За Бербатов и нашата национална идентичност

oт Александър Джоргов

През изминалата седмица от родната преса научихме, че най-успелия български футболист през последните години спира участието си в националния отбор. И докато тази новина едва ли би предизвикала вниманието на онези, които не се интересуват от спорт, то тя е показателна за начина по-който ние се отнасяме към успелите в една или друга степен българи.

Вярно е, че през последните години пресата засипваше с критики представянето на Бербатов, като в същото време с трепет следеше преди година и половина дали ще се осъществи трансфера му в Манчестър Юнайтед, един от най-именитите световни клубни отбори. Целта на този материал не е да коментирам изявите на Бербатов, а по-скоро обществените реакции, които говорят много за нашия национален манталитет и неговата връзка с националната ни идентичност.

Бербатов е видимо засегнат, причините в известна степен са ясни: всички критики и обиди, които се изляха по негов адрес. Разбира се, когато приноса ти към националния отбор е недооценен и всяка капка патриотизъм може да се изпари от теб. Лично за мен не представлява интерес дали критиките към него са основателни или не, а свръх големите очаквания, които се поставят към хора като него. От една страна очакванията ни, а от друга склонността ни да събаряме сънародниците си когато успяват в една или друга степен.

Смея да твърдя, че част от тези очаквания се основават на присъщото ни идолопоклонство, че някой или постиженията на някой ще ни накарат да се почувстваме по-добре за себе си. За известен период той успява донякъде да запълни тази роля, но започне ли с провалите, готови сме да го разпънем на кръст. Проблемът е в нас, не в Бербатов, Веселин Топалов или някой друг. Да, постиженията на Бербатов или някой друг в даден момент, ни дават чувство на гордост като българи, но моя въпрос е къде е източникът на национална гордост и самочувствие, когато идолите в народното самосъзнание се провалят или тогава когато стане явно човешкото и несъвършеното у тях?

Някои намират в българската история източник на гордост и национална идентичност. За мен не са твърде много моментите и личностите в родната ни история, които истински ме карат да се изпълня с такива чувства. Знам, че някои биха опонирали това твърдение, но повечето техни аргументи биха се основали на принципа "сравнявайки себе си със себе си". Ако гледаме контекста само на родната ни история, без да взимаме в предвид историите на прогресивни световни нации можем да стигнем до подобни тесногръди патриотични чувства.

В своята книга "Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка" видния политолог Самюъл Хънтингтън говори за символите на национална гордост в американското общество. За една нация, която не може да се похвали с дълга история или преобладаващ етнос, конституцията, американското кредо и националното знаме заемат централно място в националното самосъзнание. Американското кредо, което включва идеалите за същностното достойнство на отделната личност, за неотчуждаемото право на свобода, правосъдие, частна собственост и свободни възможност е било мотивираща сила на поколения. Известният руски дисидент от еврейски произход Натан Шарански в книгата си "В защита на идентичността" ("Defending Identity") ясно постановява източниците на национална гордост и идентичност, които се простират много по далеч от конкретни исторически личности. Общите морални ценности и традиции, примерът на онези, родолюбци които са воювали за тези идеали, ключовите моменти в историческото развитие, изиграли определяща роля за затвърждаването на тези национални "светини", всички те са компоненти на една националната идентичност.

Лично за мен един обществен договор основаващ и постановяващ общи идеали може да бъде много по-голям източник на национална идентичност и гордост, от колкото идеали свързани с териториални и етнически претенции, или спорадични прояви на наши успели сънародници. Сигурен съм, че национална идентичност основаваща се на обществен договор, а не на етнос би било много удачно решение не само за нас, но и за Република Македония например!

Каква гордост изпитваме от нашата конституция? Защо американците се гордеят с тяхната? Къде е нашата Магна Карта, която имат британците, издигаща върховенството на закона, над властта на монарха? Именитият български писател и философ Стоян Михайловски дава точен и ясен отговор в своя труд "Политически и религиозни размишления". След като бива приета Търновската конституция, която в голяма степен е взаимствана от белгийската, той се обръща към Драган Цанков питайки го защо сме приели такова законодателство, при положение, че нравствената зрялост и самосъзнание на нашия народ е далеч под правата и свободите, които се дават от Търновската конституция? Харесващ ни или не истинен остава фактът, че когато един народ не е израсъл нравствено и морално, не е воювал и платил цена за свой обществен договор, то тогава подобен документ трудно би станал източник на национална гордост.

Предизвикателствата пред националната ни идентичност със всеки ден стават по-ясни. Ще се радваме и ще критикуваме кариерата на наши сънародници като Бербатов или който и да е друг, или ще намерим много по-дълбок и непресъхващ извор на национална идентичност? Пред нас стои предизвикателството дали ще изкопаем наново този донякъде заринат извор, дали ще го разширим и задълбочим, дали ще открием истинската му стойност и мотивираща сила.

Личността, която продължава да е в центъра на всичко!

Масовите неща ме притесняват. By default.

Дори когато стане ясно, че масовото нещо е добро нещо, пак имам притеснението, че някой ще изманипулира човешката стихиина и овча природа.

Може би “изкривяването” идва от това, че израстнах в условията на комунистическа България, в която всичко кажи-речи си беше една масовка.

Масово носехме едни и същи дрехи. Масово гледахме едни и същи явно пропагандни програми по телевизията. Масово се опитвахме да излезем на екскурзия в “чужбина”, само и само да сменим бетонния пейзаж на родната зоолигическа градина, или по-скоро Джурасик Парк, наречен по онова време НРБ.

Спомням си масовото опиянение след 10ти ноември и стихииното поведение на иначе клинично здрави (или поне така изглеждащи на пръв поглед хора). Хем имаше нещо добро в цялото онова чувство на ново-открита свобода, хем отвътре имах притеснението от това, което знаех, че ще последва. Както и стана.

От където и да го погледнем, целия ни народ си беше (и в много отношения си остава) един случай на масов Стокхолмски синдром. Буквално отвлечени и държани като заложници и домашни затворници в собствената си страна от дерибеи, които са продукт на същата тази система, която вече ти е смукала живота за няколко деситилетия. С това никога не се и не трябва да се свиква.
Ще каже някой, ама ти нали не живееш в момента тук, какво си се затревожил за родината? Вероятно някой, който не ме познава може и да си каже това. Но ако ме познавахте дори малко, щяхте да разберете, че за мен е екзистенциално важно да видя България освободена от своите родни похитители (душмани в минали литературни творби). Убеден съм, че това желание гори и в сърцата и умувете на десетки хиляди българи, които дори да не живеят за момента физически в България, те никога не са я напускали в умовете и сърцата си. Те никога няма да са напълно щастливи, докато земята, по която са прохождали и са ожулвали коленете си при първите си падания и ставания като деца, земята, за която някога там хора като Левски са си дали живота, продължава да бъде изнасилвана и тъпкана ден след ден от мутри, мутреси, ислямисти с нежни имена, комсомолци с още по-нежни излъчвания и тям подобни рециклирани продукти на псевдо-политическата класа.

