ЗАЩО НЕ Е ДОБРА ИДЕЯ ОСИНОВЯВАНЕТО НА ДЕЦА В ХОМОСЕКСУАЛНИ БРАКОВЕ/ДВОЙКИ

В ПАСЕ на 29 май тази година беше разгледан доклада на Андреас Грос за сексуалната дискриминация. По време на дебатите в резолюцията на ПАСЕ отпаднаха 4 пункта от предложените в първоначалния доклад.

Един от тези пунктове беше за разрешаването на осиновяване на деца в хомосексуални двойки. ПАСЕ прие, че всяка страна членка на ЕС трябва да решава автономно тези въпроси с оглед най-добрите интереси на децата.

Разбирам, че желанието за създаване на семейство и отглеждане на деца е един напълно естествен стремеж, който биха могли да имат включително и хора с хомосексуална ориентация, но Закона за закрила на детето, различни европейски директиви, както и здравия разум ни задължават да разгледаме възможността за осиновяване и отглеждане на деца в хомосексуални бракове от позицията доколко това ще е в интерес на детето, а не - на желаещите да го осиновят.

Разбира се, според законодателството на страната ни, хомосексуалните бракове не са разрешени, така че говорейки за тях, що се отнася до България, по-скоро имаме предвид хипотетичните такива или - възможностите деца да бъдат осиновявани от някой с хомосексуална ориентация, който вероятно живее с партньор от същия пол.

Моята позиция по въпроса е, че не е в интерес на децата да бъдат осиновявани и отглеждани в хомосексуални бракове, или дори от един осиновител с хомосексуална ориентация.

Причините да смятам така са основани както върху статистика и различни научни изследвания по въпроса, така и от чисто човешката гледна точка, че всяко дете има право да израсне в най-добрата среда, която да му даде свобода да се самоопредели като личност, да получи възможност да расте в хетеросексуална среда, наблюдавайки и двата пола точно през най-чувствителните начални тийнейджърски години до навършване на пълнолетие и едва след това да бъде приет като «свободен» и «съзнателен» неговият избор на сексуална ориентация.

Факт е, че 26% от 12 годишните момчета и момичета се чувстват несигурни за своята сексуална ориентация, но тъй като хомосексуалистите са 2-3% от пълнолетното население, това значи, че почти всички "несигурни" момчета и момичета ще пораснат хетеросексуални, стига да не бъдат изложени на хомосексуално насилие и влияние.

Очевидна причина за хомосексуализма са съблазняванията в детска възраст, особено на деца, които имат проблеми в семейството, а ОЩЕ повече - за деца, които не са имали семейство, а са израснали в държавна институция и представите им за семейство, любов, интимност, емоционална привързаност, и дори - за добро и зло/ правилно и неправилно, са силно деформирани.

Обезпокояващи са нагласите на хомосексуалната част от обществото, в които хомосексуализъм и педофилия до голяма степен се припокриват.

Исторически погледнато Ню Йоркската гей организация Gay Activist Alliance, основана още през 1969г. от самото начало настоява да няма възрастови ограничения за сексуални сношения, които да забраняват на възрастни да правят секс с деца;

Разпространено още от древна Гърция е схващането в гей- средите, че когато пълнолетен гей има сексуални отношения с дете - той всъщност му помага;

Значителен процент от книгите от списъка с най-продавана художествена литература за гейове съдържа педофилски теми;

Когато гей-обществото възхвалява в своята литература, филми и изказвания секса с деца и в същото време твърди "ние не сме педофили", всъщност изпраща непоследователно послание към обществото.

Хомосексуалните мъже са сексуално привлечени от млади момчета според редица изследвания. Над 80% от анкетираните хомосексуалисти са правили секс с момчета на 15г. или по-млади.

От изследване върху 260 педофили извършили престъпления спрямо деца в трите категории - хетеросексуални, бисексуални и хомосексуални, 42% са с хомосексуални и бисексуални предпочитания. Тук трябва да вземем предвид факта, че хомосексуалистите и бисексуалните съставляват една малка част от населението - около 3%, което съответно показва един много висок процент на склонност към педофилия сред тях.

На фона на това припокриване между хомосексуализъм и педофилия, фактът, че много от жертвите на хомосексуално насилие в последствие освен, че приемат хомосексуалната ориентация, също така някои от тях сами стават извършители на такива престъпления, е още един аргумент срещу осиновяването на деца в хомосексуални бракове или двойки;

Според Archives of Sexual Behavior 46% от хомосексуалните мъже и 22% от хомосексуалните жени са били жертва на сексуално блудство с лице от същия пол.

А изследване в Child Abuse and Neglect показва, че 59% от мъжете извършили сексуално насилие срещу деца са били жертва на сексуален тормоз по време на своето детство;

Но дори да допуснем, че за децата, които биха били осиновени в хомосексуален брак или двойка няма непосредствена опасност от посегателство, насилие или съблазняване, остава въпросът доколко е "в интерес на детето" да расте в несигурна среда, където освен, че партньорите са от един пол, също така и те са непостоянни.

Статистиката показва, че в хомосексуалните взаимоотношения цари безразборност.

В изследване върху "мъжките двойки", в което са анкетирани 160 хомосексуалисти с връзки продължаващи от 1 до 37години, докладваните резултати показват, че едва 0,5% от тези двойки са нямали сексуален контакт освен с партньора си, като продължителността на тези партньорства е била под 5 години. ВСИЧКИ останали - 99,5% са имали множество партньори, дори и да са живели заедно за повече от 5 години, като броят на партньорите варира между 100 - 500 и в някои случаи - над 1000!

Според друго изследване продължителността на връзката при хомосексуалисти, които живеят заедно е между 2 и 3 години;

Нима при тези факти може да има някаква гаранция, че детето няма да бъде изоставено повторно при разпадането на явно крехките хомосексуални връзки, даже и всичко останало да е “наред”?

А ако детето расте с един "родител", който често сменя своите партньори - какъв модел на подражание би било това за него? И колко голяма ще е "безопасността" на детето - даже и неговият осиновител да не би посегнал на него, какви са гаранциите, че никой от различните партньори на този осиновител няма да се опита да използва, съблазни или насили детето?

Смятам, че има твърде висок процент на риск за емоционалното, психическо и дори физическо здраве на едно дете да бъде отглеждано при подобни условия. Особено дете, живяло в държавна институция. Така че, моята категорична позиция е срещу осиновяването на деца в хомосексуални бракове, двойки и дори от един осиновител с подобна ориентация….
В защита на «най-добрите интереси» на всяко едно дете!

Гери Николова

Защо Европа и мюсюлманите говорят на различни езици

ДАТСКИЯТ ПСИХОЛОГ НИКОЛАЙ СЕННЕЛС ЗА КУЛТУРНИТЕ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕЧКИ ПРЕД МЮСЮЛМАНСКИТЕ ИМИГРАНТИ НА ЗАПАД

превод и уводен коментар: Милен Радев*


Предлагам на читателите следния разговор на редактора на американското консервативно издание Frontpage Magazinе Джейми Глазов с датския психолог Николай Сеннелс. След неколкогодишна практика в затвор за младежи в Копенхаген Сеннелс издаде неотдавна книгата "Сред престъпници-мюсюлмани. Моят опит като психолог за Копенхагенската община". Преведена е вече на няколко езика. Предстои излизането й на английски по-късно тази година.

