(антипопулистко и съвсем непразнично Великденско послание)УВОД
Стоим си ние, българите, на кръстопътя на историята, заседнали в тресавището на поредната криза, и се чудим кой път да хванем всред тая пуста безпътица. Опитваме се да си спомним откъде идваме, за да видим накъде можем да се насочим, ала усещането ни е трагично – все едно сме оная победена и ослепена от врага армия, която разчита единствено на оставените по милост еднооки водачи. Отдавна разбрахме, че те не могат да ни заведат в бъдещето ни, затова понякога в мрака ни се привижда светлина. Припомняме си вековете на бойна слава, върховете на царствената ни мощ, религиозните ни и културни завоевания. Някои дотолкова се самонадъхват, че виждат в историята ни кълновете на богоизбраничеството и на месианската съдба. Други – по-скромни, влагат усилията си в борбата срещу всеобщата амнезия, ровейки надълбоко в миналото и търсейки да напипат в него някаква християнска жила ; ценностите, които биха осмислили живота ни и които биха ни мотивирали да продължим напред.
“Православна нация сме” – казват убедено те. От хан Кубрат, който май бил приел християнството, през първоучителите свети свети Кирил и Методий, Покръстителят и канонизиран светец княз Борис I, патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски и пробуждането на народната свяст чрез Черквата през многовековния османски гнет, та до ден днешен, когато дори и в Конституцията ни е записано, че източното православие е традиционното (разбирай, притежаващо монопола) вероизповедание у нас. (Статистиката сочи, че от края на 19-ти до началото на 21-ви век делът на лицата, принадлежащи към него, варира в границите между 80,7% и 85,7%.)
Наистина, не е ли вярно, че животът ни започва с пищни гуляйджийски кръщанета, независимо че въобще не ни питат дали ги искаме или не, понеже на тая възраст още се изпускаме в гащите си? После лъкатуши и преминава между кръстовете на катедрали, черкви и параклиси, за да завърши с дървените, каменните и мраморните кръстове на гробищата и траурните амбалажни кръстове от некролозите, опаковащи това, което е останало от нас, за небитието. В добавка, от булеварди, улици, училища и университети ни приветстват имената на прославени светци, а дори и в най-затънтените местенца – далеч от панаирите на светската суета, блажено отдъхват всред покои от безвремие стотици манастири. А колко от нас знаят, че над земята ни се е извисил в исполински ръст бележит истукан? – монументът “Света Богородица” в Хасково, най-високата нейна статуя в света.
Може да не сме по-големи католици от папата, ала сякаш изглежда, че не сме по-малко ортодоксални от един средностатистически византийски василевс.
Предлагам, обаче, да проверим това предположение в светлината на Библията.
Книгата “Второзаконие”, 28-ма глава – нека да видим сега накратко дали сме нация под управлението на Бога.
Моята теза е, че сме тъкмо обратното – нация в бунт срещу Него, вследствие на което, жънеща проклятие след проклятие.
Направих си труда да изровя малко статистика, за да подкрепя позицията си.
ИЗЛОЖЕНИЕ
“Но ако НЕ слушаш гласа на Господа твоя Бог и НЕ внимаваш да вършиш всичките Му заповеди... то всички тия проклетии ще дойдат на тебе и ще почиват на тебе”:
“Проклет ще бъдеш в града и проклет ще бъдеш на полето”. Реалността у нас каква е? Пренаселени, грозни, мръсни градове, с разпадащи се соц-панелки, с тротоари-паркинги, с огромни дупки в асфалта като лунни кратери, с бродещи банди от помияри като в старозаветни диорами, с вилнеещи мутри, приватизирали градския пейзаж, с просещи и ровещи по кофите деца и пенсионери, с бордеи, където плътският разврат пълни черните каси на политическите куртизанки, жигола и сводници, с гета от отхвърлени, “прокажени” тъмнокожи, с повсеместна престъпност... с нестихващо насилие... с братоубийствено затриване на семейство и род. А селата – пълни със стари, изоставени, мизерстващи хора, малтретирани, тормозени и обирани, със съборетини, които все повече обезлюдяват, със запустели земи, или с урожай, изкупуван от рекетьорите на крайно унизителна безценица.