Понеже вече съм бил до такава степен част от експеримента, от масовката и от перверзията - за мен е въприс на лична чест и мисия до края на живота си да се оптивам да развързвам възлите, които маниакалната система на злото успя да сплете между и във нас като личности, като общество, като народ.

За моя радост има една друга масова сцена, която…не ме плаши. Напротив, даже ми носи мир, спокойствие и усещнането за кохерентност. Не понеже има логика. Понеже съм вярващ, видите ли.

Можете ли да видите тези масови сцени заедно с мен?
Пастири, които по заръката на небесни същества се стичат да видят едно новородено дете в ясла. И после заедно “славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха видяли и чули според както им беше казано.” (Лука 2:8-20)

Духовно гладни и жадни жени, мъже и деца, които се стичат на тълпи, за да чуят проповедите на дърводелеца от Назарет. (Лука 12:1)

Тези “масовки” не ме плашат. По простата причина, че в центъра им стои личноста Исус Христос.

Замисляйки се за масовката в днешно време - търчането по магазини и купуването на подаръци, пращането на пакети по пощата до приятели и роднини, продължавам да се мръщя (и се опитвам да го крия от жена ми, но не успявам). Иска ми се някак си всеки да може да СПРЕ за момент в цялата тази истерия; да улови момента, да се замисли за най-важното: личноста, която продължава да е в центъра на всичко!

Без Него всичко придобива мрачни краски. Масовките започват да ме депресират преди още да се се случили и преди още да съм ги видял с очите си. Понеже аз вече съм бил част от онзи живот, от онзи човешки експеримент, в центъра на който няма…никой. И нищо, ама каквото и да е то, не може да запълни този епи-център, това специално място, което явно сам Бог е запазил за една единствена личност - Исус Христос. Роден в ясла, разпънат на кръст, възкръснал за нов живот, канещ мен и теб да заемем мястото си до него - започвайки още днес и сега.

Благословено Рождество Христово!

Георги Бакалов

А ето и резултатите от неколцината, които си направиха труда да отговорят на запитването: Какво е за вас Рождество Христово:

Ден за благодарност

Америка празнува Денят на Благодарноста!

За сухите историческите факти засягащи този национален за САЩ и Канада празник, можете да прочетете тук. Това беше едно от по-добрите представяния на историческата страна на празника, които намерих онлайн на български.

Секуляристите биха искали да представят този празник като празник изцяло свързан с есенната жетва и нищо повече.

Но на кой благодари Америка в Деня на Благодарноста?

Благодараноста по правило е към някой, а не към нещо. Само хора, които не познават цялостната история на заселниците в Новия Свят, биха претендирали за това, че едва ли не Деня на Благодарноста е видите ли някакъв си езически празник, в който благодарим на дърветата и на земята за това, че са ни дали своите плодове.

Нека се взрем малко по-отблизо в детайлите на тази история.

От Стария свят към Новия - в търсене на духовна свобода

Пилигримите са били британци, първоначално забегнали от Англия в Холандия в търсене на религиозна свобода. Правят опит да се установят, но въпреки толерантноста на холандците не възприемат тяхната култура, която считат за твърде безбожна. Пилигримите, членове на Английската Сепаратистка Църква, сключват договор с британска компания, която се съгласява да финансира пътуване до Америка с цел установяване на колония. ЖЗаселниците, 102 на брой, пристигат в Америка на 11 декември 1620 година. Едва оцеляват своята първа зима; за една година погребват 46 души.

Уилиям Брадфорд, губернатор на колонията, установява връзки с местните индианци, които учат заселниците как да ловят местния дивеч и как да отглеждат местни култури като царевица, тиква и други. Жетвата на първата есен след заселването е обилна и заедно с 90тината индианци, пилигримите празнуват тази своя победа и оцеляване.

Картофите по онова време, все още ново откритие, са били считани от европейците за отровни. Традицията на това да се яде тиква идва от факта, че тиквата е била основно ястие за пилигримите в онази първа есен. Те не са имали брашно, масло, мляко и други иначе основни продукти, поради факта, че една година не е била достатъчна за тях да отгледат която и да е от тези животински или растителни култури, нехарактерни за местната територия.

Брадфорд обаче свиква тържеството, което трае три дни. Праща мъже от стана на лов за местни птици и дивеч. От там идва и традицията на пуйката. Термина “пуйка” по онова време бил ползван от пилигримите за диви птици като гъски и патици. Най-вероятно трапезата на този първи Ден на благодарността е била богата на риба, къпини, морски рак и сливи.

Няколко думи за Брадфорд: роден в Англия през 1590 година, той е бил член на църквата Скруби (Scrooby Separatist Congregation). Една извадка от журнала на Брадфорд ни разкрива есенцията на дълбоката вяра, която е водила заселниците в това тяхно начинание:

“Едната страна [реформаторите], се бореше за това да има правото да се покланя на Бог по правлния начин и да установява доктрината на Христос в църквата според семплоста на Евангелието, без да е смесна с човешки изобретения; да има и да бъде управлявана от законите на Божието Слово, разпределно във и чрез офисите на (служенията) на Пасторите, Учителите и Презвитерите, т.е. чрез Писанията.

Другата страна [Англиканската църква], колкото и да го прикриваше, се опитваше да установи епископално достойнство (по подобие на папата), с голямата си власт и юрисдикция под техен контрол; с техните закони и канони и церемонии; с доходи и богатства, които им осигуряваха подчинени служители; чрез всякаки подобни средства, които поддържаха тяхното антихристко величие и ги овластиха с господарска и тиранична сила да преследват бедните Божии служители.” (Източник: The Journal of William Bradford).

Несъмнено Брадфорд е и един от авторите на договора от Мейфлауър (The Mayflower Compact), който се счита за първия документ обозначаващ основаването на т. нар. Нов свят.

Установяването на Деня на благодарноста като национален празник е заслуга на президента Джордж Уошингтън през 1789 година, когато той издава Прокламацията за Дена на благодарността като ден за молитва и благодарност към Бог.

“Задъление е на всички народи да признаят промисъла на Бог Всемогъщи, да се покоряват на Неговата воля, да бъдат благодарни за Неговите добрини и смирено да призоват Неговата протекция и благоволение.

