Имунизиран ли си срещу смъртоносния вирус "Ню Ейдж"?

Залива ни огромна вълна. Глашатаите от масмедиите я наричат “Нова” – вълната, която ще роди Новата епоха, Новият ред, Новото човечество. Истерично се говори за децата-индиго, които са надарени свише да поведат невежите си братя и сестри към духовна революция на нашето съзнание. От почти всеки монитор, телевизор, книга, списание, вестник, брошура и... бррр, какво ли още не, ни огрява лъскавото личице на “положителното мислене”, приканяйки ни да тръгнем заедно с него на далечно пътешествие към дестинациите на Щастието, Славата, Богатството и Успеха.

Озвезденият Паулу Коелю ще нарече такива пътешественици “Войни на светлината”, не по-малко именитият му колега Дан Браун пък ще припознае в това “универсалната духовност”, Джеймс Редфийлд ще се почувства като пророк и ще го провиди като “сътворяването на Рая на земята”, макар през миналия век вече да видяхме рухването на такива утопии като “хилядолетния райх” и Берлинската стена – символът на комунизма. Един призрак пада, обаче друг го замества и толкоз, защото както е казал нявга поетът: “Какво тук значи някаква си личност?”

Не сте ли разбрали още, че на мода са апокрифните евангелия?! “Исус от обора” трябва да бъде изхвърлен вън, да бъде заклеймен като остарял, ретрограден и ужасно-ужасно нетолерантен. Новите евангелия вече звучат така: “Разцепете дърво и Той е там. Вдигнете камъка и ще Го видите.” Вече не ни трябва окървавен Месия, спасяващ ни от греховете ни, а Бог, който живее в нас въпреки тях и спомага за реализирането на нашия потенциал.

Тоест Нов Бог, съответстващ на Новата Епоха на Водолея, в която чудесата и магиите (разбирай астрологията, магьосничеството, гадателството и ред други такива) ще ни въздигат все по-нагоре и по-нагоре. До върха на нашата Нова Вавилонска кула.

Двухилядолетната невяста на Христос или ще участва в този пир под купола на небесата, макар писменото й завещание от Него да го нарича блудство и мерзост, или отказът от подмладяване и разкрасяване ще я прати на нейната собствена Голгота, подобно на Главата й.

Среден път няма да има.

Нали вече се ражда “новата общност от световни служители”, както е пророкувала още Алис Бейли – една от основоположничките на съвременния Ню Ейдж? “Те не принадлежат към нито една религия, но смятат себе си за членове на всемирната Църква и използват всички свещени книги с еднаква свобода.”

Ето как се издават филми като “Тайната”, “Отвъд Тайната” и сигурно третата част ще бъде “Тайната, покоряваща Вселената за вас”. После се трансформират на хартиен носител, превръщат се в бестселъри, влизат в конферентните зали под формата на семинари и така, докато техните автори и последователи не си построят, явно, Новия свят.

Защото “ако го построят, Той ще дойде”, както гласи един популярен техен лозунг.

Може би се питате кой точно е “Той” и каква всъщност е неговата Тайна?

“Тайна” е едно от значенията на имената на древния Вавилон, както узнаваме от Библията. Но кое друго е характерно за Библейския Вавилон? – тази Велика Блудница от "Апокалипсиса" на Йоан, сборният образ на мерзостта на човешките религии, независимо от техните имена, които са изневерили на Бога на небето и земята и блудстват с идолите на тоя свят. Разбира се, срастването на икономическата, политическата и религиозната власт. Блудната религия се е възкачила върху Звяра, символизиращ мощта на земните царства, и чрез държавния инструментариум се опитва да господства върху съзнанието на хората и така да ги поробва.

Ето го, мисля, най-големият враг на Божието царство и на Божиите хора. У нас той може да се идентифицира с несвятия съюз на превърналото се в държавна религия православие (макар и не само и не изцяло, тъй като част от протестантството и католицизма също са опетнени и покварени от репресивните органи на държавата) и посткомунистическата тоталитарност. Пресечени така фатално, те образуват подобие на кръст или нещо като кръст на антихризма. Не случайно Библията ни предупреждава, че антихристкият дух е коварен, че ще се опита да използва името на Христа като един вид благочестие, което е отречено от силата си, и че дори ще се опита да измами, ако може, и избраните.

Тъкмо този дух е осквернил “чистотата и простотата на Христовото евангелие” и превръщайки християнството в помпозна церемониалност, привлича тщеславните, лицемерните и корумпираните души, деградиралите власти, които чрез нея придобиват повече контрол върху съзнанието, а отблъсква търсещите и запраща мнозина от тях право в пухените прегръдки на Ню Ейдж. Да, точно такива антихристки тендеции вече отчетливо се забелязват в нашето съвремие и една от техните характерни особености е приспиващата им пухена възглавничност – т.е., да си бръщолевят до безкрай за мир, толерантност и единение тогава, когато в духовния свят се разгаря безпощадна война.

Ню Ейдж сбирщината от “много и най-различни пътища до Бога” наистина е омайващо учение, което чисто и просто възкресява древни религиозни практики и божества, като ги гримира по най-последния писък на светската мода. И да не се заблуждаваме, че е “само чиста духовност”. Мистични пътешествия на душата, изпадане в транс, редене на мантри, достигане на нирвана. Не. Защото в този антихристки квас набъбването идва от учението за Успеха (те няма да го нарекат обаче "тщеславие" и "Мамон"), Самоусъвършенстването и в крайна сметка, постигането на Богоравенство (забравяйки, че ние, хората, сме само Богоподобни, но не и Богоравни).

Строителите на древната вавилонска кула не бяха ли изпълнени с подобни амбиции?

Ако можехме да видим банковите сметки на култове като масонските ложи, мормоните, сциентолозите и други подобни, а и като си спомним какви видни личности членуват в тях, ще ни се завие свят от височината, до която се е самовъздигнал модерният поднебесен Вавилон! Укрепление на човеци и демони, влезнали в кръвосмесителен завет, в което душите човешки са просто разменна стока (“Откровение” 18/13).