“Господ ще изпраща върху тебе проклетия, смущение и разорение във всичките ти предприятия...” В по-новата ни история, освен двете национални катастрофи, за бедствие от такъв размер може да се оцени и първият фалит на комунизма, когато Тодор Живков еднолично и тайно взима решението да продаде на Съветския съюз нашия златен резерв от 24 тона злато, формиран преди деветосептемврийския преврат. Впоследствие червената върхушка, както знаем, инсценира десетоноемврийските събития и зад маската на демократизация на страната, започна своята операция по превръщането на политическата си власт в олигархично-икономическа. Според бившия премиер Димитър Попов, най-малко два милиарда долара от валутния ни резерв са минали през куфарчетата на облагодетелстваните от режима. Така, от обикновени Татови червенотиквеничета, те се превърнаха в еднолични собственици на огромни парцели от държавата, парцелирайки по такъв начин и държавността. В този контекст премина и т. нар. “разбойническа приватизация”, макар тя да бе проведена от синята опозиция. Освен цялостно банкрутиралата социалистическа икономика с нейните остарели технологии и ниска производителност на труда, дори печеливши предприятия бяха принуждавани да фалират, за да бъдат продадени на безценица. В резултат, един нищожен процент от населението на страната докара до просешка тояга своя народ, който в продължение на години с робски труд създаваше това богатство, и буквално го превърна в свой заложник и в своя собственост. В момента България е най-бедната страна в ЕС, като покупателната способност на българите е приблизително пет пъти по-ниска от средната за европейските страни. Това не пречи, обаче, хлябът, млякото и ябълките, примерно, да са по-скъпи, отколкото са в Москва – един от най-скъпите градове в света, а токът и дизеловото гориво у нас да бият по цени държави от клуба на най-богатите като Финландия и Люксембург. “Ще бъдеш само притесняван и обиран всеки ден, и не ще има кой да те избави.”
“Господ ще те поразява с умопобъркване, със слепота и с омайване на сърцето...” Статистиката сочи, че близо 1/3 от населението на България страда от леки психични разстройства, а случаите със сериозни отклонения в психиката през последните години се увеличават “в пъти”. Не е необходимо да се ходи на “Четвърти километър” или в Курило, за да се проверяват цифрите. Нужно е само да пресечеш столицата с кола или автобус, за да видиш, че огромни пътникопотоци се вливат всеки ден в артериите на града, като преди това сякаш извират от хиляди по хиляди “бели стаи”. Данните отпреди няколко години сочат, за съжаление, че ежедневно трима души у нас отнемат живота си, а други осем правят опит за това. Също така, страната ни е на едно от челните места в Европа по употреба на алкохол (а самият ЕС е шампион по спиртосване на своите поданици в света). Александър Канчелов – директор на Клиниката за лечение на зависимости: “България води класацията за най-толерантна към консумацията на алкохол страна. Тук “да се отрежеш” се смята за героично”. А какво да кажем за омайването, струящо през очите и писанията на врачки, магове, екстрасенси? Изглежда се множат като скакалците от древните египетски проклятия и от всеки екран, светофар или малко площадче са готови да скочат върху тебе и да те разорят. Както го и правят с толкова много хора, които от страх и суеверие, а не преливащи от християнска вяра, се тълпят при тях, за да се справят с провалите си, с болестите си, с разбитите си кариери и сърца. Обаче пак “животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе. И ти ще се боиш денем и нощем, и не ще бъдеш уверен за живота си.” “Поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш.”