По тази причина и поради това, че и двете камари на Конгреса, чрез тяхната обща комисия ме помолиха “да препоръчам на народа на Съединените Щати ден за обществено благодарение и молитва да бъде спазван, призанавайки с благодарни сърца многото явни благоволения на Бог Всемогъщи, особено тази, че им даде възможност мирно да сформират такава форма на управление, че да е за тяхната безопасност и щастие:”
И така, препоръчвам и потвържавам ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИЯТ ДЕН НА НОЕМВРИ да бъде ден посветен от народа на тези Щати в служение на това велико и славно Същество, благородният Автор на всяко съществуващо добро, което е било, което е и което някога ще бъде; всички ние нека се обединим в това да му отдадем нашите искрени и смирени благодарности за Неговата грижа и протекция спрямо този народ дори и преди да беше станал нация. За явните и многообразни милости и благодатно предразположение на Неговата промисъл в протичането и завършването на последната война, за голямата степен на спокойствие, единство и изобилие на които се наслаждаваме; за мирният и рационален начин по който сме успели да установим различни конституции за нашата сигурност и благоденствие; и в частност за националната ни конституция, която беше наскоро въведена за гражданските и религиозните свободи, с които сме благословени; за средствата за добиване и разпространяване на полезно знание; и по принцип, за всички велики и разнообразни благоволения, които Той е решил да ни даде.

Така, нека се обединим в това смирено да предложим нашите молитви и ходатайства на великият Господ и Управител на народите; умолявайки го да опрости нашите национални и други прегрешения; да ни даде, било то в обществени или лични дела, да изпълним нашите много и свързани задължения правилно и изрядно; да направи нашето Национално Правителство благословение за всички хора, като бъде Правителство на мъдри, справедливи и конституционни закони, точно и вярно приложени и възприети; да защитава и води всички други управници и нации (особено тези, които са показали добрина към нас), и да ги благослови с добри правителства, мир и съгласие; да разпространява знанието и приложението на истинската религия и добродетели; както и да умножи научните постижения между тях и нас; и по принцип, да даде на цялото човечество такава степен на просперитет във времето, както само Той намери за добре.

Написно от моята ръка в град Ню Йорк, 3ти Октомври, Господнята година 1789."


Днес милиони американски семейства ще се съберат около празничната трапеза. В нашето семейство това е също неизменен обичай. Пристигат братя и сестри от други щати. Трапезата е изобилна: пуйка с пълнеж, тиквен пай и много други вкуснотии. Преди обаче да е започнала вечерята, всички, вярващи и невярващи, протестанти и католици, либерали и консерватори (да, нашето семейство е много разнообразно) един по един вземат по минутка да споделят всеки за какво е благодарен през изминалата година. Следва обща молитва на благодарност и чак след това идва ред на трапезата. По късно всички се отправят към телевизора за традиционната футболна игра, която е станала част от традицията на деня за последните няколко десетилетия.

А България?

Днес, в Деня на Благодарноста, аз съм благодарен на Бог за семейство и роднини, за приятели и за всички Божии благословения.

Благодарен съм и за родината си, за народа ни, за бъдещето, което Бог има за нас. Ще дойде ли ден, в който българският Парламент да прати на президента указ, чрез който да изисква от Президента да установи национален ден за молитва, покаяние и благодарние към Бог Всемогъщи?

Не знам, но си струва да си зададем този въпрос.

Мнозина биха казали: “Защо е нужно такова лично нещо като вярата в Бог да се институционализира?”. В Библията обаче ясно виждаме, че Бог, който освен, че желаеше всеки да го почита в сърцето си и да има собствената си вяра, издаде и повеля за това израилтяните да го почитат и като общество.

Възприемането на национален Ден на благодарността би бил един от начините българският народ да се обедини около християнските ценности, за които толкова много се говори иначе. Не празник забулен в религиозни ритуали и молитви изговорени на неразбираем език! Благодарноста може само да прелива от сърцата на всеки един от нас, от най-силните на деня, до най-слабите и уязвимите.

Наскоро проведеното запитване по Туитър, което можете да видите тук, показва доколко сме объркани по темата. Ето и някои от коментарите:

"На кого ще благодарим?" - Добър въпрос. Предлагам да благодарим на Бог, който е създал цялото това нещо наречено творение. Какво мислите?

"Какъв ще е смисълът на подобен празник?" - Виж статията по-горе.

"Ние не сме като американците, трудно благодарим" - Ами никога не е късно да станем по-благодарни като хора и като нация.

"Би било хубаво но не е в културата ни" - Именно! Исторята на празника показва, че не е бил част и от културата на Америка. Идеята ражда промени.

"Стига сме вземали празници от американците. Нашите ги забравихме." - Корекция: нямаме НИТО ЕДИН празник, който да сме взели от американците!

Все пак, 38% от отговорилите смятат, че трябва да имаме такъв национален празник. Предполагам следващото запитване ще е въпрос дали им харесва текста на Декларацията на Дж. Уошингтън.


Георги Бакалов (с) 2009

Сектите имали план как да ни превземат...

Това заглавие не съм го измислила аз. Вестник "Труд" го публикува тази събота. И да не вземе да заведе някой дело срещу вестника, той само цитира, преразказва казаното от свещеноиконом Силвестър от Сливен, по време на провелия се същия ден в София семинар на тема "Образователните институции като цел на сектантската дейност".

Да се смееш ли, да се плашиш ли, да бягаш ли, да се спасяваш ли... въобще какво да правиш? Вече параноята с "регистрираните" секти, които "удрят методично върху православието" до толкова се изтърка, че редакторите залагат на гръмки заглавия, за да привлекат вниманието на читателя. А в материала, материал няма! Блудкавост, без форма и съдържание.

Нали за да се обедини нацията трябва да се намери общ враг! Но голямо неудобство е за управялващите да ритат срещу корупцията, понеже тя от край време не желае да стане от стола на управлението. Затова врагът в лицето на "сектите" е като добре обучен келнер на повикване. Щом щракнеш с пръст той се появява. И служи чинно, защото за подобни материали пари винаги са се намирали и ако съдим по историята - винаги ще се намират.

Доста ме развесели въпросното заглавие... Звучи ми като "Извънземните имали план как да ни превземат". И едното и другото винаги е актуално, щом става дума за живота ни и някой ще ни "превзема".

А и след като наскоро Ватикана заяви, че вярата в съществуването на извънземните не е небиблейска, новината определено щеше да хване "декиш", както казва народа.

Да погледнем заглавията на "българските патриоти" от в. "Атака" от 16 ноември например. Звученето им е още "по-страшно" и се сипят като серия от словестни куршуми: "Секти заплашват духовните ценности на нацията ни", "Опасни секти промиват мозъците на децата в българския разграден двор" и "Секти рушат българските семейства". Те, разбира се, дават и рецептата за изход от ситуацията... "Изходът е незабавното създаване на защитно законодателство срещу нахлуването им на българска територия, преразглеждане на регистрациите, повечето от които трябва да бъдат анулирани, а дейността на сектите да се забрани и преследва строго."

Ако зависеше от Атака, щяхме да имаме "Атако-крация", и всеки, който не е атакист (разбирай краен националист) да му мисли къде и как ще се спасява.

Вeстник "Атака" ни информира, че същият свещеноиконом Силвестър разказал по време на семинара "свои примери за контакт с хора от секти" и продължава "например в едно семейство, в което единият от съпрузите е християнин, а съпругата е от групата на петдесятниците, се е наблюдавал опит за натиск от страна на съпругата и опит за настройване на децата от брака срещу бащата, който не е от тази група."