Имам резерви към част от тезите на автора. Имам и забележки особено по приложимостта на предлагани от него мерки за справяне с растящото социално напрежение в Западна Европа вследствие трудно управляемия приток на имигранти от Близкия и Среден Изток.

Въпреки това препоръчвам настоятелно текста заради оригиналния, нескован от лицемерните принципи на „политическа коректност” поглед на практик в психологията на пребиваващите в чужда и възприемана от тях като враждебна културна среда мюсюлмани.

Николай Сеннелс поставя жизнено важни въпроси, принципно свързани с интегративната способност на мюсюлманските имигранти (подчертавам последното понятие, тъй като традиционното и многогодишно локално съжителство на религиозни и етнически общности функционира на по-различна основа)

Същевременно държа да обърна внимание и на нещо неочаквано, което ми направи впечатление след вникване в разсъжденията на Николай Сеннелс. Без кой знае какъв възторг, но с чувството за определено просветление установявам, че описаните от него психологически характеристики на имигрантите от мюсюлмански културно-религиозни общности ми се сториха доста познати.

Сблъсъкът на личностния модел, изградил се в традиционното западно либерално общество с този, произлязъл от една нетолерантна, скована от авторитети и пречупваща индивида среда, разкрива немалко паралели с нашите и обществени, и индивидуални проблеми като обекти, но и субекти на десетилетната социалистическа тоталитарна система.

Милен Радев

* * *

FP: Нека започнем разговора с въпроса как попаднахте на точно тази работа?

Сеннелс: Много хора смятат, че съм постъпил на работа в затвора, защото съм искал да се запозная по-отблизо с мюсюлманския манталитет, с несполучливата интеграция и с исляма. Но не е така. Просто си търсех работа и след неколкогодишния ми опит като социален работник с младежи докато следвах психология в Копенхагенския университет за мен бе съвсем естествено да кандидатствам за длъжност, включваща работа с непълнолетни правонарушители. Тогава дори не подозирах, че средно на всеки десет тийнейджъри в датските затвори за младежи седем са от мюсюлмански произход.

Бях първият психолог в това учреждение. Основната задача пред мен бе да вникна в педагогическите и терапевтични нужди на младежите и да се развия терапевтични методи, подходящи за тези специфични нужди. Това е, което свърших и за това се разказва в моята книга. Работата в затвора ме доведе до не съвсем очевидния извод, че моите мюсюлмански клиенти проявяват някои психологически характеристики, които отсъстват у не-мюсюлманските - предимно датски - клиенти. Всички младежи, с които работих, бяха на възраст от 15 до 17 години, повечето от тях с ясно изразено антисоциално поведение. Голяма част и от двете групи произхождаше от домашна среда с определени емоционални дефицити и липсваща семейна подкрепа. Около деветдесет процента бяха момчета и макар че основната част бе от зле функциониращи семейства, имах немалко и мюсюлмани, и датски клиенти, чиито родители и по-големи братя и сестри са добре образовани, имат нормална работа и пр.

Работих почти три години в младежкия затвор и за това време имах около 150 мюсюлмански и 100 датски клиенти. Водих както групова така и индивидуална терапия. На основата на този голям брой мюсюлмански и не-мюсюлмански клиенти натрупах относително обширен емпиричен материал за разбиране и сравняване на психологическото развитие на младежите, както и на различните условия, влияещи на това развитие. Обикновено „истински” изследователски проекти от този вид, които включват продължителни и неколкократни професионални интервюта, ползват не повече от 20-30 респондента за набиране на аналитичен материал.

FP: Споделете някои от Вашите изводи.

Сеннелс: Един от важните изводи е, че израстването в мюсюлманска среда, с родители мюсюлмани и съответните традиции, включва в себе си риска от развитие на определени антисоциални форми на поведение.

Около две трети от тийнейджърите, обвинени по наказателни дела в Копенхаген, са с мюсюлмански произход. От години феноменът се обяснява с това, че мюсюлманите са подлагани на дискриминация от страна на датските работодатели и затова трудно си намират работа. Ето защо мюсюлманите остават бедни, а бедността им пък е виновна за относително високото ниво на престъпност в групата на младите мюсюлмански мъже.

Като хуманист и психолог съм длъжен да оспоря това погрешно становище.
Обясняването на психологическото развитие и на комплексни човешки душевни и поведенчески модели чрез количеството крони, евра или долари, които влизат всяко първо число от месеца на нечия банкова сметка, издава прекалено материалистки и схематичен поглед върху човешката личност. Нашите действията се определят на първо място от свободната ни воля и мотивация - които пък от своя страна са повлияни решаващо от емоционалната, културна и понякога религиозна рамка, в която сме израснали.

Статистически връзката между бедността и криминалното поведение се установява лесно, но трябва да се запитаме кое е причината, а кое е следствието? Познавам много тийнейджъри, които от днес сеят семената на своята бъдеща безработица като не ходят на училище, трупат точки в регистъра за съдимост и развиват негативни социални форми на поведение като агресивност, неувереност и липса на уважение към авторитети и институции.

FP: А установихте ли реални разлики между мюсюлманите от различни части на мюсюлманския свят?

Сеннелс: Моят опит от работата с мюсюлмани показва, че културата, създадена под влияние на исляма подпомага развитието на определени психологически характеристики. Имал съм мюсюлмански клиенти от по-голямата част на мюсюлманския свят: най-вече от Близкия Изток, от мюсюлмански държави в Африка, от Пакистан и от бивша Югославия. Не намерих значими разлики в манталитета сред младежите от тези страни. Единственият фактор, който определя съществено въздействието на мюсюлманския манталитет е дали клиентът се самоидентифицира силно като принадлежащ към мюсюлманската общност или не. Установих количествена разлика между често пъти по-малко ислямски, по-светски настроените мюсюлмани от бивша Югославия например и клиенти от Близкия изток, които се самоопределят най-силно като мюсюлмани.

Преобладаващата част от моите 150 клиенти-мюсюлмани изразяват силна привързаност към своя бог Аллах и към неговия пророк, но по-малко от половината практикуват исляма активно като редовни молитвени действия, изучаване на Корана и т.н. Не установих обаче никаква разлика в социално-психологическите структури между двете групи – тази на активно практикуващите и тези, които могат да бъдат наречени лоялни, но пасивно вярващи. От гледна точка на терапевта манталитетът, резултиращ от ислямското влияние в обществата, в които тази религия определя доминиращата ценностна система, е толкова силно вкоренен в културата, че мюсюлманите са повлияни от нейните догми и ценности до такава степен, че е без значение дали те се молят по пет пъти на ден и дали могат да рецитират Корана или не.

FP: Скицирайте за нас един психологически профил на мюсюлманската култура. Как формира тя мисленето и поведението на човек, който подраства в такава култура?

Сеннелс: Най-важните характеристики, които установих, се отнасят до такива качества като гняв и агресивност, увереност в себе си, индивидуална отговорност и идентичност.

Що се отнася до гнева, то бързо става ясно, че мюсюлманите като цяло имат различно виждане за агресията, за гнева и заплашителното поведение от нас датчаните и вероятно от повечето хора в Западния свят.