“Проклет ще бъде плодът на утробата ти...” Да, България отново е на едни от челните позиции в Европа по броя на убитите още в своя зародиш деца. Също така – и по броя на извънбрачните раждания. Статистиката, която имам от недалечната 2006-та година сочи, че незаконно-родените у нас бебета са били дори повече от онези, родени в нормални семейства. 20% пък от децата са с изразени емоционални проблеми, а 12% – с психически разстройства. Тежко е да си го признаем, но има и още един безспорен факт: по броя на изоставените и настанените в институция деца, ние сме посраменият първенец на Европа. А условията за отглеждане там – повечето от нас го разбраха, са съвсем малко по-добри от газовите камери на Холокоста. Освен това, за много хора не е тайна, че осиновяването на сираци (повечето от тях, превърнали се в такива с решението на собствените им родители) от чужденци в нашата “мила рОдина” се е превърнало в доходоносен бизнес за доста тлъсти чиновници. А ако си се пръкнал българин, на който му се е дощяло такъв лукс, значи си “заслужил” да те включат и тебе в родните корупционни схеми. Така е, понеже за да просъществуват, институциите си пазят наличностите от зависими от тях несретни съдби, или ги продават прескъпо под тезгясите на черния детски пазар.
“Синовете и дъщерите ти ще бъдат предадени на друг народ, и очите ти ще гледат и ще чезнат за тях всеки ден...” Макар да не можах да намеря официална статистика, според Райна Манджукова – председател на Агенцията за българите в чужбина, нашите емигранти по света са някъде между три и четири милиона (горе-долу половината от народа, обитаващ земите тук). Хора, които в повечето случаи предпочитат възможността за реализация другаде, само не и в своето неприпознаващо ги отечество. Сякаш все още нашето “перпетум-мобиле” продължава да бъде завистта към постиженията на родната ни плът и кръв. Наказание, което толкова мазохистично и без грам прозорливост – като някакви Сизифовци на модерния свят, ние носим ли носим до полуда. Изрових от нета някои истории, които ме накараха да се почувствам горд, че съм българин; и едновременно с това, обаче, преизпълнен с тъга. Петър Петров създава прототипа на първия електронен часовник, който се произвежда в САЩ. Проф. Съселов – откривателят на най отдалечената планета, известна досега на астрономите, работи в Харвард. Инж. Асен Йорданов – главният конструктор на първия в света транспортен пътнически самолет и един от създателите на “въздушната възглавница” и “телефонния секретар”, е почетен гражданин на Ню Йорк. Иван Начев – изобретил реактивните двигатели на лунния модул “Орел”, които правят възможно кацането на Луната на астронавтите Армстронг и Олдрин, отдава силите си на американските изследвания в тая област. Румен Антонов създава уникалната автоматична скоростна безстепенна кутия, използвана от много автомобилни гиганти по света, бяга от родината си, която не му дава поле за изява, и се установява първо във Франция, а после – във Великобритания. Американският художник Кристо Явашев – създателят на “опаковането” като художествен похват, също е роден и израсъл в България. За Христо Стоичков и Димитър Бербатов има ли нужда да припомням? А изобретяването на фотокопирната техника става възможно благодарение на откритието на акад. Георги Наджаков за “фотоелектретното състояние на веществата”, обаче може ли някой да твърди, че “Ксерокс” е българска компания? Или че Джон Атанасов е българин, при все, че баща му със сигурност е бил такъв?