И само защото съпругата не е православна, свещеноиконом Силвестър й лепва етикета "секта". Слаба обща култура г-н Свещеноиконом - петдесятната група, за която говорите не е опасна, напротив тя е полезна и градивна за обществото ни и е част от протестантството.

Но кой днес и коя медия, обслужваща властта има интерес да повиши общата култура на българина по въпроса за трите клона на християнството. Не и БПЦ, не и "държавата", защото колкото по-невеж е българинът, толкова по-лесен е за манипулация. И колкото повече се държи в страх и животът му се сведе до борба за оцеляване, толкова по-малка е вероятността да си надигне главата, току виж променил статуквото... или поне нечий живот.

Да срещнеш живота

Ден след ден коренът на любовта изсъхва в нас.

Младостта губи искрата си за живот, замъждява фитилът на радостта.

Гримираме се в лъжи и маскираме лицата си, прикривайки болката. Обличаме дрехите на "свободата", но с оковани глезени.

Навеждаме глава и си мислим за пропуснатото, за неизползвания миг и шанс да дадем сърцето и емоциите си на тези, които го заслужават.

Гледаме назад и душата ни се застудява от страховете, които са пленили нашите мечти. Питаме се, дали сме загубили себе си, отхвърляйки най-скъпото от нас, наречено Живот. Обкръжени сме от приятели и близки, говорим за миналото, но ни е страх да говорим за бъдещето.

Чакаме някой да ни подаде ръка, да ни се усмихне и да ни прегърне. Чувстваме се самотни.

Как ли оценяват другите нашето отношение към самите нас? Дали изглеждаме силни в техните очи или слаби?

Гледаме през прозореца на нашата душа какво сме постигнали и какво сме дали на другите.
Търсим спомените на живота, но достига ни часа на истината.

И в часът на истината разбрахме, че сме били научени да убиваме нежеланото, да се удоволстваме на сладостта, да мразим различните, да презираме слабите, да вземаме вместо да даваме и да мразим вместо да прощаваме.

На това са ни научили нашите слепи " учители"...... да бъдем роби на нашето “Аз”.

И така както спомените се превръщат в сенки,
така и ние - отразено в бягството на нашата душа.

Защо искаме да стоим в мрачните сенки на безнадежността, вместо да посрещнем лъчите на Надеждата?

Защо искаме да говорим за всичко друго, но не и за Живота?

Защо се крием от истината?

Където и да сме, в който и да е момент на деня или нощта, гласът на истината ни шепти за Живота, опитвайки се да ни събуди от нашите кошмари.

Този глас казва: Има Един, Чийто думи утешават, изцеляват и превързват раните на сърцето.

Има Един, Чиято Любов поглъща болката и възстановява разрушеното.

Има Един, Чието сърце ни призовава по име и ни нарича прекрасни.

Да... Той е Най-добрият Учител на живота, защото Той е ЖИВОТЪТ.

Наричат го Пазителят на истината и мъдростта.

Той е отговорът на това, което търсим.

Вратите на надеждата се отварят пред нас и димната завеса, която ни е заслепявала се оттегля.

Мечтите се освобождават от пленничеството на страха.

Посрещаме полъха на Вярата.

Това е нов път, по който не сме вървели.

Изгубени бяхме, но сега сме намерени, бяхме слепи, но сега виждаме.

Когато ЖИВОТЪТ те срещне, не бягай поради “слепотата” на света, защото това не е оправдание да не си Божие дете...!
Животът е дар, не пропускай този шанс!


от Стефан Ивов
източник: http://romadestiny.org

Стефан Ивов е роден и израснал в протестантско семейство на посветени служители на евангелието. Неговата етническа принадлежност е ромска. Той е възпитаник на протестантската общност, която вярва, че благословението на един народ зависи от практичното приложение на християнската вяра. По настоящем Стефан е студент по Право. Той е част от екипа на своите родители, които активно работят за интеграцията на ромското население в България. Мечтата му е да помогне на своите сънародници да бъдат издигнати на образователно, икономическо, социално и управленско ниво, както в нацията ни така и в Европа.

Ще подготвим ли християнско Просвещение за нацията си?

Здравейте, приятели.

Бих искал да споделя с вас нещо, което ми се случи съвсем скоро и което предизвика в мен някои размисли.

Преди известно време осъзнах, че щом като сме решили като вярващи да влияем в обществото и дори да забием плуга във все още неразораната надълбоко от Църквата у нас интернет-целина, то ще трябва и лично аз да направя нещо по въпроса. Тъй като писането не ми е досаден начин за себеизразяване, макар като на повечето от вас да не ми се отдава чак толкова лесно, реших да се стрелна в блогосферата. Още повече, че бях посъветван за това от един човек, когото страшно уважавам – от моя лидер в църквата. Та направих си аз свое блогче, обаче никаква комуникация не се получи там. Мина се малко време и се пробвах на друго място. И ето че лека-полека нещата потръгнаха.

Изпитание е да сърфираш в интернет, това всички го знаем. Но моят мотив беше да служа на Царството и все още си остава такъв. Казвам го, защото ако християнин запори виртуала без да знае защо го прави, със сигурност по някое време ще стане апетитна мръвка за акулите, отдавна плуващи там. Нашето чистосърдечие, откритост и великодушие започват ярко да контрастират с цинизма, надменността и ненаситно-всеядната похот, лъщящи като мазутени петна отгоре. Невинността привлича греха повече от всичко друго. Защото той иска да я опошли дори и подсъзнателно, понеже така тя няма да обезпокоява фалшивия му греховен мир. “Жената на Потифар” все още дебне в засада за своя “Иосиф”, а бившите клиенти на “Мария Магдалена” биха разскъсали новата дреха на светостта й, с амбицията да доубедят себе си, че тя е само едно бляскаво религиозно наметало.

Мисля, че не бях никак изненадан, когато множество лепкави пипала от женски пол започнаха да се увиват около мен, макар да знаеха че съм вярващ и че съм в графата “семеен с две деца”. Усетих, че това не само не ги притесняваше, а дори ги нахъсваше още повече. Сигурно искаха – освен порцията забавление, разбира се, да докажат на себе си, че съм поредният християнски лицемер. Някаква версия на Тартюф и нищо повече. Макар че ако изгребем дебелия слой от предразсъдъци в душите им и стигнем малко по-надолу, сигурно ще открием болезнено задушеният от самите тях порив да се изгубят в необятната Божествена любов, чието отражение, вярваме, да сме ние в тоя свят (нищо, че все още само премигаме като светулки в мрака, а трябва да бъдем по-скоро като чутовния Александрийски фар:).