За повечето хора на Запад е признак на притеснителна слабост, ако човек покаже, че се ядосва. Тази гледна точка по отношение на гнева вероятно се налага още в ранна детска възраст. Работил съм няколко години като училищен психолог и знам, че взаимният тормоз сред децата е постоянен проблем. Интересното е, че най-голяма вероятност да станат обект на тормоз имат онези деца, които се сърдят най- лесно и най-бързо. Склонни сме да губим респект към хора, които се гневят лесно и в много случаи дори сме изкушени да ги предизвикваме и дразним, ако ще и с педагогическа цел, за да им помогнем да осъзнаят, че поведението им е детинско. У нас се приема като проява на незрялост, ако някой се опитва да наложи волята си чрез агресивно държане или чрез използване на заплахи. В такива случаи реакцията ни обикновено е от подигравателна до просто игнориране. Прочее, най-бързият начин да „загубиш лицето“ си в кръга на Западната култура е да покажеш публично своя гняв.

Съвършено другояче стоят нещата в ислямската култура. Докато повечето от датските ми клиенти, имали проблеми с гнева си, чувстваха неудобство от това, никой от моите клиенти-мюсюлмани дори не можеше да разбере нашата гледна точка за гнева. Прекарал съм безброй часове в терапевтични сесии за овладяване на гнева както с датски така и с мюсюлмански клиенти. Така имах много добрата възможност пряко да опозная културните различия при тази специфична емоция, как възниква и как се изразява тя, как се управлява и как се реагира на нея.

В ислямската култура се очаква човек да демонстрира гняв и заплашително поведение, ако е критикуван или дразнен. Ако мюсюлманин не реагира агресивно, когато е подложен на критика, той минава за слаб, незаслужаващ доверие и по този начин незабавно се уронва неговият социален статус.

Този коктейл от културни различия захранва и текущия дебат за свободата на словото по целия свят. Критиката на свободния свят, вицовете за исляма са посрещани в ислямските страни с изблици на ярост и с терористки заплахи. Неотдавна един датски карикатурист представи пророка на мюсюлманите с бомба в чалмата за да илюстрира факта, че Мохамед е ръководил десетки кланета и е призовавал към всеобщ насилствен джихад срещу не-мюсюлманите. Веднага ислямски лидери и техни последователи реагираха сякаш в потвърждение на рисунката на Вестергард: отговорът им бе джихад на всички възможни нива – заплахи с геноцид, терор, икономически бойкот, съдебни процеси и използване на демократичната система на нашите страни, на ЕС и на ООН за да оспорят и да ликвидират нашите закони за свободата на словото.

FP: Какво може да споделите за различията между мюсюлманската и западната култура по отношение на самоувереността.

Сеннелс: Цялата концепция за честта в ислямската култура е - също както в случая с гнева – коренно противоположна на нашите западни представи. В ислямската култура е прието да си изключително чувствителен към статуса, който имаш в рамките на групата, към мнението на хората за теб самия, към всеки намек за критика по твой адрес. Агресивният отговор на всичко, което може потенциално да те постави в несигурно положение, се разглежда като израз на достойно поведение и защита на честта. Но какво достойно има в това? Каква е тази чест, която трябва да се защищава с всички възможни средства - включително чрез отнемане от жените на техни елементарни човешки права като правото на личен избор на сексуален партньор, на облекло, на съпруг и на начин на живот? Какво достойно има в яростта и в липсата на способност за игнориране на провокациите и за конструктивно справяне с критични мнения?

След изслушване разказите на повече от сто мюсюлмани-тийнейджъри за техните чувства, мисли, реакции, семейства, религия, култура, за живота им в техните мюсюлмански гета и в родните им страни, на мен ми стана ясно, че за мюсюлманина точно в този тип поведение се състои самата същност на понятието „да запазиш своята чест“. Но видяно през очите на западната психология, това е преди всичко израз на липса на самочувствие. Според нашите представи, основното условие за да бъдеш автентичен и достоен е да познаваш своите силни и слаби страни - и да ги приемаш като такива. Способността да мислим „това е твое мнение за мен, а не мое, но за мен е важно моето мнение”, когато някой ни провокира и да сме достатъчно зрели за да се справяме конструктивно с критиката е един от източниците на социален статус в западния свят.

За съжаление мюсюлманската концепция за честта превръща особено техните мъже в крехки, чупливи като стъкло личности, които за да се опазят трябва да плашат околните с агресивното си поведение. Разиграването на шоуто на така наречената нарцистична ярост е много разпространено сред мюсюлманите. Страхът от критиката в много случаи не е далеч от параноята. Съвсем неслучайно в мюсюлманските общества самоиронията и самокритичността отсъстват изцяло. От гледната точка на психологията - чиято цел е изграждането на уверени в себе си, щастливи, свободни, обичащи и продуктивни личности, а не задоволяването на един ненавиждащ бог или на някакви културни традиции – от тази гледна точка, мюсюлманската култура в много отношения е психически нездравословна за подрастващите в нея.

FP: А как се вписва понятие като индивидуална отговорност във всичко това?

Сеннелс: За да преминем към индивидуалната отговорност, трябва първо да запозная читателите с психологическия термин „локус на контрола”. Локус на контрола се отнася до самооценката на човека за вътрешните и външни фактори, които имат доминиращо влияние върху неговия живот. В нашата западна култура ние възприемаме вътрешните фактори като по-важни от външните. Нашите възгледи, нашият начин на управление на емоциите, нашият начин на мислене, рефлексията, реакциите ни - всичко това за нас са средства, чрез които решаваме собствения живот. Наистина, не винаги сме наясно за начина, по който мислим и дори съществува цяла индустрия, която печели от този факт. Легиони психолози, терапевти, психиатри, треньори, безброй книги, самоучители, списания и наръчници заливат нашите общества и всички те са насочени към една цел - да изострят нашата чувствителност, нашето съзнание за това как по-добре да решаваме собствения живот.

Нищо подобно не съществува в мюсюлманския свят. Малкото психиатри, които те имат, са често пъти образовани на Запад и каквато и психология и педагогика да съществува в мюсюлманските страни, тя не е вкоренена в мюсюлманската култура, а разчита на идеи, внесени от Запад.

Когато например западният човек се сблъска с някакъв проблем той си задава въпроса: „Какво мога да променя в себе си/в живота си за да стана по-щастлив?” Този манталитет се проявява съвсем ясно у моите датски клиенти. В тях е дълбоко вкоренено, че когато говориш, когато разказваш за себе си, това може да ти помогне да намериш по-добър начини за справяне със собствения живот. Когато на кушетката в кабинета ми се озове обаче клиент-мюсюлманин, в повечето случаи е сякаш ме посещава пришълец от друга планета.

При нормални условия западните хора и мюсюлманите могат да комуникират сравнително лесно един с друг - стига общуването да не включва критика. Но в обстановка, в която цялата концепция е съсредоточена около това клиентът-мюсюлманин да заговори за своите чувства и мисли, тъй като психологът смята, че това ще му помогне да стане по-щастливи и способен да води по- конструктивен живот, внезапно „веригата пада от велосипеда”, както казваме ние в Дания. Те почват да въртят глава: как така, от къде на къде ще станат по-щастливи, ако изложат на показ слабостите си, за които от рождение са им втълпявали, че трябва да ги крият за да запазят честта си? Абсолютно изключено! Успях в края на краищата да разработя терапевтичен метод, който до известна степен отговаря на тези културни усложнения, но най-вероятно терапията и мюсюлманският манталитет никога няма да станат истински приятели.

