от Калоян КурдомановДнес е 10.11. 2010 г., точно 21 години след онези събития, които ще останат запечатани в съзнанието ми завинаги.
Тези промени ме завариха петнадесетгодишен и някак си естествено се потопих в емоцията на новото време. Всички се радвахаме, за това което се случва и за страхотното безоблачно бъдеще, което (според мен по онова време) беше гарантирано. Помня колко навреме се появи превърналото се в хит парче на рок групата Скорпионс «The wind of change» (Вятърът на промяната). И наистина, тогаваше духаше вятър на промяна, който ни караше да виждаме ново бъдеще и изпълваше дробовете ни с нови мечти.
Хората излизаха по улиците някак си опиянени от усещането за свобода. За пръв път можехме свободно да мислим, да избираме бъдещето си и дори да мечтаем за по-добър живот. Отвори се нов свят пред нас, свят на надежда и очакване. Малко хора знаят днес, че тогава в центъра на столицата някогашната опозиция, в лицето на СДС (за съжаление доста обезличена), проведе един от най-големите митинги организиран някога в Европа, като близо над един милион свободни българи се събраха да приветсват свободата и да участват в първите демократични избори след 45 години диктатура, комунизъм, насилие над личността и ограбено достойнство.
Спомням си как на Великден за пръв път отидох в Православната църква да запаля свещ, не дори защото вярвах толкова много, а заради усещането че никой не ми пречеше да го направя. Спомням си Милена Славова и Васко Кръпката, станали символи на новите демократични промени, вдъхновяващи ни със своите песни. Спомням си първия митинг, на който отидох и държах високо вдигнат трансперант, на който беше написано «45 години стигат! Времето е наше!» И наистина вярвах, че времето е за нас - свободните българи. Спомням си как ходех от блок на блок и лепях плакати на СДС, понеже вярвах, че промяната е дошла и аз не бива да бъда безучастен, понеже няма подарена свобода. Всички се вълнувахме, спорехме, карахме се, понеже желязната завеса беше се разкъсала (поне за малко) и Берлинската сетна беше разрушена, поне отвън.
Сега, 21 години по-късно, почти нищо от този ентусиазъм не остана. Преглеждайки телевизионните канали с надежда да видя някой от тях да отрази онези драматични събития, да улови времето и да го предаде днес, за да не забравяваме никога злото наречено комунизъм, за съжаление видях единствено пошли риалити-шоута, нагъл популизъм и жестока пропаганда. Ентусиазмът на 90-те бе заместен с арогантен цинизъм.
И аз разбрах, децата на промяната ги няма вече! Днес те са или претрупани от проблеми и единственото, за което мислят, е как да оцелеят, или са се превърнали в мастити бизнесмени или в надменни политици.
Изведнъж се оказахме пред гротеската действителност - безвъзвратно загубихме нещо невероятно ценно, което имахме поне за малко. Героите на промяна от преди 19 години изглеждат някак си смешни днес, сякаш не на място. Като че ли буря е минала през тях и сега стоят опърпани и жалки. Сякаш всичко е толкова далечно, че мнозина се чудят вече, случило ли се е въобще? Да не говорим, че има цяло едно поколение от 20-22 годишни, които нищо не помнят, а няма и кой да им каже. Честно казано, жал ми е за тях. Те нямат отправна точка за сравнение и така стават лесна плячка за хищната комунистическа пропаганда.
За това ли беше всичко? За това ли получихме тази свобода? Дали разбираме какво сме на прага да пропуснем? Разбираме ли, че без свобода или дори без копнежа за свобода, ние неизбежно оскотяваме! Къде са дисидентите днес? Къде са реформаторите? Къде отиде момчешкия плам да променим света?
Знам, сега циниците ще ми се присмеят, «Айде по-спокойно, моля ти се. Недей да драматизираш всичко твърде много. Така са си хората, те не искат свобода, а само къшей хляб и всичко приключва. Какво спечелиха те от тази демокрация?» Циниците са днес навсякъде - в метрото, в държавните учреждения, по телевизията, радиата…просто навсякъде. Цялото ни общество е болно от тази болест наречена цинизъм. Да не ти се прииска да си реформатор и родолюбец сега, всеки ще ти се присмее, колко старомоден си станал.
Да, но аз ще кажа, «НЕ!». Не на цинизма, не на оскотяването, не на долната пропаганда, не на пошлостта, не на популизма, не на реставрацията на грозния комунизъм. Защо ми е хляб, ако нямам свобода! Защо ми е да съм жив, ако няма да мога да избирам съдбата си!