Споделяйки своя малък опит с вас, аз не тръгвам да оспорвам, естествено, че в интернет могат да се случват също и страхотни запознанства, да се раждат големи приятелства, да се откриват някои по-големи или по-малки “Острови на съкровищата”. Мисля, съвсем простичко е: както навсякъде другаде, така и там човек открива това, което търси. И противно на житейската практика, всред бушуващото му море можеш да качиш на сърфа си доста хора, които биха се насладили заедно с теб да хванат следващата Голяма вълна от Бога. Спомням си, че във филма “Критична точка” героят на Патрик Суейзи беше авантюрист и престъпник, който обаче живееше само за едно: да полети на гребена на една изключително уникална вълна, появяваща се през няколко десетилетия. Човекът нечестно слугуваше на своята голяма мечта, и все пак трудно би могло да се отрече, че тя беше толкова красива! Заслужаваше затвор за деянията си, но вместо това сбъдна мечтата си и властта на оковите над него беше веднъж-завинаги строшена.

Приятели, повечето от нас сме тук, доведени от Вълната в началото на 90-те години. И причината все още да сме наоколо, е че вярваме заедно да предизвикаме Следващата Вълна, която да залее пустинята “България” и оттегляйки се, да остави след себе си очертанията на покълваща градина. Законите на Духа са като тези във физиката: може и да изглежда, че дадени явления се случват спонтанно, обаче зад тях винаги стои определена причина. И причината за прокламираните отдавна от нас истински Български Великден и истинска Българска Реформация може да бъде само една: наличието на добре обучени реформатори, пълни с възкресенски живот.

Явно е, че сме изправени пред необходимостта да се подготвим да влизаме в остри полемики и дебати, за да “стане позната сега чрез Църквата многообразната премъдрост на Бога”. Няма и не ще има друга опозиция на духа на този свят освен нас, отреклите се от него. И опозиционното ни поведение и прояви трябва да бележат всяка сфера от живота, нито една да не бъде подценена, нито пропусната: политиката, бизнеса, културата, образованието, социалното дело, спорта, и т.н. и т.н. Реформацията започва от ежедневните ни взаимоотношения – там, където живеем, учим, работим, отдъхваме. Обаче верността в малкото задължително ще ни придвижи напред и нагоре, където все повече ще попадаме пред прожекторите на общественото внимание. И ако искаме там да не се провалим и да станем за посмешище (или най-малкото, поне да ни обърнат внимание), мисля, че ключовите думи са: лична святост и (само)образоване. Не подценявам помазанието, но без да сме достатъчно информирани в съответните сфери, просто няма как да установим контакт с опонентите си в настоящата информационна ера. Повечето хора само биха се стряскали от “ревящи в Духа” християнски динозаври от времето преди IT, не мислите ли?

Имаше време, когато Исус вършеше делата Си в тайното. Там Той смиряваше душата Си и кастрираше изкушенията да върши всичко пред хората, а не пред Своя Отец. Но после дойде сезона на явната демонстрация. И понеже “смирението предшества славата”, невидяното дотогава от тая земя смирение избухна в невиждана и нечувана слава, чиято тежина усещаме дори хилядолетия по-късно и чиято сила преобразява милиони сърца и днес.

Ето, такъв сезон вярвам да настъпва за “подземната” църква у нас, която след годините на свръхестественото си славно раждане се е стремяла да погребва надълбоко неприсъщото за нея тщестлавие. Кармилският огън чака да падне на нейните олтари, а Лазаровото възкресение да изведе нацията ни от “Дяволското гърло” на атеизма, комунизма и парадната религиозна церемониалност. Модерно като начин на изразяване и хилядолетно според своето родословие, християнското Просвещение трябва да нахлуе в домовете и образователните средища на България. Само неговата премерена, точна и систематична канонада може да разруши високите крепости, издигани тук от няколко човешки империи високо срещу познанието за Бога.

Време е!

П.П. Сега ще ви призная нещо съвсем искрено за човека, който си позволи да напише всичко това. По природа аз съм затворена личност и последното нещо, което обичам, е да се показвам пред хората. И ако не се борех с тая си природна даденост, сигурно моите приятели и колеги щяха да видят един доста странен, дръпнат и притеснителен субект, който въобще не прилича на християнин, камо ли пък на реформатор, какъвто иска да бъде, все пак. Дори когато понякога се налага да застана пред групата деца в Неделното училище, защото съм учител там, все още с неприятно усещане констатирам, че гърлото ми пресъхва, сърцето ми се разтуптява силно, а нерядко се задейства и дислексията ми, която ме кара да се чувствам толкова неловко. А в писането, където според един тест дарбата ми беше категоризирана под средното ниво и където без Божието вдъхновение всичко се получава сухо, бледо и изтерзано, просто да се чудиш защо все още продължавам да упорствам в тая област! Да, вярно, завърших висшето си образование, но никога не пожелах да се реализирам като социолог (т.е., да наблюдавам и анализирам процесите в обществото; вместо това предпочетох да им влияя, като десет години посветих на бездомните деца). Научих езика на неграмотните и простовати хорица и се удивлявах колко ми е хубаво да общувам с тях. Правя го с удоволствие и в сегашната си работа, всред прах, изгърбващи тежести и изпарения на ацетон. Някои знаят, че можех да бъда сътрудник на депутат, но трябваше да заплатя с морални компромиси и да оставя семейството си почти на празни ясли (колкото и странно да ви е, това е самата истина за некорумпираните деятели в политиката).

Та ето такъв човек съм аз. Съвсем обикновен и в доста сфери, за съжаление, твърде ограничен. И когато споделям това, което чувствам от Бога, не бих искал да заблуждавам никого, че съм на някакво-си измислено там топ-ниво.

Обаче горещо обичам Исус и страшно искам да Го прославя!

Ето защо (в контекста на темата, за която ви споделих някои мисли), духът ми беше неимоверно предизвикан наскоро, когато в един блог прочетох серия от наукообразни статии, директно насочени срещу Сътворението. Авторът беше учен с издадени книги и стотици и дори хиляди хора се тъпчеха с тая отрова. Какво ли можех да кажа аз на един учен, обаче, та да му се противопоставя? Но не се оставих на малоценността да ме спре. Поразрових се тук и там в материята (в интерес на истината, за еволюцията има къде-къде по-богат материал, поне на български; действително нуждата да се преведе нещо креационистично с тежест и ценз в научния свят е голяма) и извадих меча си, за да го кръстосам с противника.

За най-любопитните от вас съм пейстнал част от нашия диспут, за да можете да използвате аргументите, ако това ви се наложи някога, а също и за да ви насърча. Ние сме длъжни пред Бог и пред тези, които все още тънат в мрака, да проучим солидните основания за нашата вяра и да ги споделяме с тях в подходящите за това моменти. Също вярвам, че сме длъжни да образоваме децата си много преди да попаднат в атеистичните лапи на родното ни образование, защото то се е научило да не прощава на тънещите в невежество наивни вярващи. Аз лично веднага споделих наученото с моя по-голям син, в една вечер, изпълнена с много звезди и почти толкова въпроси, които те по традиция предизвикаха у него.