“И ще станеш за очудване, за поговорка и за поругание на всичките племена, между които Господ ще те отведе.” Да, през 19-ти век почти целият цивилизован свят чува за нас и в сърцето му се надига гняв и възмущение. Обаче те са насочени срещу османсия поробител и срещу неговите зверства по нашите земи. А към подтиснатия ни народ свободните и прогресивни хора изпитват единствено съчувствие. През следващия, 20-ти век, за съжаление, нещата коренно ще се променят. Особено, когато страната ни става сателит на Съветския съюз и за малко не е пришита към него като последната 16-та републиканска кръпка на продрания му болшевишки шинел. Тогава на държавно ниво страната ни започва нелегална търговия с оръжие и наркотици (чрез своята фирма “Кинтекс”). Поддържа режими на кръвожадни контри и всякакви други разбойници. Унищожава своя интелектуален опозиционен елит в Белене, а промъкналите се през “Желязната завеса” застига със своя прословут “Български чадър”. Дори да не бе доказана “Българската следа” в опита за покушение срещу папа Йоан Павел-II, такава умело ни бе приписана и сигурно и до днес светът ни възприема като светотатственици. Ние сами се погрижихме, разбира се, да затвърдим този “ореол”, като спомогнахме да изпразним гроба с тленните останки на Чарли Чаплин. По-късно се обзаведохме и с демократично устройство, “сделано в СССР”, като го обогатихме с още “хубави работи, ама български”, родно производство. В резултат на което престъпността съвсем се срастна с държавата, а бивши мутри съблякоха анцузите и навлякоха премиерските костюми, за да я управляват с бухалки във формата на актове, постановления и закони (то не бяха Трактори да ни газят, вързани за рокерски мотори, и Пожарникари с каратистки похвати да ни “спасяват” след тях от горящата и срутила се върху главите ни къща!). Затова Европа и светът ни запомниха с мафията и с гигантския размер на корупцията, сякаш у нас генно я бяхме модефицирали по някакъв начин. А нерядко обикновените чужденци, които са идвали на гости тук, продължават да разказват колко мръсно било... или как били ограбени... измамени... изнасилени... пребити... Пък ние има да се чудим къде да приютим шесте хиляди наши джебчии, автокрадци, сводници, наркотрафиканти и убийци, които в момента населяват европейските затвори. И да се сърдим, че, примерно, на изложба в сградата на Съвета на ЕС земята ни беше представена като ориенталски клозет. Или пък да се червим от срам, че в долината на мрачните сенки в Могилино светът видя подобия на човешки същества, които – свели надолу главички и гаснещи, се стопяват и чезнат като “палнати” за успокоение на народната съвест вощеници.
Нека да се запитаме сега: дали по прищявките на случайността толкова често ни спохождат гореизброените национални трагедии и провали? От малки още пресмятаме, че от над 13 века история повечето сме ги прекарали “на тъмно”. Две вековни чужди владичества бяха последвани от надеждата за тотален ренесанс. Уви, Санстефанският мирен договор, който определи новоосвободена България в нейните етнически граници, беше последван от гилотината на Берлинския конгрес. Народът ни бе раздробен не на две... не на три... а на цели седем части! Каква огромна бомба със закъснител е било това на Балканите, довела по-късно до избухването на няколко кръвопролитни войни! И след чудото на Съединението и първите победи на българският дух – двете унищожителни национални катастрофи. Откъснати насила земи и хора от майката родина и отново чужд ярем на врата. “Понеже не си служил на Господа твоя Бог... ще слугуваш на неприятелите си, които Господ ще прати против тебе, в глад, в жажда, в голота и в лишение от всичко.” След ужасите на Ньойския договор следва за кратко време възход; после обвързването с хитлеристка Германия ни повлича за кой ли път надолу. А там ни чака съветското “освобождение”, за да ни надене примката на комунизма. На 10-ти ноември си помислихме, че бесилката му вече е съборена. Защото още не знаехме, че по-страшен от комунизма е единствено посткомунизмът, както се изрази един мъдър интелектуалец. И ние влязохме в период на поголовна сеч и масово изтребление на народа чрез този вече двайсетгодишен олигархично-ченгеджийнически геноцид.
Докога ли това зло ще продължава?
Циклични катастрофи, свидетелстващи за нашата безпомощност в бунта ни срещу Бога.