Важен аспект на тези различия в контекста на локус на контрол е, че хора, които разглеждат собствения живот основно като ръководен от външни фактори - страховит Бог, могъщ баща, влиятелни имами, древни, но силни културни традиции - много лесно могат да развият манталитет на жертви. Съвсем не случайно конспиративни теории и обвиненията спрямо не-мюсюлмани заемат тъй централно място в речите и в политиката на мюсюлманските лидери. Този манталитет на жертви доминира съзнанието и на имигрантите от мюсюлмански страни, които често издигат предълъг списък с искания за икономически помощи и за ислямизиране на нашите общества за да могат да задоволяват своите лични нужди.

FP: Казаното от Вас сякаш изяснява много разбираемо защо мюсюлманите не могат да се интегрират в нашето западно общество. Как гледате Вие на това?

Сеннелс: Опитът ме учи, че за успешна интеграция са нужни три неща. Трябва да искаш да се интегрираш, трябва да ти бъде разрешено да се интегрираш и трябва да имаш личностния капацитет за това. Много малко имигранти-мюсюлмани, отговарят на тези три критерия.

Първият въпрос е: по какви причини мюсюлманските имигранти трябва да искат да се интегрират? Та те могат да си живеят своята култура, получават достатъчно пари и имат напълно функциониращ социален живот сред своите приятели мюсюлмани, без дори да им се налага да научават нашия език или да трябва да работят. Не съществуват наистина никакви фактори, които да правят интеграцията необходима. Има разбира се и мюсюлмански имигранти, които желаят да се адаптират към начина на живот и към манталитета в новата си страна на обитание, но техният брой е много малък. Във Франция само 14% от милионите имигранти мюсюлмани гледат на себе си като "по-скоро французи, отколкото мюсюлмани." В Германия само 12% от мюсюлманите се самоопределят като повече германци отколкото мюсюлмани.

Проучване в Дания показа, че само 14 % от мюсюлманите, живеещи тук се самоидентифицират като датчани и с демократични убеждения. Опитът ми с моите клиенти мюсюлмани показва, че за тях мюсюлманската им идентичност е несъвместима с воденето на западен начин на живот. Да бъдеш мюсюлманин означава също така, да смяташ себе си за съвсем различен и същевременно за по-добър човек от не-мюсюлманите. Този манталитет лесно води до апартейд и да расизъм. Може би това е причината, че макар мюсюлманските имигранти да упражняват според статистиката пет пъти по-често насилие от етническите датчани, същевременно три четвърти от жертвите на насилие са датчани.

Наличието на втория критерий - да ти бъде разрешено да се интегрираш, също така не се наблюдава много често. В мюсюлманските общности съществува много силна форма на социален контрол. Всеки държи под око другия и ако се забележи, че някой проявява нежелание да следва културния и религиозен „кодекс“ той бързо става обект на силна критика и рискува да бъде изключен от общността - често дори от собственото си семейство. В най-лошия вариант - и това се случва доста често – жени-мюсюлманки живеят под постоянна смъртна заплаха, която ги възпира от навлизането в западния начин на живот, дори когато става дума за елементарни човешки права - да избираш самостоятелно своите сексуални партньори, своя стил на обличане, прическа, приятели, религия и живот като цяло. Повечето от моите мюсюлмански клиенти разглеждаха своя религиозен и културен бекграунд като върха на цивилизацията и на морала. Да напуснеш доброволно това благо, би означавало от гледна точка на техните съплеменници да се превърнеш в културен и религиозен ренегат. Такива действия често носят със себе си сурови последици – и то не само в рамките на мафиотски банди и изостанали племенни общности, но също така - и особено силно - сред мюсюлманите.

И накрая – иска се висока степен на лична зрялост за да се интегрираш в една чужда култура. Това включва промяна на част от собствената ти идентичност – от член на дадена група да станеш член на друга социална група с напълно различни културни ценности и традиции. Това не е като да смениш някоя лоша привичка, да се откажеш от цигарите например. Интеграцията прониква много по-дълбоко и има личностно психологически импликации. Срещал съм момичета мюсюлмани, които в рамките на повлиян от западните нрави тийнейджърски протестен бунт опитват да се интегрират и не се интересуват, че това не им е разрешено. Нямайки нужната личностна зрялост тези девойки свършват в комплексна криза на идентичността, пропадат, отдават се на наркотици и безразборен секс.

Ето защо съм напълно убеден, че интеграцията на мюсюлманите на Запад не може никога да се осъществи в нужната степен.

FP: Какво е тогава мнението Ви за бъдещето на Европа пред лицето на експлозивно нарастващия брой на мюсюлманското население?

Сеннелс: Намираме се в исторически фаталната ситуация да сме поканили в нашия континент милиони хора, които не искат и не са в състояние да се интегрират. И тъй като интеграцията на мюсюлманите никога няма да се случи - факт, който мисля вече е доказан от години – ще стигнем до положение, при което една значителна част от населението ще работи активно за ислямизирането на нашите общества. Има и мюсюлмани, и немюсюлмани, които смятат, че този процес на ислямизация е част от ислямския джихад. Работата е там, че тук се крие много повече. Става дума за част от природата на човека. Хора, които не се чувстват комфортно там, където живеят, неминуемо се стремят да променят своето обкръжение. Мюсюлманските опити за ислямизиране на нашите общества едва сега започват. Те тепърва ще се чувстват все по-силни и по-силни като влияние и като количество. Този процес се насърчава от мюсюлмански лидери във и извън Европа и се подпомага от един вид колективно малодушие наречено политическа коректност.

Световният икономически форум публикува резултатите от огромно проучване в 12 мюсюлмански и 12 не-мюсюлмански държави в доклада "Ислямът и Западът, Годишен доклад за състоянието на диалога, януари 2008 година." Като цяло докладът потвърждава голямото недоверие между двете групи страни и разкрива много силни негативни чувства един към друг. Последният въпрос в изследването е: „Смятате ли, че може да бъдат избегнат конфликт с насилие между мюсюлманския и западния свят?” Докладът показва, че мнозинството от населението във всички 24 държави смята, че такъв конфликт може да бъде избегнат. Но в същото време мнозинството в 22 страни смята, че „отношенията между мюсюлманския и западния свят все повече се влошават”. По-голямата част от хората все още не са загубили надежда, но в същото време мнозинството вижда как тази надежда става все по-малка и по-малка.

В условия, в които мюсюлманските имигранти налагат все по-голяма ислямизация, а същинските европейци се чувстват все по-експлоатирани и заплашени от нарастващите и проявяващи все по-голяма агресивност и насилие мюсюлмански общности, една общоконтинентална гражданска война може да стане неизбежна. Вече започват да се оформят нашите европейски ислямски „ивици Газа“, където представители на не-ислямските местни власти се посрещат с градушка от камъни и от яростни тълпи. В същото време ислямски авторитети като имами, съвети на старейшините и самосиндикално организирани Шариатски съдилища имат пълната свобода да упражняват своята власт.