Дори само заради това, пак си струваше няколкото часа ровичкане тук и там.

А ето и част от диспута (премахнал съм някои слюнчести квалификации, които целяха да ме заключат в щампата на “невежия фанатик” и да ме дисквалифицират от играта на гуруто с аудиторията му). Мисля, ще разберете защо не ви давам направо самия линк: не бих желал да съблазнявам християни, които не са утвърдени здраво във вярата. Интелектуалният дух, подсилен с двуезично змийско презрение, не е хич за подценяване.

“Учен”: Науката е изследвала вече генома на човека и е доказала, че сме произлезналеи от човекоподобните маймуни по пътя на Еволюцията. Съществуването на Бог е празна илюзия, а премахване на празната илюзия може да стане само с доказателство. Има само два метода: вяра в доказаната истина и сляпа вяра в недоказаната истина. Оттук нататък всеки има право на избор. Но никой няма право да разпространява недоказан светоглед, с което може да се навреди на другите. На себе си всеки може да навреди както си пожелае, но да се вреди на другите, не само е безсъвестно, но е и незаконно. Логично да се обяви такава вяра за сляпа, а щом е сляпа, тя спада към зомбирането. В противен случай трябва да се поднесат доказателства за съществуването на Бог, защото онова, което не може да се докаже по никакъв начин, има ли право на съществуване?

Аз: Любезни домакине, ти си страшно умен човек, а на такъв не му прилича да прави безотговорни изказвания относно несъществуването на Бог. Знаеш, че то не може да се докаже със сигурност, понеже не могат да се изследват всички възможности във вселената. Това го твърдят учени, не съм го измислил аз. Но ти със сигурност си наясно, че множество просветени умове, осъществили велики открития в науката, чрез тях само са описвали превъзходната хармония на Божието творение.Примерно, човешкият мозък е изграден от 100 милиарда нервни клетки, свързани в една невероятно сложна система, чиито влакна достигат 500 000 км. А човешкото око е изградено от 100 000 000 светлинно чувствителни клетки. Събираната от тях инф-я се изпраща в мозъка посредством зрителния нерв, изграден от около един милион нервни влакна. Целият процес се осъществява с изключителен синхрон и невероятна скорост. И е само една малка част от феноменалната функционална комлексност на нашия мозък. Нима това е сътворено от сляпата Еволюция? Някои умни хора са казали по този повод, че по-скоро торнадо ще премине през автомобилна гробница и ще остави след себе си луксозна автокъща, отколкото такъв съвършен живот да произлезе от "прадядо" Чехълчо Амебов:) А какво ще кажеш за генетичния код? Невероятно нещо е, нали? Обаче напоследък умните глави твърдят, че това "нещо" не би могло да съществува без външен източник на информация. И самите еволюционисти го признават (Жак Монод, Ханс Кун и много други). Неандерталецът се оказа фалшификат, но болшинството от хората още живеят със спомените от Сталинските биологии. (Само да ти припомня, че д-р Дюбоа, който открил находката на т. нар. Pitecanthropus erectus на остров Ява, по-късно признал, че тя е сглобена от черепа на огромен гибон и намерената наблизо бедрена кост на съвременен човек. Той се отрекъл от откритието си, макар по това време то да е вече официално признато от науката. Също така, последните генетични анализи на намерени следи от древна ДНК на неандерталец показват, че той не е добре познатият ни от популярните илюстрации окосмен навсякъде маймуночовек, а е притежавал абсолютно подобни характеристики като нашите (вкл. речови и езикови умения, творчески и религиозен живот). Биоматематикът Ед Грийн твърди, че “на практика в голяма част от генома разлика между неандерталците и модерните хора няма”. И все пак някои учени продължават да виждат такива, окачествявайки Homo erectus като отделен биологичен вид. Дори в статия на последния брой на еволюционистичното списание National Geografhic, обаче, предпазливо се използват думички като “изглежда”, “предполагаме” и др. под., които ти напълно игнорираш.) Добре, ако това им носи сантименти по отминалата младост, обаче за миг само да допуснем, че могат и те да се заблуждават... Дори когато човек знае много, дали е добре за него да бъде заклет доктринер на познанието? Мъдростта не само може да донесе печал, но и възгордяване, което е гибелна болест за човеците. Точно от измамните й висоти стават най-болезнените и трагични сгромолясвания, както свидетелства не само Библията, но и цялата земна история. Сърдечен поздрав от мен!

“Учен”: Безотговорно се постъпва само тогава, когато се приказва и се вярва в нещо, което няма доказателства. Аз само привеждам доказателства и се опитвам да ги облеча в добра логика. Който и да е учен може да твърди с пълна сигурност само това, което е открила и доказала науката или е открил и доказал самия учен. В противен случай той се превръща в елемент на най-голямото заблуждение, защото много малко ще се усъмнят в казаното от авторитета, а повечето ще повярват без да подлагат казаното от него на проверка за истиност. Затова до сега няма друг метод за разкриване и установяване на истината, освен доказателствения или това е научния метод. Вече около 15 хиляди години се изпробваха хиляди различни методи и всички се оказаха неверни и недостатъчни за разкриване на истината, а само един се оказа верен - доказателствения. Мисля, че така е и днес, и така ще продължава и за напред. Много пъти вече се налага да обясня, че това което се казва за невъзможността на еволюцията е едностранчиво, защото се взема под внимание само случайността, а се забравя, че има и закономерност, която става база за всеки следващ ход. При това положение учените са учудени на бавността на еволюцията като възниква обратния въпрос, защо еволюцията са и трябвали 15 милиарда години след Големия взрив, за да създаде живата и разумна клетка, когато е могла по-бърже да ги създаде. Но науката е отговорила и на този въпрос.