Самоналожени проклятия, които бавно и методично ни изтриват от картата на тоя свят.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Може би нашето възстановяване няма да дойде от Брюксел, както преди това не дойде и от Москва. Няма да дойде само със смяната на поредното правителство, Народното събрание или президента. Дали пък подмяната на червения патриарх няма да промени нещо? Или на владиците, чиито кръст все още е кръстоската на чука със сърпа? Може би – аз лично се надявам това да стане. Надявам се, че следващия път, когато се наложи да гласуваме за политическо събитие №1 на 20-ти век, то няма да е 9-ти септември. Най-малкото защото не ми се ще третата поред национална катастрофа отново да се превръща в наклонената ос, около която да продължава да се върти нашата “земя като една човешка длан”. Също така се надявам да започнем да си признаваме, че не турското робство, Великите сили, “продажникът Горбачов”, “алчният чичо Сам”, “ченгетата от Службите”, “гадните комунисти”, световната икономическа криза, нито даже “правителството на оня мавър Костов” са ни докарали дотук – до дъното на тая пропаст, а нашите собствени решения през годините и хилядолетния ни, продължаващ и днес с нова сила бунт срещу Бога.
“Абе ние от векове сме православни християни, идиот и еретик такъв!” – буквално чувствам как от много места ще искат да ме пернат през устата.
Благодарен съм на своя народ, че въпреки робските страдания, през които е преминал, е съхранил в значителна степен борческия си дух и немалко синапови зрънца от вярата си! Те са ни необходими сега повече от всякога, защото е дошло времето да отхвърлим ярема на най-коварното от всички преживени от нас робства – това на греха. Блудкавата ни религия не само, че не можа да се справи с него, но аз твърдя, че с изключение на някои себеотрицателни светии, нейната мисия е била да го заздрави още повече и да го увековечи. Нали видяхме какъв е плодът от зверското ни изнасилване с нея? Автентичното християнство зачева в сърцата на хората по подобие на Христа, Който бе заченат от семето на Божието Слово, оживотоворено от Святия Дух. Трябва да се запитаме дали въобще има нещо общо между него и двуразовата ни в годината религийка, наложена ни с кръвта на заклани деца от нашите предци! И дали през последвалите столетия не сме жънали онова, което самите ние сме посяли? Нима си мислим, че вече не плащаме “кръвен данък”? Че всичко вече е минало? Но в духовния свят няма минало, настояще и бъдеще – там те се сливат в едно. И греховете на народа се изличават само с неговото покаяние. Това, което е причина за националната ни гордост, всъщност винаги е било причина за нашето погубление. Нека се взрем най-накрая в Библията! Какво ужасно, какво трагично разминаване на почти цял един народ със Словото на Бог!
Добре, твърдим на всеослушание, че сме православни християни (и даже скоро очакваме да прикрием срамотите си с много по-пъстро покривало, отколкото смокиновото листенце на първите грешници – хамелеонската багреница на тежкотрапезния, и поради тая причина, обичан от всинца ни Великден). Тогава нека си припомним какво ни подканва да направим Светото Писание:
“Ако людете Ми, които се наричат с Моето име, смирят себе си, та се помолят, и потърсят лицето Ми, и се върнат от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще простя греха им и ще изцеля земята им.” (“Втора книга на летописите”, 7/14)
Религиозните ни традиции може да ни се струват великолепни, обаче виждаме: те са само един “варосан гроб, пълен отвътре с мъртвешки кости”. Подобно на недосънувани миражи и блянове, те са ни уловили като мухи в лепкавите си мрежи. И ще се опитват да ни държат там до сетния ни миг, ако не положим усилия да се отлепим от тях.
“Небесното царство на сила се взима, и които се насилят, го грабват.” (“Евангелие от Матей”, 11/12)
Празничното благочестие кому е потребно, освен на лицемерите в нас? На тия, за които любовта към Бог и към ближния ни всъщност е най-последната измет на света... освен в часовете по пародийно черкуване, естествено.
Ако няма променени сърца и променени животи, копнеещи да познават и да прославят нашия Господ, Спасител и Цар Исус Христос, всичко останало е напразно – суета на суетите и прах по четирите посоки на света, носен от ветровете.
Нима забравихме, че с нашите добри намерения само постиламе пътя си към ада?
Сигурен съм, че ако Апостолът можеше да зърне отнякъде своето поругано отечество, за което се бе борил и бе загинал, пак би изстенал вопъла на предсмъртната си молитва под бесилото:
“БОЖЕ, СПАСИ БЪЛГАРИЯ!”