Опасявам се, че ще станем свидетели на повече убити полицаи, на отвличания като средство за договаряне освобождаването на лишени от свобода мюсюлмански религиозни или бандитски лидери, на терор, на бомби, на икономическа и практическа подкрепа от ислямски страни за мюсюлманските общности тук на Запад. Още сега нашите икономически и полицейски ресурси започват да се изтощават пред лицето на многобройните странични последици от масовата мюсюлманска имиграция. Смятам, че в дългосрочен план ще са неминуеми мерки за коренно реформиране на нашата система за социално подпомагане, както и законодателни промени, позволяващи включване на армията за решаване на проблеми с вътрешната сигурност. В стотици европейски градове чувството за безопасност и за социален интегритет безвъзвратно е загубено вследствие на антиобщественото поведение на мюсюлманите и тяхната враждебност спрямо не-мюсюлманите.

Според мен най-голямата опасност е там, че обикновеният европеец става все по-податлив на негативни настроения и че населението като цяло и политическата ни класа ще се видят принудени да отстъпят от нашите собствени хуманистки ценности за да се опитат да предотвратят катастрофата. Колкото по-скоро се заемем с решаването на проблемите, толкова по-голям ще е шансът да запазим своите важни и уникални човешки ценности.

FP: Депресиращо е да се установи как прекомерната политическа коректност и влиянието на левицата спомагат за масовото инфилтриране на нашите общества с мюсюлмански имигранти. Цел на левицата винаги е била разрушаване нашите обществени структури. Коварно тя се опитва да стори това чрез оръжието на „мултикултурализма”. Но нека не завършваме на толкова безнадеждна нота. Кажете, какво може да направи веки от нас за да избегнем капитулацията на Запада, която се приближава от ден на ден?

Сеннелс: Първо искам да подчертая, че нашата „капитулация” далеч няма да е достатъчна. Само масово конвертиране (помохамеданчване) би задоволило законите на Корана и на неговите проповедници. Впрочем, колкото и мюсюлманските лидери непрекъснато да твърдят, че единственият начин за гарантиране на световния мир и морал за цялото човечество било всички да станат последователи на техния пророк, аз не съм никак сигурен, че това е наистина така. Мюсюлманските страни са определено по-малко мирни отколкото другаде по света, а що се отнася до моралността във връзка със свободата на словото, с човешките права и уважението пред човешкия живот, то порядките там, където властва ислямското право, красноречиво опровергават горната пропаганда.

Според мен западните държави трябва да приемат законодателни мерки за пълно прекратяване имиграцията на мюсюлмани и не-западни имигранти, които още не са получили гражданство. От тях трябва да се изисква или да изпълнят дълъг списък от критерии за интеграция, или да напуснат съответната страна. Постоянното пребиваване или даването на гражданство на мюсюлмански бежанци трябва да стане невъзможно. Нека спомена, че един кандидат за политическо убежище струва на Дания средно 33 000 евро годишно. Според UNHCR средната финансова издръжка на човек в бежански лагер в близост до собствената му страна е 33 евро.

При отказ от интеграция би трябвало да направим условията за пребиваване на имигрантите като цяло тъй неатрактивни, а икономическите негативи тъй осезаеми, че това да мотивира мюсюлманите от нашите страни да мигрират в друг регион, например в някоя ислямска държава, където биха живели в близка им езикова, културна и религиозна среда, без напрягане да се интегрират и без да се чувстват дискриминирани от гражданското общество и от т.н. „критици на исляма“.

Ангажирани и отговорни привърженици и защитници на нашата западна култура трябва да полагат непрестанни усилия и да затрупват с писма в този дух своите депутати, редакциите на медиите. Интернет блогърите трябва да се грижат за това информацията, която нашите официални медии съзнателно избягват да публикуват, да стане широко известна. Нужно е да се създаде нова ООН, само за демократични държави, а на ЕС трябва да се отнеме възможността да налага приемането на имигранти на своите държави-членки.


*Публикувано тук с любезното съгласие на г-н Радев.

Източник: ДЕ ЗОРАТА

За Бербатов и нашата национална идентичност

oт Александър Джоргов

През изминалата седмица от родната преса научихме, че най-успелия български футболист през последните години спира участието си в националния отбор. И докато тази новина едва ли би предизвикала вниманието на онези, които не се интересуват от спорт, то тя е показателна за начина по-който ние се отнасяме към успелите в една или друга степен българи.

Вярно е, че през последните години пресата засипваше с критики представянето на Бербатов, като в същото време с трепет следеше преди година и половина дали ще се осъществи трансфера му в Манчестър Юнайтед, един от най-именитите световни клубни отбори. Целта на този материал не е да коментирам изявите на Бербатов, а по-скоро обществените реакции, които говорят много за нашия национален манталитет и неговата връзка с националната ни идентичност.

Бербатов е видимо засегнат, причините в известна степен са ясни: всички критики и обиди, които се изляха по негов адрес. Разбира се, когато приноса ти към националния отбор е недооценен и всяка капка патриотизъм може да се изпари от теб. Лично за мен не представлява интерес дали критиките към него са основателни или не, а свръх големите очаквания, които се поставят към хора като него. От една страна очакванията ни, а от друга склонността ни да събаряме сънародниците си когато успяват в една или друга степен.

Смея да твърдя, че част от тези очаквания се основават на присъщото ни идолопоклонство, че някой или постиженията на някой ще ни накарат да се почувстваме по-добре за себе си. За известен период той успява донякъде да запълни тази роля, но започне ли с провалите, готови сме да го разпънем на кръст. Проблемът е в нас, не в Бербатов, Веселин Топалов или някой друг. Да, постиженията на Бербатов или някой друг в даден момент, ни дават чувство на гордост като българи, но моя въпрос е къде е източникът на национална гордост и самочувствие, когато идолите в народното самосъзнание се провалят или тогава когато стане явно човешкото и несъвършеното у тях?

Някои намират в българската история източник на гордост и национална идентичност. За мен не са твърде много моментите и личностите в родната ни история, които истински ме карат да се изпълня с такива чувства. Знам, че някои биха опонирали това твърдение, но повечето техни аргументи биха се основали на принципа "сравнявайки себе си със себе си". Ако гледаме контекста само на родната ни история, без да взимаме в предвид историите на прогресивни световни нации можем да стигнем до подобни тесногръди патриотични чувства.

В своята книга "Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка" видния политолог Самюъл Хънтингтън говори за символите на национална гордост в американското общество. За една нация, която не може да се похвали с дълга история или преобладаващ етнос, конституцията, американското кредо и националното знаме заемат централно място в националното самосъзнание. Американското кредо, което включва идеалите за същностното достойнство на отделната личност, за неотчуждаемото право на свобода, правосъдие, частна собственост и свободни възможност е било мотивираща сила на поколения. Известният руски дисидент от еврейски произход Натан Шарански в книгата си "В защита на идентичността" ("Defending Identity") ясно постановява източниците на национална гордост и идентичност, които се простират много по далеч от конкретни исторически личности. Общите морални ценности и традиции, примерът на онези, родолюбци които са воювали за тези идеали, ключовите моменти в историческото развитие, изиграли определяща роля за затвърждаването на тези национални "светини", всички те са компоненти на една националната идентичност.