А какво да кажем за пандемията на астрологията? В него от малък до голям и от цар до пъдар са хванати за гушите от нея. И наистина, по-лесно е от Чупакабра да направиш фотомодел за корицата на списание “Вог”, отколкото да откриеш масмедия, която да не я популяризира.

Хороскопите и зодиите в по-голямата си част може и да са шарлатания, но така или иначе ежедневно искат да са нашите сбъднати прогнози във вид на хомоти върху главите ни. Защото те ни впрягат да галопираме по зададените от тях пътища и крият кой ни е оседлал. Бързо знание само с щракането на два пръста, даването на малко пари... и завесата на бъдещето вече е открехната пред тебе. Вместо да търсиш и да откриваш пътя си, предлага ти се готовото решение, и то по усмотрението на една чужда, вампирясала и чародействаща воля. Която друго не очаква от тебе, освен да се впие в душата ти точно като вампир и да издуи паричките ти като мунтафонско виме. Познание тип “Аламинут” от Дървото на познанието на доброто и злото, което подхранва тщеславието ни и ни кара да се чувстваме като богове.

Поне докато не бъдем изгонени от фабрикувания от него измислен рай.

В будоара на Великата Блудница, мисля си аз, астрологията представлява нещо като ежедневния й молив за вежди.

Обаче изписвайки нейните очи, избожда нашите.

“Ами чудеса като верни предсказания, общуване с духове, автоматично писане, местене на предмети с поглед и мисъл, излизане от тялото, и т.н., апострофираш ме ти, не потвърждават ли валидността на тези езотерични практики?”

Ще се опитам да ти отговоря така, драги ми приятелю:

“Представи си примерно, че си обвинен в тежко престъпление, в което наистина си участвал. Арестуван си, за да бъдеш изправен пред съда. Тогава се появява адвокат, който казва, че ако му се довериш, ще се пребори за теб и няма да се стигне до осъдителна присъда. Обаче гаранция ти не виждаш никаква засега в това.

Другото предложение за избавление идва от твоя съучастник в престъплението, който е и истинският му вдъхновител. Той ти обещава да подкупи следствието и въобще да не се стигне до съд. От теб не се иска почти нищо – само да се съгласиш да не го “изпееш” (разбира се, не ти се казва, че по-късно ще се наложи да бъдеш убит, понеже си имал лошия късмет да бъдеш единствения жив свидетел на престъплението).

Ти си натясно, нуждаеш се от чудо и коя точно от двете възможности ще избереш?

Независимо от твоя отговор, струва ми се, че ние като хора сме предразположени да избираме бързите, лесните и евтините чудеса. Ако се налага по-малко да се бъркаме за тях и повече да получаваме в замяна, значи няма никакъв проблем.

Такива чудеса-магии са предназначени за НАШЕТО ЕГО, за НАШИЯ УСПЕХ, за НАШАТА ПРОСЛАВА. И като така, директно ни свързват с най-алчния егоцентрик във вселената, чиято цел винаги е била да заграби колкото се може повече за себе си. Цялото Писание потвърждава, че той също може да произвежда свръхестествени знамения (виж примерно 13 гл. на Апокалипсиса). Обаче целта му е да мами с тях народите и да ги завлича в падението си към бездната. Точно както в моята малка притча, той ще ти се "притече на помощ", но няма да ти каже какво крои с нея. И че обслужва единствено и само собствения си интерес на "човекоубиец и баща на лъжата".

А Божиите чудеса ли? – те сочат към Бога и към кръста, където твоят грях и твоята вина биват напълно изличени.

Иначе хората сами си избират дали да ядат или не от забранения плод.

Той все още ги кара да се чувстват като богове, защото сами определят кое е добро, и кое – зло за тях.

Но им "отнема билета" за Рая.

И те го усещат... съвсем като теб понякога, нали?

Усещането, че летиш към пропаст...”

“Князът на този свят” разполага с мистична притегателна сила и тя най-често е от интелектуално естество. Да вкусиш от плода на забраненото тайно познание все-още е най-висшата наслада, чрез която земният червей на греха в нас може да се почувства като самият ангел на светлината... обаче малко преди да се превърне в дявол и сатана.

В този тип съвременен гностицизъм, наследил апокрифните евангелия, идеята за спасението е пречупена през призмата на самопознанието и на духовното самоусъвършенстване. В автентичните евангелия – напротив, там самата нужда от спасение е залегнала в греховността на човека, прекъснала едемското му общение с неговия Отец, а Исус е представен като Месията, идващ да възстанови тази разкъсана връзка посредством изкуплението на нашите грехове. Страданията Христови, кръстната смърт и възкресението Му са именно с тази цел. И както обобщава апостол Павел няколко десетилетия по-късно:

"Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според писанията; че бе погребан; че биде възкресен на третия ден според писанията" (Кор. 15/3,4), „защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш“ (Римл. 10/9).

В гностическите евангелия, подобно и на исляма, никъде няма да намерите идеята за повесения на кръст Спасител, възкръснал на третия ден, а тъкмо това е сърцевината на християнството. В техния дуализъм те говорят за божествени идеи и същности и понеже отричат тоя свят в неговата материалност (а не в падналото му състояние пред Бога, както е в Библията), приемат телата човешки за изначално зли и т.н., се ориентират към едно себеизключване от мирските дела, за да търсят състоянието на просветленост и сливане с вселената. Типично според древния източно-мистичен обичай, но не и според Христос Господ, Който иска Божията воля да се изпълнява и на земята така, както е на Небето – точно това значи идването на Неговото Царство тук (вижте “Господнята молитва” в Лука 11/2).

В този контекст, спасението е най-важната стъпка за нашите души, обаче съвсем не и последната, понеже нашият Господ иска да примири цялото творение чрез Себе Си и със Себе Си.

И чрез кой друг, ако не чрез нас, които сме вече Негови?

Затова Исус ни казва да търсим ПЪРВО Царството Му, понеже църковната ни фанатична вярност неведнъж ни е довеждала до сектантско фракционерство. И дори до самоубийствена и братоубийствена религия, която е белязала почти цялата история на Църквата ни.

Но стига вече!