Аз: Позволяваш ли ми отново да не бъда съгласен с теб?Говориш за "Големия взрив" така, като че ли си го наблюдавал като илюминационен спектакъл на Жан Мишел Жар. А той е просто една хипотеза, при това доста спорна и неубедителна вече за голям брой учени. Защо ли? Ами най-малкото защото противоречи на универсалния Втори закон на термодинамиката, според който всяка система, оставена сама на себе си, винаги се стреми към хаос, а не към хармонична подреденост. Материята, която вие издигате в култ като първопричина на нещата, всъщност е подчинена на закона на ентропията, на разпадането. Вселената не евоюлира, а застарява прогресивно, което някой далечен ден ще доведе и до нейния край, както твърди Библията (ето, в края на 70-те години на миналия век астрономите установиха, че Слънцето постоянно губи своята енергия, без да се наблюдават регенериращи процеси в неговата вътрешност). Пък и "напук" на еволюционистите, нали още Айнщайн постанови, че уж "вечната, несътворима и неунищожима" материя е произлязла от енергията, чийто източник... уфффф, каква ли сила трябва пък да е той?!После, по категоричен начин намесваш и прословутите "милиарди години" - този безценен помощник на еволюцията. Ти казваш, че са 15, други учени ги определят на малко повече от 16... Но какво значение може да има някой и друг милиард в повече или в по-малко, нали! Нищо, че според разпадането на земното магнитно поле възрастта на земята се определя на около 10 хиляди години. Натрупаният хелий в земната атмосфера й дава няколко хилядарки отгоре. А ако се съди по космическия прах, който се стеле по тая стара грешница от момента на нейното образуване, 4,5-милиардната й давност би трябвало досега да е довела до дебелина на този слой от 20 до 60 метра. А такова чудо никой досега не е видял (пък няма и да види:). Магнитното поле на Земята, освен това, непрекъснато отслабва. Според изчисленията на учените, само няколко десетки хиляди години са били достатъчни тя да се спомине при това темпо, а какво остава за милиони и милиарди такива... Друг трън в очите на еволюционистите е перманентното свиване на Слънцето (доказано ли е, както казваш; да, доказано е - отдавна, още през 18 век). Според астрономите, скоростта на свиване от 0,1% на всеки 100 години означава, че преди около 2 милиона години то е трябвало да бъде двойно по размери. Тоест ХХL-Слъце, и то в разгара на т.нар. "Ледников период". Трябва да е било нещо като "Ледена епоха 2: Разтопяването", но кой знае, нали не сме били там?Казвам го така игриво и закачливо, понеже самият ти говориш за доказателства, обаче що се отнася до проблема с възникването на живота, дори и науката там може да прави само предположения и догадки. Понеже няма наблюдение на явлението, няма повтаряемост на процесите, няма научен експеримент. Следователно, няма и не може да има категорични доказателства. Теории - да, спекулации на базата на тях - о, моля, колкото искаш, но това е само. Просто от двете алтернативи: Сътворението и Еволюцията, можем да изберем тази, която повече се връзва с наблюдавани и доказани научно факти. Кеплер, Нютон, Паскал, Фарадей, Пастьор, Айнщайн, Павлов, Макс Планк и много, много други креационисти така са направили своя избор. И ти смееш да твърдиш, че на такива авторитети човек не бива да се опира? Вярно, живи хора са, и те са могли да грешат. Защото в края на краищата, науката не може да изследва и да докаже, или да отхвърли съществуването на Бог. Тя се занимава само с това, което Библията нарича "творението", а за Твореца тая Книга ни известява по начин, коренно различен от научния подход. Само начетен догматик би твърдял, че Познанието се придобива единствено чрез науката.Духовните прозрения (т.е. откровенията) ни помагат да познаваме и други измерения, освен окръжаващите ни три.

“Учен”: Науката е открила методи надеждни за датиране на времето като използва полуразпада на радиактивния въглерод и други изотопи. Също така изследване на звездите от разстояние. Така например е открит хелия първо на Слънцето чрез спектралния анализ и после на Земята, откъдето идва и неговото име. Не е верен и примера с космическия прах, защото такива натрупвания са възможни само при планети без атмосфера, какъвто е нашия спътник Луната. Именно там е открито натрупване на такъв прах, който науката го предполагаше много преди това.Сътворението има само един метод - магическата пръчка и сляпата вяра, и то няма нищо общо с науката, защото е нейната противоположност. Така че учените, които си посочил не са креационисти, а са истински учени разкрили и доказали природни закони, а не са доказали закони на сътворението, защото за сега никой не е открил такива. Има ги само описани в Библията, но при условие да ги приемеш на доверие, защото разума се доверява само на доказателството. Който е слаб с науката избира нея, защото с нея е възможно всичко, но само доказателство не може да сътвори. Библията наистина ни известява по начин различен от науката като само казва, но науката е разкрила и доказала, че повече казаното в Библията е невярно. За вярващия това няма никакво значение или истината е без значение за него, защото нищо не може да измести сляпата вяра. Така че досега чрез прозрението не е открита нито една обективна истина за света и догматично е това познание, което е без доказателство, а такова е догмата за съществуването на Бог, а не науката. Затова първо си изясни какво е догма и тогава хвърляй в доказателствената градина на науката догматични камъни. Посочи едно откритие, което е направено чрез прозрение, но няма такова. Дори за мистиците е невъзможно въпреки че са достигнали до абсолютното познание, но там няма нищо друго освен празнота.Как искате от науката да го види и да го пипне, но тя със своите доказателствени методи прави точно това. Така помислете как да ни покажете Бога да го видим, а още по-добре да го пипнем. Едно косъмче е достатъчно и ще преобърнете света, но за 15 хиляди години цивилизация не можахте да намерите това косъмче, макар и най-малкото, въпреки че Бог бил навсякъде.Нахвърлил си ми най-безразборно стотици въпроси, обаче за всички тях аз имам готови обективни отговори. А ти, който си заблуден, се опитваш да заблуждаваш и другите.