Днес, аз знам че преди 21 години нещо се промени в мен завинаги и аз никога повече няма да бъда същия. Днес аз знам, че 10.11.1989 година не е илюзия или самовнушение, а момент и шанс, който бе даден на мен и на моя народ да живеем свободно. Днес все още можем да изберем и да кажем “ДА” на свободата. Днес все още можем да откажем да приемем статуквото и да нарисуваме нова картина на животът, който искаме да живеем.
Днес, но ДНЕС, не утре! Утре може да е твърде късно!
Време е да извадим мечтите от скриновете на нашите погребани спомени и заявим на цялата тази политическа върхушка, че свободният дух е все още жив в България и няма да умре докато има достойни хора. Да заявим, че ние сме родени под различна звезда и носим различен дух - духа на реформация.
Времето е наше!
1 коментар:
Да, тъжно е, когато надеждите угасват и в дупката, която е останала от тях, се настани цинизмът. Навсякъде около нас е и даже се случва ние също понякога да бъдем повлияни от него (с мен поне се е случвало).
Преди малко разменихме мнения с една виртуална позната и тя ми написа, че в България няма демокрация, понеже хората не я искат достатъчно. Как да не се съгласиш с нея?
Явно сме се примирили с "терора на познатото". Може да е скотски животецът, може да ни е с носна кърпичка вързано оцеляването, но поне е нещо, с което сме свикнали.
Свободата е неизвестност, а освен това е свързана и с поемане на много лични и обществени отговорности. Тя е като джунгла, която има своите естествени закони, а нашите рефлекси са били притъпени от клетката на комунизма. Зъбите ни са били избити, ноктите - изтръгнати, а ловния нюх - той е бил системно неутрализиран от миризмата на ръжда, идеща от решетките. И знаете ли каква е първата реакция на дивият звяр, който почти целия си живот е прекарал зад тях, а сега го пускат на свобода? Три крачки в едната посока, после три - в противоположната. Същото, което винаги е правил в клетката.
Ние си го знаем като народ, че предпочитаме подарената свобода, а не тая, за която сме готови да се бием. Руската армия ни я "поднесе" веднъж, забучена на щиковете си, а съветската съвсем ни доосвободи и от малкото останала ни свободица.
Обаче лошото е, че винаги си плащаме за услугата... пак с цената... на собствената си зависимост.
Не беше ли това и 10-ноември?! Дворцов преврат с цел съхраняване на червената власт и превръщането й в олигархично-икономическа, за да може да дърпа конците на политическите кукли и да разиграва "демократични" спектакли с най-различни сценарии в зависимост от съответната конюнктура. Такъв и ерзац-демокрация ни изписаха: "На 10 години веднъж по една чаена лъжичка".
Не е ли всичко обърнато с краката нагоре, а ни се казва, че така трябва да е?
Република ли? - олигархичен псевдодемократизъм. Свободен пазар ли? - държавно-мутренска монополизация. Демократични медии ли? - поръчково обгрижващ слугинаж. Християнски традиции ли? - православно-държавен миш-маш ("благословен" за пресищане на душите от червения динозавро-патриарх, отгледан като храненик от Службите).
И ние стоим и гледаме отстрани съдбата си, като че ли е някакъв сапунен сериал. Като че ли сме зрителите, а не главните герои в тази тягостна драма.
Разбира се, че е време да поемем отговорност - както за личните си животи с техните ценностни избори, така и за семействата си, а също и като граждани на тая държава.
И друг път съм имал поводи да споделя аз лично в какво вярвам. Вярвам, че промяната при нас няма да дойде въобще отгоре - от правителство, президентство и парламент (освен частично), а трябва да се работи за пълна подмяна на нашите собствени национални фундаменти, които рано или късно ще я излъчат и на политическо ниво.
Ако бъде заченато в истинска духовна свобода, а не в политическа псевдотакава, гражданското общество ще е способно да заразява с нея всички сфери на обществения живот.
Затова като отделни личности и като Църква трябва да будим народната свяст, сеейки семената на Царството в нея. Само християнските ценности, приети с консенсус от едно общество, могат да доведат до неговата дълбока и така търсена промяна.
Това е и големият шанс на дясното у нас. Само така то може да се култивира трайно, да стане осъзнат избор, стратегия и парадигма, а не да бъде митингова емоция, пленница на измамливата личностна харизма.
Ето защо Бог да благослови Мартин Димитров и Гери Николова - двама новородени християни, издигащи Неговия стандарт в тая сфера!
Публикуване на коментар