Сега Църквата започва да гледа не на себе си, а на Царството и на Царя и така тя започва да се превръща в заплануваната от Бог антитеза на Зикурата.

Исус казва, че когато се запали едно светило, то не трябва да се крие, а да се сложи на видно място. Светилникът на Христовата вяра трябва да осветява всички сфери на нашия живот и живота на обществото. Христос е наречен не само "Глава на Църквата", но и "Цар на царете и Господ на господарите". Това значи, че всяка обществено-политическа власт е под Неговия скиптър. Това реалност ли е днес? Не, изобщо. Казано е дори, че "светът лежи в лукавия", чието прозвище е "Князът на този свят".

Огромното противоречие тук е, че "Господня е земята и всичко, що има по нея", но в настоящото време сатана е окупирал незаконно тия владения и няма да ги върне доброволно на Господ и Неговите хора. Спомняте ли си? – "Божието царство насила се взема и които се насилят, го грабват". Битката то да се установи в нас и на земята се нарича “реформация”, защото властта преминава от едни ръце в други, Божият закон възтържествува и праведността се възцарява в портите.

Това не значи по никакъв начин сливане на Църквата с държавата, понеже това е антихристко образувание, което винаги води до тоталитаризъм. Обаче никой не може да оспори, че Бог иска да влияе и господства над своето творение, сега, когато е паднало, да го изкупи, да го възстанови в първоначалния му блясък и достолепие и чрез него да се види необятната Божия слава.

Ислямистите се борят за влияние, масоните и другите най-различни култове, мафиите по света и т.н. и т.н., а ние, които твърдим, че изповядваме Спасителя на човечеството, да се крием само в малките си стаички и да не смеем да покажем носовете си навън, понеже видите ли, разгласяването на вярата ни може да се сметне за шарлатания, за нетолерантно потъпкване правата на хората и за средновековно видиотяване?!?!?! Ами ще се сметне, разбира се, как князът на тоя свят няма да се погрижи за това?! Ще ни нарече "жадни за слава", "мракобесници", "фанатици", "пълни с арогантност и гордост проповеднически ментета" и каквото още ви дойде на ума.

Е... нищо ново под слънцето! Това се е случвало, откакто свят светува, и явно ще се случва, докато светува.

Просто някои хора винаги избират да са на грешната страна и не правят абсолютно нищо, за да го променят.

На тези жители на модерния Вавилон, които се канят да векуват в него като египетски фараони в своите разкошни гробници, бих искал да припомня следното: книгата “Данаил” ни разкрива, че Вавилонската блудница и сатрапка няма истинска власт над човешката история, а Божият Дух чрез пророка на всеослушание обявява пред нея и за всичките векове напред сгромолясването на цялата световна култура.

Божието царство ще помете наследствата на всички човешки цивилизации, които са построени върху славолюбие, идолопоклонство и насилие, а двете исторически предупреждения за това бяха събарянето на Вавилонската кула и унищожението на древния Вавилон.

И ако ние се идентифицираме достатъчно с “камъка, отсечен не с ръце”, с канарата Христос, която ще се забие във фундаментите от ръжда и кал на тоя свят, тогава няма да милеем за собствения си живот, кариера и богатство повече, отколкото за нашия славен Цар, а големият ни приоритет ще бъде разрастването на Неговото царство в България и по цялата земя.

Без сблъсък с Вавилон това няма как да се случи.

Оцеленческият манталитет само ни прави подлежащи на асимилация от негова страна.

Поради структурата на неговата система, този сблъсък няма да е само религиозен, а ще бъде също икономически, политически и социален.

Откакто царете и жреците на Вавилон са придобили монопол върху тайното знание, придавайки му формата на наука, съдържанието на мироглед, облика на култура и статута на държавна религия, и още повече, откакто тоя модел е завладял света заедно с неговите съкровища, те няма да се откажат от завоеванието си току-така (не случайно Библията говори за модела на религията “Вавилон” като за нещо универсално, а не се занимава да изрежда имената на различните религии, които израстват от този корен).

Религията е мерзост, стояща на свято място и тя трябва да бъде пометена оттам. Защо реформатори като Моисей, Илия и Исус, като апостол Павел и Мартин Лутер, насочваха ударите си главно срещу нея? Понеже същността на религията е да се свърже със самата сърцевина на личността, там където се намират нейните най-съкровени убеждения и ценности, като в същото време управлява и фундаменталните структури на обществото, яхнала Звяра на земните царства – тяхната икономика, политика и култура. И реформаторите разбираха, че само атакувайки нея, ще разтърсят устоите на отделната личност, а заедно с това и на цялото общество.

Логично е, ако и ние искаме същия резултат, да дръзнем да им подражаваме.

Антихристкият дух е нашият враг, а не хората, поробени от него.

"И ще му се поклонят всички, които живеят на земята; всеки, чието име не е било записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне." (Откровение 13/8)

Така че ако не вярваш в закланото лично за твоите грехове Божие Агне, религията ти, етикирана с каквото и да е име на опаковката си, не може да те избави от тях. Тогава за теб остава "едно огнено очакване на съд", понеже "чрез никой друг няма спасение. Защото няма под небето друго име, открито на човеците, чрез което трябва да се спасим." (Деяния 4/12)

Този избор е Божествено право, но все-пак има един "недостатък": даден му е само земен мандат.

Цинизмът на прехода или в памет на българската демокрация

от Калоян Курдоманов

Днес е 10.11. 2010 г., точно 21 години след онези събития, които ще останат запечатани в съзнанието ми завинаги. 

Тези промени ме завариха петнадесетгодишен и някак си естествено се потопих в емоцията на новото време. Всички се радвахаме, за това което се случва и за страхотното безоблачно бъдеще, което (според мен по онова време) беше гарантирано. Помня колко навреме се появи превърналото се в хит парче на рок групата Скорпионс «The wind of change» (Вятърът на промяната). И наистина, тогаваше духаше вятър на промяна, който ни караше да виждаме ново бъдеще и изпълваше дробовете ни с нови мечти. 