Лично за мен един обществен договор основаващ и постановяващ общи идеали може да бъде много по-голям източник на национална идентичност и гордост, от колкото идеали свързани с териториални и етнически претенции, или спорадични прояви на наши успели сънародници. Сигурен съм, че национална идентичност основаваща се на обществен договор, а не на етнос би било много удачно решение не само за нас, но и за Република Македония например!

Каква гордост изпитваме от нашата конституция? Защо американците се гордеят с тяхната? Къде е нашата Магна Карта, която имат британците, издигаща върховенството на закона, над властта на монарха? Именитият български писател и философ Стоян Михайловски дава точен и ясен отговор в своя труд "Политически и религиозни размишления". След като бива приета Търновската конституция, която в голяма степен е взаимствана от белгийската, той се обръща към Драган Цанков питайки го защо сме приели такова законодателство, при положение, че нравствената зрялост и самосъзнание на нашия народ е далеч под правата и свободите, които се дават от Търновската конституция? Харесващ ни или не истинен остава фактът, че когато един народ не е израсъл нравствено и морално, не е воювал и платил цена за свой обществен договор, то тогава подобен документ трудно би станал източник на национална гордост.

Предизвикателствата пред националната ни идентичност със всеки ден стават по-ясни. Ще се радваме и ще критикуваме кариерата на наши сънародници като Бербатов или който и да е друг, или ще намерим много по-дълбок и непресъхващ извор на национална идентичност? Пред нас стои предизвикателството дали ще изкопаем наново този донякъде заринат извор, дали ще го разширим и задълбочим, дали ще открием истинската му стойност и мотивираща сила.

Marx Kampf

автор: д-р Любомир Канов*

Проблемът с Маркс и неговото учение – марксизма не е в това, че става дума за зловеща аномалия, погубила безчислено множество невинни хора, нито пакостната им роля в разрушаването на човека, религията, цивилизацията и природата през целия нещастен ХХ век, а в техният изумителен и привидно напълно неоправдан успех. Нито повсеместното опровергаване от опита на обществото на това, маскирано като наука социално инжинерство, нито безпримерната жестокост на последователите му Ленин, Сталин, Мао, Пол Пот, Кастро, ЧеГевара и сатрапите от Чаушеску, през Живков до вожда Ким Ир Сен и безумния му син, който обрича на глад и недохранване децата на страната си. Цялото пространство от Берлин, през Катин, през Беларус до Чукотка и Колима и от Хавана през Тирана до Пхенян беше и все още е осеяно с костите и безименните гробове на погубените, над които продължава да се вее по паметниците каменно-чугунената брада на главестия истукан, син на онова племе, което беше открило Господ преди всичките народи по света, за да може безбожникът да Го обяви за опиум за народите. Защо този фалшив пророк, който въпреки всичките жертви принесени пред олтара на секуларния материализъм, все още развява брадата си из цялата планета и постоянно отнякъде се втурва на сцената на историята?

Ето, виждаме го, вечно същият, но вечно предрешен, днес да наднича иззад рамото на затлъстял венецуелски диктатор, утре като водач на “национално-освободително движение”, което изисква непременно реки и езера от кръв, а понякога и като европейски червен терорист с Калашников в ръка, подхващащ борбата срещу “класовия враг” и срещу капитализма отново и отново. Не се оказаха достатъчни нито Голодомора в Украйна, където марксистите от НКВД и ЧК инструктирани от прилежният Каганович и танцуващият гопак Хрушчов превърнаха едни от най-работливите и кротки земеделци на Европа в канибали, които изяждаха умрелите си от глад деца. Не беше достатъчен “превъзпитателният” опит на Гулаг, който промени изцяло генофонда на една цяла велика нация и сега от нея са останали главно “блатные”, олигарси, чекистки бригади с чукове и железни пръти, проститутки и едно безбрежно море от алкохолици, които рядко доживяват 50 годишна възраст. Как може тази безподобна кръвожадност на едно учение, причинило толкова страдания и пропаднало така безславно толкова много пъти, да бъде пак реанимирано, излъсквано и поднасяно на следващото поколение като разумна теория на обществото? Как е възможно толкова години всякакви западни левичари от Бертран Ръсел и Бернард Шоу до Жан Пол Сартр и Наом Чомски да възпитават поколения от университетска интелигенция изцяло покварена и исторически невежествена по отношение на истинската цена на марксизма и причинените от него престъпления? Ето моят отговор:

Маркс и неговият спонсор Енгелс не са открили никаква теория и политикономия на капитализма с неговата фатална, според тях, склонност да поражда и да изпада в кризи. Не капитализма, а цялата природа винаги се е развивала през кризи и катастрофи, защото това, както е очевидно за всеки, е самата същност и основния закон на живота изобщо - при капитализма или при тапирите на Амазония. Нищо научно няма в брътвежите за неизбежния край на капитализма, в псевдоикономическите анализи за принадената стойност, за базата и надстройката, за различните “обществени строеве”, които следват един други като в някаква постъпателна онтогенеза на еволюиращи риби, земноводни и бозайници. Държавите и обществата са били винаги или във възход или в падение, развитите общества са често разрушавани от дивите, напредналите неведнъж в историята подивяват, а други се цивилизоват и ги заменят. Не в това кой притежава средствата за производство се корени причината за развитието на обществата и цивилизацията, а в личности, случайности, изобретения, съдба, технология, епидемии и даже климат. Нищо научно няма в привидно философските обобщения за бъдещето на човека.

Плагиатствуващи Дарвин или Ламарк социални теоретици през 19 век има достатъчно и без Маркс и Енгелс, в най-различни области за епохата си и главното за тях е да се надпреварват да извеждат истински или, при липсата на такива, мними закони за еволюцията, за революцията и законите за “развитието” на обществото и човека. Дарвиновата теория или Менделеевата таблица, за разлика от социалните теории, поне имат някаква предиктивна сила. При спонсора на Маркс – Енгелс, грандоманското желание за материалистическо обяснение на всичко и създаване на свръхамбициозна и абсолютна Теория на Живота стига до нелепото твърдение, че животът е “форма на съществуване на белтъчната материя”, сякаш става дума за омлет забъркан от неизвестен извършител, скрит зад кулисите на мирозданието. Едва ли има по-бездарен пример за философствуващо невежество в полето на естествените науки от това “откритие”, поне докато не се появиха политически още по-безупречните теории на Лисенко и коацерватните капки на Опарин, целящи да придадат допълнителна наукообразност на Енгелсовите постулати. Но и в двата случая и при Маркс, и при Енгелс, това невежество е било задвижвано от една съвършено ясна цел - да се обори всяко досещане и всяка вяра, че освен химически елементи, албумин и слузести материи във Вселената, в живота и в човека може би се крие нещо много по-дълбоко, величествено в своята непознаваемост, което се нарича Смисъл или даже Дух. Това е трябвало да бъде атакувано от едната брада – Фридрих, докато другата – Карл, е громяла религията изобщо, сякаш наистина е по силите на някой не особено чистоплътен, изпаднал от религията си индивид, въоръжен с перодръжка, да отрече вековната интуиция за божественото на всички народи живели някога по земята.

Но даже не в тази борба, не в това е голямото откритие на Маркс. Макар че професорите левичари продължават да набутват каменоглавия и безполезен монумент в университетските програми, дори и в най-добрите западни университети, в програмите по икономика и философия, сякаш той не се е провалил и не е толкова опасен и престъпен колкото и теоретиците на нацизма. Не икономическите му теории и не неговия атеизъм са неговото истинско наследство, а нещо съвършенно друго.

