законите обещават по-добра защита на правата ни като хора и вярващи, и то само ако ние си ги потърсим.

Аз отдавна не съм наивиста или идеалиста, който бях в първите пет години на моята публична дейност като проповедник. Разбрал съм, че сме изправени пред една добре смазана пропагандна машина и държавна система, която няма по своя воля да защити нас като общност или като личности.

През всички тези години моята вътрешна сила идва от дълбокото чувство за достойнство, което имам като вярващ. Чувство, което нямах преди да позная Христос. Чувство, което ме изпълни тогава, когато преживях великата любов на Исус към мен, един от грешниците в този свят, за които той даде себе си на позорна екзекуция. Той, който нямаше грях в очите на Бог, даде себе си, за да може да плати цената за греха на нас, човеците.

Силата ми идва и от това, че нито аз, нито нашата църква е виновна по какъвто и начин да е. Когато един невинен бъде обвинен в нещо, което не е направил, това може да направи две неща - да смаже човек вътрешно или да го кали така, както нищо друго. Аз минах през смазването, минах и през каляването. Няма тактика или удар под кръста, който да нашите опоненти да не са опитали в рамките на директивите, които са получавали през годините. Държавни институции, съдилища, медии, митници, цивилни ченгета, съседи, познати, непознати, православни, евангелисти, пастори, свещеници, членове на църкви, вярващи и невярващи. Получил съм удари под кръста, ножове в гърба и юмруци в лицето (юмруците - буквално).

През всичко това преминах с убеждението, че Бог вижда всичко и е справедлив. Научих се да прощавам и да продължавам. Посях много семена на търпение и вяра.

Време е да пожънем истина и справедливост!


ДУХОВЕН СБЛЪСЪК, СОЦИАЛНО ИЗМЕРЕНИЕ

Всичко това, което се случи с мен и с нас като общност през 90те години беше само доказателство за верността на думите на Господ Исус Христос в Евангелието от Йоан, глава 15:

18Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил.

19Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.

20Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са упазили Моето учение, и вашето ще пазят.

21Но всичко това ще ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.



Разбирам, че в корена си това е духовен сблъсък. Разбирам и това, че духовните сили, които стоят зад клеветите, пропагандата и насилието имат нужда от съгласието и съдействието на човеци на земята. Някои от тези човеци за заблудени. Други разбират добре какво правят. Без значение дали са надъхани и мотивирани религиозен фундаментализъм, национализъм или лична неприязън, те са инструмент както на духовни сили, така и на други хора в йерархията на нечестието в България.

Именно затова аз мога да простя и да нямам омраза в сърцето си. Това не значи, че ще оставим тези хора да продължат да злословят безнаказано.

Наше библейско задължение е се възпротивим на кампанията и на злите намерения на тези, които искат няма да се посвенят да сеят напрежение в обществото, да тровят умовете на хората относно естеството на Църквата и християнството.

Да пренебрегнем една нова навдигаща се кампания ще е голяма стратегическа грешка. Ако не конфронтираме лъжата и нечестието сега, ще трябва да го направим по-натам. Ако ние откажем, ще го оставим на нашите деца.

РЕЛИГИОЗНИ ЗАБЛУДИ. ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА.

Някои евангелски вярващи излизат със следната позиция: "Но брат Георги, не казва ли Словото, че е добро и благоугодно пред Бог да страдаме. Не е ли вярно, че по време на гонение църквата расте?"

Явно такива вярващи четат само няколко избрани стиха от Библията без да съпоставят слово със слово и да разберат какъв в цялостният съвет на Бог.

Ако е толкова духовно за Бог да страдаме, защо тогава апостол Павел прекара години от живота си в това да търси правата си като римски гражданин? Ние по-духовни от него ли се опитваме да бъдем? След Деяния 19 глава, книгата Деяния следи живота на апостол Павел, който настояваше да му бъде възстановено правото като гражданин на Рим, който беше бит незаконно. Бог е с нас дори тогава, когато сме гонени. Бог може да даде сила на църквата да расте дори въпреки гонение и клевети. Но ако погледнем цялостно Божието Слово, ние ще видим, че темата за това колко е ценен всеки един човешки живот, е толкова по-голяма от темата за преследвания и гонения.

Бог може да ни благослови въпреки гоненията, но никога това не става поради гоненията.

И накрая, самото възкресение на Христос е доказателство за това, че дори Бог да позволи да минем през страдание, Неговата воля е справедливостта да възтържествува и живота и истината да надделеят над насилието, клеветата и ненавистта.

Божията воля е обществото ни да е свободно, да можем всеки да споделя убежденията и вярата си и тогава да оставим на всеки да реши за себе си. Ние можем да имаме богословски различия. Ние можем да имаме свободата от амвоните си да декларираме авторитетно това, в което вярваме и това, в което не вярваме.

За мен мормоните не са християни, каквото е и мнението на евангелските богослови. Но това е богословски спор. Харесва ни или не, вярваме или не, тези хора имат правото да проповядват това, което вярват, ако не нарушават общото законодателство на странта. Същото важи и за останалите религии и групи - било то Свидетели на Йехова или който и да е. За нас като евангелски вярващи това може и да са неверни учения и да не водят хората в спасение и новорождение. Но това е БОГОСЛОВСКИ спор, за Бога! И не е основание за който и да е да започва лов на вещици, само защото той решил, че еди кой се бил "опасен".

Аз си запазвам правото да не съм съгласен от амвона, да проповядвам, че тези са духовно неверни доктрини и да докажа твърденията си с аргументи. Нека всеки реши за себе си дали това е така или не.

Но тогава, когато правата на Свидетели, мормони, православни, католици и които и да са други граждани, са нарушени, аз ще застана до тях да ги защитя.

Това, приятели е предизвикателството на свободното общество. Само визията за едно такова общество може да ни обедини като народ и да ни направи велики. В противен случай винаги ще сме разделени и винаги ще сме жертва на тези, които знаят да управляват само на един принцип - разделяй и владей!