Хората излизаха по улиците някак си опиянени от усещането за свобода. За пръв път можехме свободно да мислим, да избираме бъдещето си и дори да мечтаем за по-добър живот. Отвори се нов свят пред нас, свят на надежда и очакване. Малко хора знаят днес, че тогава в центъра на столицата някогашната опозиция, в лицето на  СДС (за съжаление доста обезличена), проведе един от най-големите митинги организиран някога в Европа, като близо над един милион свободни българи се събраха да приветсват свободата и да участват в първите демократични избори след 45 години диктатура, комунизъм, насилие над личността и ограбено достойнство.

Спомням си как на Великден за пръв път отидох в Православната църква да запаля свещ, не дори защото вярвах толкова много, а заради усещането че никой не ми пречеше да го направя. Спомням си Милена Славова и Васко Кръпката, станали символи на новите демократични промени, вдъхновяващи ни със своите песни. Спомням си първия митинг, на който отидох и държах високо вдигнат трансперант, на който беше написано «45 години стигат! Времето е наше!» И наистина вярвах, че времето е за нас - свободните българи. Спомням си как ходех от блок на блок и лепях плакати на СДС, понеже вярвах, че промяната е дошла и аз не бива да бъда безучастен, понеже няма подарена свобода. Всички се вълнувахме, спорехме, карахме се, понеже желязната завеса беше се разкъсала (поне за малко) и Берлинската сетна беше разрушена, поне отвън.

Сега, 21 години по-късно, почти нищо от този ентусиазъм не остана. Преглеждайки телевизионните канали с надежда да видя някой от тях да отрази онези драматични събития, да улови времето и да го предаде днес, за да не забравяваме никога злото наречено комунизъм, за съжаление видях единствено пошли риалити-шоута, нагъл популизъм и жестока пропаганда. Ентусиазмът на 90-те бе заместен с арогантен цинизъм.
И аз разбрах, децата на промяната ги няма вече! Днес те са или претрупани от проблеми и единственото, за което мислят, е как да оцелеят, или са се превърнали в мастити бизнесмени или в надменни политици. 

Изведнъж се оказахме пред гротеската действителност - безвъзвратно загубихме нещо невероятно ценно, което имахме поне за малко. Героите на промяна от преди 19 години изглеждат някак си смешни днес, сякаш не на място. Като че ли буря е минала през тях и сега стоят опърпани и жалки. Сякаш всичко е толкова далечно, че мнозина се чудят вече, случило ли се е въобще? Да не говорим, че има цяло едно поколение от 20-22 годишни, които нищо не помнят, а няма и кой да им каже. Честно казано, жал ми е за тях. Те нямат отправна точка за сравнение и така стават лесна плячка за хищната комунистическа пропаганда.

За това ли беше всичко? За това ли получихме тази свобода? Дали разбираме какво сме на прага да пропуснем? Разбираме ли, че без свобода или дори без копнежа за свобода, ние неизбежно оскотяваме! Къде са дисидентите днес? Къде са реформаторите? Къде отиде момчешкия плам да променим света?

Знам, сега циниците ще ми се присмеят, «Айде по-спокойно, моля ти се. Недей да драматизираш всичко твърде много. Така са си хората, те не искат свобода, а само къшей хляб и всичко приключва. Какво спечелиха те от тази демокрация?» Циниците са днес навсякъде - в метрото, в държавните учреждения, по телевизията, радиата…просто навсякъде. Цялото ни общество е болно от тази болест наречена цинизъм. Да не ти се прииска да си реформатор и родолюбец сега, всеки ще ти се присмее, колко старомоден си станал.

Да, но аз ще кажа, «НЕ!». Не на цинизма, не на оскотяването, не на долната пропаганда, не на пошлостта, не на популизма, не на реставрацията на грозния комунизъм. Защо ми е хляб, ако нямам свобода! Защо ми е да съм жив, ако няма да мога да избирам съдбата си!

Днес, аз знам че преди 21 години нещо се промени в мен завинаги и аз никога повече няма да бъда същия. Днес аз знам, че 10.11.1989 година не е илюзия или самовнушение, а момент и шанс, който бе даден на мен и на моя народ да живеем свободно. Днес все още можем да изберем и да кажем “ДА” на свободата. Днес все още можем да откажем да приемем статуквото и да нарисуваме нова картина на животът, който искаме да живеем. 

Днес, но ДНЕС, не утре! Утре може да е твърде късно! 

Време е да извадим мечтите от скриновете на нашите погребани спомени и заявим на цялата тази политическа върхушка, че свободният дух е все още жив в България и няма да умре докато има достойни хора. Да заявим, че ние сме родени под различна звезда и носим различен дух - духа на реформация. 

Времето е наше!

Синдикалните организации - поглед отвъд завесата

oт Александър Джоргов

В медииното пространство наскоро отново изпъкна образа на синдикалните организации, представени като защитници на трудовите хора, усилено преговарящи с правителството за по-добри условия на труд, вдигане на осигуровките и минималната работна заплата. Време е за нов поглед над дейността на синдикалните организации и над последствията от тяхните действия.

Истината е, че синдикалните организации защитават интересите основно на определени групи от хора. Като краен резултат техните действия водят до намаляване благосъстоянието на населението като цяло поради директно нарушаване принципите на свободния пазар.

"Завоеванията" на синдикатите

Пропонентите на синдикалната дейност с гордост развяват извоюваните социални придобивки: минимална работна заплата, най-дългият отпуск по майчинство в ЕС, увеличаване на осигуровките и т.н.
Никой не отрича правото на достойно заплащане, добри условия на труд и майчинство. Големият въпрос е, това ли е начинът за подобни социални придобивки в една работеща пазарна икономика?

Защо в страни като Германия и Сигнапур и доскоро Хонг Конг няма минимална работна заплата? Защо в същото време техните поданици се радват на явен просперитет? Защо в страна като САЩ синдикатите са бледо подобие на своите европейски колеги и в същото време американците са достигнали такъв стандарт на живот? Нима тези страни нямат нужда от силни синдикати, който да защитават интересите на работниците?! Ще потърсим отговорите на тези и подобни въпроси, разглеждайки естеството на синдикалната дейност и приципите на свободния пазар.