Карл Маркс е автор на едно от най-зловещите открития в историята на идеите и това е ИДЕЯТА ЗА ЖЕРТВАТА или идеята за Световната Виктимология и следващата от това ИДЕЯ ЗА КЛАСОВАТА БОРБА, за отмъщението на ПОТЪРПЕВШАТА класа срещу другата, приета за паразитна и ненужна. Това е постулирано като основание за групова вина и унищожаване на цели слоеве от населението на един и същ народ, обявени за КЛАСОВИ ВРАГОВЕ чрез средствата на неизбежната диктатура на едната класа над другата.

Какво означава на практика това? Това означава, че Маркс за пръв път в историята изобретява философско учение и социална теория за разделението на човеците по КЛАСОВ признак и приема това за основание на неизбежното и безмилостно унищожаване на едните от другите в условието на постоянна гражданска война. За първи път някой се досеща за едно абсолютно фундаментално “научно” противопоставяне на индивидите един срещу друг по линията на “експлоататор”, който владее “средствата за производство” и “жертва”, т.е. човек, който продава труда си. Оттам води началото си главоломна и страшна теория за неизбежната класова борба, в която победителят и гробокопач на другата класа ще бъде “пролетариатът” или класата “хегемон”, а другата, вредната, буржуазна класа ще бъде захвърлена на “бунището на историята” и като нейната роля е да се превърне в обект на дехуманизиране и избиване до крак, заедно със семействата като неподлежащи на превъзпитание.

Да спрем за малко, да помълчим и да си помислим първо за езика с който Маркс говори за това и за последствията от тази чудовищна теория наричана от някои “утопия”, но в действителност кървава драма, коствала живота на милиони хора. Какво казва татко Карл? Всъщност той измисля успешно първият в историята теоретично обособен Език на Омразата към ближния и за пръв път в историята съумява да интерпретира и видоизмени християнската идея за състрадание към бедния и грижа и милост към потиснатия в призив към революционно насилие в името на справедливостта, изригващо от така наречената Жертва и насочена срещу “другия”, превърнат в Нечовек, в Класов Враг. И в резултат, чрез диктатурата на пролетариата, успешно прилагана от неговите достойни ученици, татко Карл е успял да постигне успешното физическо екстерминиране на цяла една класа от неосъдени от никакъв съд или закон човеци, наречени Буржуазия, което преведено впрочем не означава нищо друго освен “граждани”. Някои граждани са преживели това, защото са били пощадени от този исторически експеримент, ала безбройно много други - не. Това е метафизичното изобретение, наречено Марксизъм, т.е. Теория на чистата омраза, която маскирана като “революционна справедливост” погуби толкова много невинни и причини толкова неизчислими страдания на цели континенти, че по право трябва да се назове Марксистки Холокост.

Безверният атеист Карл се вклини в дискусията за морала и за вечната съдба на човека, за Доброто и Злото, маскиран като Защитник на угнетените, за да посее разкол и гибел между хората. Колко струва само “теорията”, че за да настъпи “революционна” ситуация, водеща до диктатура на пролетариата, е нужно да има войни, а ако няма, е добре те да бъдат провокирани, така че колкото повече хора загинат по ужасен начин, толкова по-скоро ще настъпи новият строй и царството на справедливостта. “И слезнете от конете и земята целунете, възцарете вечна обич, вечна правда на света” - Хр. Смирнески, “Червените ескадрони”. И това слизане от конете след убийствата, след посичането на глави, които се търкалят като зелки из запустелите полета... Това, според мен, надминава способността на измислената от един единствен индивид “теория” да влияе и да пакости върху съдбата на цялата планета. По-скоро сякаш отива към деянията, определяни в средновековието като намеса на самия Нечестивец, на Прокълнатия Вечен Враг на човечеството. Тук даже не става дума за уж противопоставянето на пролетариата и идеологическия класов враг. Не, става дума за Врагът на Човека изобщо! И успехът на тази “теория” се корени в това, че тя е маскирана като Справедливост!

Почти като в библейско сказание Карл се появява с развята брада на лъжепророк върху барикадите и съблазнява слабите духом с обещание за Рай на Земята, тук и сега, незабавно, за онези потиснатите, само да се решат да възстанат, да убият собствениците и да си разпределят “справедливо” плячката след Революцията. От лявата му страна се е разкрачил Ленин с подстригано от бръснарите в Цюрих татарско брадле, а отдясно е Роза Люксембург. Отзад крачи Сталин с меките си разбойнически ботуши, засуквайки мустаци, а до него е Копьонкин от романа на Платонов, оседлал коня си наречен, Пролетарска Сила. Мао излиза гол и мокър с червеното книжле в ръка от реката Янг-Цзе, за да покаже на тълпата, че е настъпило времето да се затриват буржуазните професори, които не са научили новия катехизис наизуст. Следват ордите на “жертвите”, по догма хрисими и нещастни, в действителност готови на грабеж и убийство. Не трябва тук, разбира се, да се забравя и теноровият писък на Илич: “Грррраби загрррррабеното!” макар че това е всъщност многогласна ария от една трагична опера с най-масовите сцени на насилие в историята на човечеството, изпята на много езици с най-различни гласове и винаги с един и същ финал. Наричали са тези сцени Гражданска Война, Разкулачване, Народен Съд, Великият Поход, превземането на казармите в Хавана, Народна Република на Кхмер Руж и как ли не, от развалините и пожарите на ограбените къщи вечно се виждат да излизат с арестуваните собственици не само чекисти с кожени полушубки, но и марксисти-поети с револвер в ръка, грабнали под мишница килима на арестувания или навлекли меката шапка и палтото му. Това е картината, това е крайният резултат от прилагането на “единствено правилната” теория за обществото - Диалектическия Материализъм.

Но не с това се свършват заслугите на Маркс. Оказа се, че неговите ученици, за изненада именно тези западни “буржуа”, пощадени от социалния експеримент на реалния Марксизъм и поради това сдобили се с шанса пламенно да защитават от безопасните катедри на западните университети фундаменталното учение на най-абсолютната тирания известна на човечеството, които освен това, винаги са имали неограничена свобода на словото, са решили да обогатят наследството на татко Карл. Вместо да се вкаменят във вечната замръзналост на Колима или да бъдат набучени с тояги в устата си преди да бъдат хвърлени на прасетата, защото са се осмелили да говорят, те творчески разширяват обсега на първоначалното учение и започват да откриват нови “жертви”, там където идеологическата целина е била, така да се каже, неразорана или недостатъчно разработена. Моделът в общи линии е близък до оригинала. След разгрома на нацизма се оказа, че има една много благодатна ниша, създадена от всеобщото и напълно основателно потрисане на целия свят от престъпленията на нацизма и расизма, както и осъждане на престъпниците в Нюренберг. Разбира се, Марксистите навсякъде по света бързо се направиха, че са забравили, че нацистката партия на Хитлер е Работническа Партия, че и той строи Социализъм, както и Сталин, че и той е черпил вдъхновение за своята социална пропаганда и за своите речи на омраза и разделение между хората в името на всеобщото щастие от общия извор и предтеча – Маркс, че и за него хората са инструменти за построяването на Щастието като своеобразен Мавзолей за живите, управлявани от държавната машина подобно на автомати. Няма Националсоциализъм без изобретеното от Маркс, както няма и концлагери без изобретеното от Ленин, както няма и грандиозни проекти за нацистките и комунистически утопии без Езика на Омразата въведен от Карл Маркс. Върху освободената идеологическа територия обаче, най-бързи се оказват пак марксистите, този път предрешени като най-лютите противници на своите довчерашни идеологически братовчеди - нацистите. Разликата е, разбира се, че нацистите воюват срещу чуждите, а марксистите водят класова борба срещу собствените си народи, друга разлика между тях никога не е съществувала, освен в имената. Но останали без конкуренция в опразнените за демагогия територии, марксистите се втурват в любимата си роля: защитници на угнетените, унижените и оскърбените, любители на справедливостта. Важно е тук да се отбележи, че в това начинание първи възсядат конете на идеологията западните ескадрони на левите интелектуалци, едва по-късно следвани от тежката обозна войска на комунистическата пропаганда от източната страна на желязната завеса. “А вие защо биете негрите?” е най-опростената форма, която използва лишената от буржуазен финес комунистическа пропаганда.