Аз: Благодаря за отговора! Масирана бомбандировка по главата ми от позицията на твоя еволюционен канон:))) Ако бях от тия, мозъчните вярващи с многото съмнения, давам ти пълна гаранция, че веднага щях да стана атеист и еволюционист:) Все пак не мога да не те поздравя за умело изложените ти възражения. Уважавам много това, макар да обичам понякога да се закачам с хората (добронамерено, обаче; презрението не е в моя стил, дори когато отсреща го проявяват към мен - има една мисъл на Ларошфуко, че от него се страхуват само тези, които го заслужават, а аз не мисля, че съм от тях, понеже не се възприемам като евоюлирал шебек:). Още вчера прочетох отговора ти и в мен веднага се надигна напънът да ти се противопоставя, но беше някаква твърде интелектуална и горделива амбиция, така че предпочетох да я разпъна на кръст:) После си помислих, че така може да си разменяме удари до Рождество, и каква ще е ползата? Ти ще ми кажеш, че атмосферата на земята възпрепятствала натрупването на космически прах, аз ще ти отговоря, че луната няма такава, и все пак и там слоят не е по-дебел от пръст-два. Ще ми изтъкнеш показанията на радиометричните методи на датиране, аз ще ти отвърна, че те са валидни само за затворените системи, че освен тях има десетки други (напр. чрез процеса на проникване на радиоактивен въглерод към земята, чрез разпадането на кометите, чрез изтичането на нефт от находищата и т.н.), които са категорични, че земята е "млада"... Знаеш, че това е вечен спор и явно такъв ще си и остане. В него хората влизат вече с изградени възгледи, както и с придобити от живота предубеждения, а научните данни - както, между впрочем, и всяко друго нещо на тоя свят, стават обект на избирателни предпочитания и често, на манипулации и измами. Това, според мен, е отражение на един по-голям, всемирен и дори вселенски духовен конфликт, в който ние трябва да изберем от коя страна на барикадата ще застанем. Както с умовете си, така и със сърцата си и с начина си на живот.Ти твърдиш, че аз сея заблуда, понеже съм заблуден. Казваш го високо и ясно и това ти прави чест. Аз, обаче, твърдя същото за теб. Твърдя, че се опитваш да доказваш недоказуемото и да правиш смели прогнози, наричайки ги "доказателства", прескачайки трънения плет на твоята научна област. От сбора на теории и от спекулативната човешка практика извеждаш категоричното като влаково разписание твърдение, че няма Бог, като при това си позволяваш най-безцеремонно да се подиграваш с "лапнишаранковци" като мен, здраво захапали тая въдица. Но ти си имаш своето оправдание за тая си начетена арогантност и за надменната си враждебност: явно възприемаш себе си като евоюлирал звяр. По тази причина и си позволяваш такова отношение към нас, каквото, знаеш, са си позволявали много "прославени" в миналото еволюционисти. Само че някои съвсем са си обелвали кръвожадните зъби, поради властта, с която са се сдобивали. Това са моралните последици от вашите оскотяващи проповеди, за които един ден ще бъдете държани отговорни. Нищо, че не ми вярваш; засега е важното просто да го чуеш.А в теб определено се вижда призванието на учен, но може би ти липсва благородство на ума и скромно сърце, за да завещаеш бисери на поколенията. А не с присъщия си марксистки фанатизъм да ги овъргалваш в калта, преди добре да си ги огледал от всичките им страни.Ето, дори и Айнщайн си признава, че е сгрешил със "статичната Вселена". Стивън Хогин пък – с “черните дупки”. А вашият Стенли Милър се усъмни в собствения си шумно рекламиран по света експеримент за синтезиране на аминокисилини ("прародителите" на живота), като впоследствие се отказа дори от него. Нарича се научна добросъвестност и непредубеденост. Пожелавам ти я от все сърце, понеже с нея наистина можеш да постигнеш забележителни резултати - безспорно, имаш за това огромен потенциал. Само ти припомням, че науката може да даде на хората АЕЦ-ли за мирни цели, но може да сътвори и Хирошима и Нагазаки. Дарбите се превръщат в проклятия, когато не се управляват с чисто сърце.И понеже пак се разпрострях, а не биваше чак толкова много, нека да завърша с отговор на твоето предизвикателство за "Божия косъм". Имаме цял дървен кръст, забит по средата на човешката история и разделящ я на две. Повече от 5000 ръкописа, от които сме наследили Новият завет, разказват една невероятна история - за претенциите на богочовека Исус Христос да има власт над човеците, природата и дори над смъртта. Светските римски историци Тацит, Целз, Апулей, Лукиян и др. потвърждават много от казаното в Завета, макар и с обратен знак. Възможно ли е тогава Христос да не е "измамата на вековете"? Луд мегаломан ли е той? Историята за него измислена ли е? Защо тогава нейните автори заплатиха с живота си за нея? И такъв ли антигерой трябваше да измайсторят, ако искаха да впечатлят епикурейското и стоическо съзнание на гърци и римляни - селянин, роден в обор, израсъл в презрения Назарет, нямащ къде главата си да подслони, отблъскващо гол и покозващ "човешка слабост", прощавайки дори на убийците си, зарязан от своите последователи, погребан дори в чужд гроб?! А на монотеистите-юдеи как пък ли им се е сторил? - Дева Мария едвам са я спасили, за да не бъде убита с камъни като блудница (не случайно ап. Павел казва, че за евреите Христос е бил самият скандал, а за учените гърци - една пълна глупост). Можеше ли такава изкусна лъжа да роди ранната Църква, която я защитавала първите векове с цената на нечовешки мъки, гонения, дори жестока смърт?Зная, че ти си имаш своите "готови обективни отговори", при това доста умни като новите американски бомби, и че си готов безпощадно да ги пуснеш над нашите глави. Гледам, доста хора тук от това най ни е страх. Аз не искам, нито пък мога да те направя вярващ. Но ако ще воюваш с избрания от теб враг, не е ли по-добре да го опознаеш отблизо? Доближи се до Христос и Го изучи по внимателно, не вярвам да те ухапе. Виж, може да те ужили в сърцето за грях, но то ще бъде единствено, за да го премахне.Не вярваш, че познание може да се постигне по такъв начин? Милиони преди теб са го постигнали и промениха хода на историята (надявам се, поне това не можеш да отречеш). Някои се погрижиха да извратят това познание, но в Библията има предупреждение, както и обяснение и за това - просто човек сам трябва да стигне до него.А че Библейските прозрения, откровения и пророчества не са за боклука на историята, ще ти дам само един прост пример (понеже ти не вярваш, че духовно може нещо да се открие или научи предварително): проучи историята на древния финикийски град Трир и пророчеството на Езекил за него. Изпълнява се дословно, макар и на етапи, като е трябвало да минат стотици години войните на Александър Македонски да му сложат точката, изхвърляйки останките на разрушената метрополия в морето (точно както е предсказано). За Месията старозаветните пророчества са някъде около 300 и хората от онова време е трябвало да чакат с векове, за да се изпълнят. На нас, обаче, са ни дадени наготово и който страстно желае, може да направи пълна съпоставка между Стария и Новия завет, та тогава да отрича, ако може.Аз самият не съм бил възпитан като християнин, а като върл атеист. И съответно, до 22-рата година от живота си вече се бях превърнал в истинска маймуна. Моралният ми кодекс се свеждаше единствено до това да не убивам. Но абсолютно всичко друго си позволявах, без даже да ми мигне окото. Тогава ми се случи нещо... е, много е дълго за описване. Та след това необичайно преживяване, промених коренно мирогледа си, ценностната си система и начина си на живот. С желанието да сменя животинския си образ и да сваля всички звероподобни маски от лицето си, да се изтръгна от хищническия си нрав.Тогава и започнах да разбирам повече Библията, защото не търсех само интелектуално познание от нея, а черпех духовни сили за новия си живот. Киркегор го нарича "скокът на вярата" - това е друго измерение, което постепенно започна да се разкрива пред мен. В него се влиза само след искрено и дълбоко посвещение пред нашия Творец, където Той обича да разкрива Себе Си по изненадващи и пречудни начини. Какво значи завет и обвързване с Него ще разбере единствено този, който с вяра избере да излезе в тяхната открита орбита.Хайде сега: прости ми, че се поувлякох:)))

На другият ден нашият герой “Ученият” излезе с обширен постинг, в който ме обвини, че съм нападнал грубо личността му, вместо да се придържам строго към правилата за водене на дискусия. “Оставете ни на мира” – викът на демоните”, спомних си аз заглавието на книгата на Джон Екарт. Някой дълбоко в него бе засегнат и нямаше начин да не изпищи. Ала аз бях удовлетворен, понеже дръзнах да защитя вярата си, като по такъв начин свидетелствах и на стотици хора.

Слава на Господа за това!!!

Ангел Ангелов