Синдикалната дейност

В повечето случаи, когато чуем за стачки и активни синдикални действия, това засяга като цяло определени съсловия работещи: полицията, учителското съсловие, транспортните работници, леярите в Кремиковци и т.н. Когато изкуствено и под натиск, а не възоснова на пазарни принципи се увеличава заплащането на дадена категория работници това води до следните последствия: Ако конкретната група са държавни служители тогава, “извоюваното” допълнително възнаграждение трябва да се вземе от друго перо на бюджета, или пък да се увеличат данъците. Сиреч плащаме ние данъкоплатците. Но разбира се КТ Подкрепа и КНСБ няма да ви кажат това. За претекст ненадейно ще се открие някакъв резерв, стоял скрит в държавния бюджет. Всъщност този резерв е невежеството на българския данъкоплатец.

Ако в следствие на синдикална дейност бъдат направени промени например в минималните заплати да речем в сектора металолеене, то тогава частните предприятия в тези сфери трябва да плащат по-високи разходи за труд. За засегнатите фирми става явно неизгодно да държат по-скъпа работна ръка и в следствие на това вероятно ще последват съкращения, или насочване към още по-големи капиталови инвестиции ( най-често в машини), с които да се елиминира използването на изуствено завишената по-скъпа работна ръка. И тук съкращенията са логичния извод ако фирмата не желае да фалира.

Минималната работна заплата

Основният синдикален аргумент, (както и този на правителството) за минималната работна заплата е защитата на работещите от предполагаемата експлоатацията на предприемачите. Нека разгледаме неговата “валидност”.

В последните години България се превърна в най-атрактивното място в ЕС за отварянето на т.н. кол центрове, или центрове за обслужване по телефона на клиенти на фирми. Фирми като Хюлет Пакард, IBM, Adecco и много други трайно пренесоха тази своя дейност в България. В резултат на увеличената конкуренция при търсенето на служители в тази сфера, заплащането за подобни позиции се увеличи значително, като надминава това, на някои административни и мениджърски позиции. Според вас операторите в кол центровете имат ли нужда от минимална работна заплата, за да се чувстват сигурни за своето бъдеще?

Според Милтън Фридман истинската защита на един работещ се осъществява от наличието на алтернативни възможности на трудовия пазар, които се конкурират той да бъде привлечен като служител. Сиреч конкуренцията и принципите на свободния пазар (търсенето и предлагането) осигуряват реалната защита за един служител!

Кой всъщност се ползва най-много от минималната работна заплата? Отговорът за някои е необичаен, но е директен - правителството! С увеличаването на минималната работна заплата, съответните работещи и служители се задължават да внасят по-високи суми като данъци и осигуровки в държавния бюджет! Чрез популисткият трик “свалихме осигуровките с 2 %” (и всъщото време качихме минималните осигурителни прагове за съответните професии, или пък минималната работна заплата), всъщност крайният резултат пак е в полза на правителството и в ущърб на данъкоплатеца. И так виждаме, че “тристранката” стана двустранка! Правителството и синдикатите заиграха в случая в един отбор.


Социалните придобивки

Високи компенсации за безработица, като основна социална придобивка насърчава хората към отлагане намиране на нова работа, насърчава нелегалната емиграция - с други думи насърчава едни да живеят на гърба на други.

Майчинските, дългите отпуски и т.н. не са ли те истинско постижение на синдикатите? Истината е, че когато един служител е ценен и важен за една организация самия работодател е готов да подсигури дори по-големи придобивки от това. Всичко това се случва за работливите в един свободно фунциониращ трудов пазар. Къде тогава е мястото на синдикатите? Никъде! Тогава те на никого не са нужни.

Не синдикати, а образованост в принципите на свободния пазар

Работниците трябва да бъдат образовани в принципите на свободния пазар, как да бъдат конкурентни и желани като такива, а не на това как да правят стачки!

Запитвали ли сте се доколко икономическия ефект от стачни действия и последвалите увеличения в заплащането могат да компенсират огромните загуби за икономиката от спирането на цели производства? Скорошните стачни действия по повод пенсионната реформа във Франция и струваше 400 милиона евро загуби на ден.

Моето достойството като служител е в това, което мога, в способността ми със знанията и уменията, които имам да бъда конкурентен на трудовия пазар. То не е заключено в предните редици на стачката! Отговорът е в мен самия, не в централата на КНСБ или Подкрепа!

източник: http://alexanderdjorgov.posterous.com

Православна България - иконата на една прокълната безбожница

(антипопулистко и съвсем непразнично Великденско послание)


УВОД

Стоим си ние, българите, на кръстопътя на историята, заседнали в тресавището на поредната криза, и се чудим кой път да хванем всред тая пуста безпътица. Опитваме се да си спомним откъде идваме, за да видим накъде можем да се насочим, ала усещането ни е трагично – все едно сме оная победена и ослепена от врага армия, която разчита единствено на оставените по милост еднооки водачи. Отдавна разбрахме, че те не могат да ни заведат в бъдещето ни, затова понякога в мрака ни се привижда светлина. Припомняме си вековете на бойна слава, върховете на царствената ни мощ, религиозните ни и културни завоевания. Някои дотолкова се самонадъхват, че виждат в историята ни кълновете на богоизбраничеството и на месианската съдба. Други – по-скромни, влагат усилията си в борбата срещу всеобщата амнезия, ровейки надълбоко в миналото и търсейки да напипат в него някаква християнска жила ; ценностите, които биха осмислили живота ни и които биха ни мотивирали да продължим напред.

“Православна нация сме” – казват убедено те. От хан Кубрат, който май бил приел християнството, през първоучителите свети свети Кирил и Методий, Покръстителят и канонизиран светец княз Борис I, патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски и пробуждането на народната свяст чрез Черквата през многовековния османски гнет, та до ден днешен, когато дори и в Конституцията ни е записано, че източното православие е традиционното (разбирай, притежаващо монопола) вероизповедание у нас. (Статистиката сочи, че от края на 19-ти до началото на 21-ви век делът на лицата, принадлежащи към него, варира в границите между 80,7% и 85,7%.)

Наистина, не е ли вярно, че животът ни започва с пищни гуляйджийски кръщанета, независимо че въобще не ни питат дали ги искаме или не, понеже на тая възраст още се изпускаме в гащите си? После лъкатуши и преминава между кръстовете на катедрали, черкви и параклиси, за да завърши с дървените, каменните и мраморните кръстове на гробищата и траурните амбалажни кръстове от некролозите, опаковащи това, което е останало от нас, за небитието. В добавка, от булеварди, улици, училища и университети ни приветстват имената на прославени светци, а дори и в най-затънтените местенца – далеч от панаирите на светската суета, блажено отдъхват всред покои от безвремие стотици манастири. А колко от нас знаят, че над земята ни се е извисил в исполински ръст бележит истукан? – монументът “Света Богородица” в Хасково, най-високата нейна статуя в света.

Може да не сме по-големи католици от папата, ала сякаш изглежда, че не сме по-малко ортодоксални от един средностатистически византийски василевс.

Предлагам, обаче, да проверим това предположение в светлината на Библията.

Книгата “Второзаконие”, 28-ма глава – нека да видим сега накратко дали сме нация под управлението на Бога.

Моята теза е, че сме тъкмо обратното – нация в бунт срещу Него, вследствие на което, жънеща проклятие след проклятие.

Направих си труда да изровя малко статистика, за да подкрепя позицията си.


ИЗЛОЖЕНИЕ

“Но ако НЕ слушаш гласа на Господа твоя Бог и НЕ внимаваш да вършиш всичките Му заповеди... то всички тия проклетии ще дойдат на тебе и ще почиват на тебе”:

“Проклет ще бъдеш в града и проклет ще бъдеш на полето”. Реалността у нас каква е? Пренаселени, грозни, мръсни градове, с разпадащи се соц-панелки, с тротоари-паркинги, с огромни дупки в асфалта като лунни кратери, с бродещи банди от помияри като в старозаветни диорами, с вилнеещи мутри, приватизирали градския пейзаж, с просещи и ровещи по кофите деца и пенсионери, с бордеи, където плътският разврат пълни черните каси на политическите куртизанки, жигола и сводници, с гета от отхвърлени, “прокажени” тъмнокожи, с повсеместна престъпност... с нестихващо насилие... с братоубийствено затриване на семейство и род. А селата – пълни със стари, изоставени, мизерстващи хора, малтретирани, тормозени и обирани, със съборетини, които все повече обезлюдяват, със запустели земи, или с урожай, изкупуван от рекетьорите на крайно унизителна безценица.

“Господ ще изпраща върху тебе проклетия, смущение и разорение във всичките ти предприятия...” В по-новата ни история, освен двете национални катастрофи, за бедствие от такъв размер може да се оцени и първият фалит на комунизма, когато Тодор Живков еднолично и тайно взима решението да продаде на Съветския съюз нашия златен резерв от 24 тона злато, формиран преди деветосептемврийския преврат. Впоследствие червената върхушка, както знаем, инсценира десетоноемврийските събития и зад маската на демократизация на страната, започна своята операция по превръщането на политическата си власт в олигархично-икономическа. Според бившия премиер Димитър Попов, най-малко два милиарда долара от валутния ни резерв са минали през куфарчетата на облагодетелстваните от режима. Така, от обикновени Татови червенотиквеничета, те се превърнаха в еднолични собственици на огромни парцели от държавата, парцелирайки по такъв начин и държавността. В този контекст премина и т. нар. “разбойническа приватизация”, макар тя да бе проведена от синята опозиция. Освен цялостно банкрутиралата социалистическа икономика с нейните остарели технологии и ниска производителност на труда, дори печеливши предприятия бяха принуждавани да фалират, за да бъдат продадени на безценица. В резултат, един нищожен процент от населението на страната докара до просешка тояга своя народ, който в продължение на години с робски труд създаваше това богатство, и буквално го превърна в свой заложник и в своя собственост. В момента България е най-бедната страна в ЕС, като покупателната способност на българите е приблизително пет пъти по-ниска от средната за европейските страни. Това не пречи, обаче, хлябът, млякото и ябълките, примерно, да са по-скъпи, отколкото са в Москва – един от най-скъпите градове в света, а токът и дизеловото гориво у нас да бият по цени държави от клуба на най-богатите като Финландия и Люксембург. “Ще бъдеш само притесняван и обиран всеки ден, и не ще има кой да те избави.”

“Господ ще те поразява с умопобъркване, със слепота и с омайване на сърцето...” Статистиката сочи, че близо 1/3 от населението на България страда от леки психични разстройства, а случаите със сериозни отклонения в психиката през последните години се увеличават “в пъти”. Не е необходимо да се ходи на “Четвърти километър” или в Курило, за да се проверяват цифрите. Нужно е само да пресечеш столицата с кола или автобус, за да видиш, че огромни пътникопотоци се вливат всеки ден в артериите на града, като преди това сякаш извират от хиляди по хиляди “бели стаи”. Данните отпреди няколко години сочат, за съжаление, че ежедневно трима души у нас отнемат живота си, а други осем правят опит за това. Също така, страната ни е на едно от челните места в Европа по употреба на алкохол (а самият ЕС е шампион по спиртосване на своите поданици в света). Александър Канчелов – директор на Клиниката за лечение на зависимости: “България води класацията за най-толерантна към консумацията на алкохол страна. Тук “да се отрежеш” се смята за героично”. А какво да кажем за омайването, струящо през очите и писанията на врачки, магове, екстрасенси? Изглежда се множат като скакалците от древните египетски проклятия и от всеки екран, светофар или малко площадче са готови да скочат върху тебе и да те разорят. Както го и правят с толкова много хора, които от страх и суеверие, а не преливащи от християнска вяра, се тълпят при тях, за да се справят с провалите си, с болестите си, с разбитите си кариери и сърца. Обаче пак “животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе. И ти ще се боиш денем и нощем, и не ще бъдеш уверен за живота си.” “Поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш.”

“Проклет ще бъде плодът на утробата ти...” Да, България отново е на едни от челните позиции в Европа по броя на убитите още в своя зародиш деца. Също така – и по броя на извънбрачните раждания. Статистиката, която имам от недалечната 2006-та година сочи, че незаконно-родените у нас бебета са били дори повече от онези, родени в нормални семейства. 20% пък от децата са с изразени емоционални проблеми, а 12% – с психически разстройства. Тежко е да си го признаем, но има и още един безспорен факт: по броя на изоставените и настанените в институция деца, ние сме посраменият първенец на Европа. А условията за отглеждане там – повечето от нас го разбраха, са съвсем малко по-добри от газовите камери на Холокоста. Освен това, за много хора не е тайна, че осиновяването на сираци (повечето от тях, превърнали се в такива с решението на собствените им родители) от чужденци в нашата “мила рОдина” се е превърнало в доходоносен бизнес за доста тлъсти чиновници. А ако си се пръкнал българин, на който му се е дощяло такъв лукс, значи си “заслужил” да те включат и тебе в родните корупционни схеми. Така е, понеже за да просъществуват, институциите си пазят наличностите от зависими от тях несретни съдби, или ги продават прескъпо под тезгясите на черния детски пазар.

“Синовете и дъщерите ти ще бъдат предадени на друг народ, и очите ти ще гледат и ще чезнат за тях всеки ден...” Макар да не можах да намеря официална статистика, според Райна Манджукова – председател на Агенцията за българите в чужбина, нашите емигранти по света са някъде между три и четири милиона (горе-долу половината от народа, обитаващ земите тук). Хора, които в повечето случаи предпочитат възможността за реализация другаде, само не и в своето неприпознаващо ги отечество. Сякаш все още нашето “перпетум-мобиле” продължава да бъде завистта към постиженията на родната ни плът и кръв. Наказание, което толкова мазохистично и без грам прозорливост – като някакви Сизифовци на модерния свят, ние носим ли носим до полуда. Изрових от нета някои истории, които ме накараха да се почувствам горд, че съм българин; и едновременно с това, обаче, преизпълнен с тъга. Петър Петров създава прототипа на първия електронен часовник, който се произвежда в САЩ. Проф. Съселов – откривателят на най отдалечената планета, известна досега на астрономите, работи в Харвард. Инж. Асен Йорданов – главният конструктор на първия в света транспортен пътнически самолет и един от създателите на “въздушната възглавница” и “телефонния секретар”, е почетен гражданин на Ню Йорк. Иван Начев – изобретил реактивните двигатели на лунния модул “Орел”, които правят възможно кацането на Луната на астронавтите Армстронг и Олдрин, отдава силите си на американските изследвания в тая област. Румен Антонов създава уникалната автоматична скоростна безстепенна кутия, използвана от много автомобилни гиганти по света, бяга от родината си, която не му дава поле за изява, и се установява първо във Франция, а после – във Великобритания. Американският художник Кристо Явашев – създателят на “опаковането” като художествен похват, също е роден и израсъл в България. За Христо Стоичков и Димитър Бербатов има ли нужда да припомням? А изобретяването на фотокопирната техника става възможно благодарение на откритието на акад. Георги Наджаков за “фотоелектретното състояние на веществата”, обаче може ли някой да твърди, че “Ксерокс” е българска компания? Или че Джон Атанасов е българин, при все, че баща му със сигурност е бил такъв?

“И ще станеш за очудване, за поговорка и за поругание на всичките племена, между които Господ ще те отведе.” Да, през 19-ти век почти целият цивилизован свят чува за нас и в сърцето му се надига гняв и възмущение. Обаче те са насочени срещу османсия поробител и срещу неговите зверства по нашите земи. А към подтиснатия ни народ свободните и прогресивни хора изпитват единствено съчувствие. През следващия, 20-ти век, за съжаление, нещата коренно ще се променят. Особено, когато страната ни става сателит на Съветския съюз и за малко не е пришита към него като последната 16-та републиканска кръпка на продрания му болшевишки шинел. Тогава на държавно ниво страната ни започва нелегална търговия с оръжие и наркотици (чрез своята фирма “Кинтекс”). Поддържа режими на кръвожадни контри и всякакви други разбойници. Унищожава своя интелектуален опозиционен елит в Белене, а промъкналите се през “Желязната завеса” застига със своя прословут “Български чадър”. Дори да не бе доказана “Българската следа” в опита за покушение срещу папа Йоан Павел-II, такава умело ни бе приписана и сигурно и до днес светът ни възприема като светотатственици. Ние сами се погрижихме, разбира се, да затвърдим този “ореол”, като спомогнахме да изпразним гроба с тленните останки на Чарли Чаплин. По-късно се обзаведохме и с демократично устройство, “сделано в СССР”, като го обогатихме с още “хубави работи, ама български”, родно производство. В резултат на което престъпността съвсем се срастна с държавата, а бивши мутри съблякоха анцузите и навлякоха премиерските костюми, за да я управляват с бухалки във формата на актове, постановления и закони (то не бяха Трактори да ни газят, вързани за рокерски мотори, и Пожарникари с каратистки похвати да ни “спасяват” след тях от горящата и срутила се върху главите ни къща!). Затова Европа и светът ни запомниха с мафията и с гигантския размер на корупцията, сякаш у нас генно я бяхме модефицирали по някакъв начин. А нерядко обикновените чужденци, които са идвали на гости тук, продължават да разказват колко мръсно било... или как били ограбени... измамени... изнасилени... пребити... Пък ние има да се чудим къде да приютим шесте хиляди наши джебчии, автокрадци, сводници, наркотрафиканти и убийци, които в момента населяват европейските затвори. И да се сърдим, че, примерно, на изложба в сградата на Съвета на ЕС земята ни беше представена като ориенталски клозет. Или пък да се червим от срам, че в долината на мрачните сенки в Могилино светът видя подобия на човешки същества, които – свели надолу главички и гаснещи, се стопяват и чезнат като “палнати” за успокоение на народната съвест вощеници.

Нека да се запитаме сега: дали по прищявките на случайността толкова често ни спохождат гореизброените национални трагедии и провали? От малки още пресмятаме, че от над 13 века история повечето сме ги прекарали “на тъмно”. Две вековни чужди владичества бяха последвани от надеждата за тотален ренесанс. Уви, Санстефанският мирен договор, който определи новоосвободена България в нейните етнически граници, беше последван от гилотината на Берлинския конгрес. Народът ни бе раздробен не на две... не на три... а на цели седем части! Каква огромна бомба със закъснител е било това на Балканите, довела по-късно до избухването на няколко кръвопролитни войни! И след чудото на Съединението и първите победи на българският дух – двете унищожителни национални катастрофи. Откъснати насила земи и хора от майката родина и отново чужд ярем на врата. “Понеже не си служил на Господа твоя Бог... ще слугуваш на неприятелите си, които Господ ще прати против тебе, в глад, в жажда, в голота и в лишение от всичко.” След ужасите на Ньойския договор следва за кратко време възход; после обвързването с хитлеристка Германия ни повлича за кой ли път надолу. А там ни чака съветското “освобождение”, за да ни надене примката на комунизма. На 10-ти ноември си помислихме, че бесилката му вече е съборена. Защото още не знаехме, че по-страшен от комунизма е единствено посткомунизмът, както се изрази един мъдър интелектуалец. И ние влязохме в период на поголовна сеч и масово изтребление на народа чрез този вече двайсетгодишен олигархично-ченгеджийнически геноцид.

Докога ли това зло ще продължава?

Циклични катастрофи, свидетелстващи за нашата безпомощност в бунта ни срещу Бога.

Самоналожени проклятия, които бавно и методично ни изтриват от картата на тоя свят.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Може би нашето възстановяване няма да дойде от Брюксел, както преди това не дойде и от Москва. Няма да дойде само със смяната на поредното правителство, Народното събрание или президента. Дали пък подмяната на червения патриарх няма да промени нещо? Или на владиците, чиито кръст все още е кръстоската на чука със сърпа? Може би – аз лично се надявам това да стане. Надявам се, че следващия път, когато се наложи да гласуваме за политическо събитие №1 на 20-ти век, то няма да е 9-ти септември. Най-малкото защото не ми се ще третата поред национална катастрофа отново да се превръща в наклонената ос, около която да продължава да се върти нашата “земя като една човешка длан”. Също така се надявам да започнем да си признаваме, че не турското робство, Великите сили, “продажникът Горбачов”, “алчният чичо Сам”, “ченгетата от Службите”, “гадните комунисти”, световната икономическа криза, нито даже “правителството на оня мавър Костов” са ни докарали дотук – до дъното на тая пропаст, а нашите собствени решения през годините и хилядолетния ни, продължаващ и днес с нова сила бунт срещу Бога.

“Абе ние от векове сме православни християни, идиот и еретик такъв!” – буквално чувствам как от много места ще искат да ме пернат през устата.

Благодарен съм на своя народ, че въпреки робските страдания, през които е преминал, е съхранил в значителна степен борческия си дух и немалко синапови зрънца от вярата си! Те са ни необходими сега повече от всякога, защото е дошло времето да отхвърлим ярема на най-коварното от всички преживени от нас робства – това на греха. Блудкавата ни религия не само, че не можа да се справи с него, но аз твърдя, че с изключение на някои себеотрицателни светии, нейната мисия е била да го заздрави още повече и да го увековечи. Нали видяхме какъв е плодът от зверското ни изнасилване с нея? Автентичното християнство зачева в сърцата на хората по подобие на Христа, Който бе заченат от семето на Божието Слово, оживотоворено от Святия Дух. Трябва да се запитаме дали въобще има нещо общо между него и двуразовата ни в годината религийка, наложена ни с кръвта на заклани деца от нашите предци! И дали през последвалите столетия не сме жънали онова, което самите ние сме посяли? Нима си мислим, че вече не плащаме “кръвен данък”? Че всичко вече е минало? Но в духовния свят няма минало, настояще и бъдеще – там те се сливат в едно. И греховете на народа се изличават само с неговото покаяние. Това, което е причина за националната ни гордост, всъщност винаги е било причина за нашето погубление. Нека се взрем най-накрая в Библията! Какво ужасно, какво трагично разминаване на почти цял един народ със Словото на Бог!

Добре, твърдим на всеослушание, че сме православни християни (и даже скоро очакваме да прикрием срамотите си с много по-пъстро покривало, отколкото смокиновото листенце на първите грешници – хамелеонската багреница на тежкотрапезния, и поради тая причина, обичан от всинца ни Великден). Тогава нека си припомним какво ни подканва да направим Светото Писание:

“Ако людете Ми, които се наричат с Моето име, смирят себе си, та се помолят, и потърсят лицето Ми, и се върнат от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще простя греха им и ще изцеля земята им.” (“Втора книга на летописите”, 7/14)

Религиозните ни традиции може да ни се струват великолепни, обаче виждаме: те са само един “варосан гроб, пълен отвътре с мъртвешки кости”. Подобно на недосънувани миражи и блянове, те са ни уловили като мухи в лепкавите си мрежи. И ще се опитват да ни държат там до сетния ни миг, ако не положим усилия да се отлепим от тях.

“Небесното царство на сила се взима, и които се насилят, го грабват.” (“Евангелие от Матей”, 11/12)

Празничното благочестие кому е потребно, освен на лицемерите в нас? На тия, за които любовта към Бог и към ближния ни всъщност е най-последната измет на света... освен в часовете по пародийно черкуване, естествено.

Ако няма променени сърца и променени животи, копнеещи да познават и да прославят нашия Господ, Спасител и Цар Исус Христос, всичко останало е напразно – суета на суетите и прах по четирите посоки на света, носен от ветровете.

Нима забравихме, че с нашите добри намерения само постиламе пътя си към ада?

Сигурен съм, че ако Апостолът можеше да зърне отнякъде своето поругано отечество, за което се бе борил и бе загинал, пак би изстенал вопъла на предсмъртната си молитва под бесилото:

“БОЖЕ, СПАСИ БЪЛГАРИЯ!”