Разбира се, на Запад гъмжи и от тайни съветски агенти на влияние, както и онова, което се нарича “полезни глупаци”, но най-вече в действие влиза отново онзи фалшифициран зов за “справедливостта”, за “правата” на “жертвите” на расизма и дискриминацията, т.е. влиза в работа старият трик на татко Карл за Виктимологията. Оказва се, че виктимологията може да работи не само на класова, но и на расова основа и тя работи прекрасно като повод за разединение между хората, но с обратен на онзи при нацистите знак. Когато се обяви новият сезон след войната на новата реколта от “жертви”на империализма, колониализма, расизма и пр., старите марксистки клишета и пропагандни методи заработиха мигновено със същия успех в пропагандната битка за общественото мнение, както преди това беше при комунизма и марксизма, и отново защото бяха маскирани като “добро”. Скоро расизма и колониализма бяха прогонени отвсякъде, откъдето идейните последователи на татко Карл решиха, че трябва да бъдат прогонени и нерядко заместени от марксически или просъветски режими, провъзгласяващи ерата на свободата и всеобщото щастие на социализма. Резултатите ги знае всеки, който се интересува - Иди Амин, Момбаса, Муамар, Судан, Сомалия, Ангола, Зимбамбуе и пр. Може би малцина знаят от световните осведомителни агенции, където мнозинството журналисти са индоктринирани още от студентската скамейка с леви убеждения, но днес в бившата процъфтяваща държава Родезия е ОК да убиеш бял фермер и да изнасилиш жена му. Расовата, а и класовата справедливост трябва да се възстановят, средствата за производство и т.н. Знаем вече тази песен. “Грррррраби нагрррррабеното!” Може и да отнесеш бомбето на фермера, за да се позабавляваш. Марксическата “журналистика” в световен план, естествено, мълчи по въпроса. Мълчеше и по време на Голодомора и по време на Гулаг и по време на унищожаването на Източна Европа и унищожаването на Куба в протежение на половин век, с отделни изключения. Обичат Че Гевара. Обичат “Че”! Мълчат “прогресивните сили” и досега по адрес на бившите единомишленици марксисти от тайните служби на болшевишкото Гестапо, яхнали т. нар. Преход и станали капиталисти…

Но и това се оказва недостатъчно. Дойде ред и на следващите “жертви на дискриминация”, членове на малцинствени групи, отново подтискани от “лошите”, от болшинството, пак по старото правило на откриване на мними жертви, на определена група от обществото, която да бъде противопоставена на останалите и да се стреми към привилегирован и изключителен статут в името на марксическата “справедливост”. Това този път станаха “гей” групите, които, в интерес на истината, рядко се нуждаят от специална защита, тъй като никой не ги подтиска, а и по правило са по-добре образовани, по-вербални и с много по-висок стандарт на живота от средния хетеросексуалец, с едно-две деца и с несигурна или ниско платена работа. Всъщност “gay” на английски означава весел и обичащ забавленията човек. Но в духа на вече добре отработената теория за “жертвите” се започна изключително гръмогласна и в много отношения нахална, медийна, законодателна и културална битка срещу “хомофобията” с импликациите, че става дума за фашизъм, нацизъм и едва ли не за ненавист към човека, ако си позволиш да не харесваш примерно в училищната програма на твоите деца да се преподава “the gay life style”, илюстрирано с двама татковци осиновили някакво дете от Бангладеш, като нормално или даже прогресивно. По методи и в основните си принципи тази нова “борба за справедливост” не се отличава от предишните и се води от вече познатите медийни актьори на марксическата пропаганда, от активистите, представляващи “прогресивното“ човечество, подпомагани от леви адвокатски групи и от Холивуд, за защита на “правата”, които никога не са били отнемани. Между впрочем, тази борба се води с по-малко кръвопролитни средства, предимно с неописуемо отблъскащи “гей паради” и карнавали, демонстриращи “гордостта” да си хомосексуален. Каквото и да означават тези прояви, те са по-скоро целящи да скандализират и в резултат имат обратния ефект на възнамерявания, а именно да осигурят още по-специален статус на целуващите се по улиците силно гримирани блондинки от мъжки пол, с впити в мускулестите им глутеуси еластични прашки. Най-тежкото кръвопролитие, до което се достигна, беше изсипването на кофа с животинска кръв на стъпалата на католическия храм Сейнт Патрик в Манхатан по време на един от гей парадите. Другото са главно схватки в съдебната зала в посоката извоюване на специални привилегии за “жертвите на хомофобната дискриминация” и в законодателни битки за изсипване на колкото се може повече публични средства за незабавното откриване на лечение за СПИН. Това също е “революция” на “сексуално пролетаризираните маси”, принудени да се борят за правата си на улицата, въоръжени със силикон, латекс и вибратори вместо с парабелума на Чапаев.

Понеже абсурдите, заченати в главата на Маркс и развивани от неговите ученици, нямат край, а походът на омразата и разделението, маскирани като “справедливост”, не среща истинска съпротива, в последните десетилетия е в ход и най-грандиозният опит да бъдат хората разделени и противопоставени в две враждебни и окончателно непримирими групи. И това е досега недостатъчно разработеното естествено различие между половете и тяхната различна роля в обществото и в природата.Тук именно се е прицелил “Феминисткият проект” и аз много ще се изненадам, ако някой успее да докаже, че това течение не е заченато, ако мога така да се изразя, от марксисти в женски дрехи или че Бела Абцуг или Бети Фридън са противници на Клара Цеткин и Роза Люксембург по идеологическите въпроси на революцията и марксизма. Всъщност едва ли има феминистка, която да отрече иманентния си марксизъм, както и убеждението си, че мъжете са свине и опресори, т.е. в някакъв смисъл класови врагове. Опасявам се, че част от тях, ако беше възможно размножението чрез партеногенезис, биха призовали към полова война за изтреблението на подтисниците-мъже, чиято единствена цел, е да държат нещастните жени в подчинение чрез постоянна бременност и чиято агресивност към тях се дължи на наличието на тестикули и необуздана секреция на тестостерон. Предполагам, че първата им стъпка, ако победят в тази война, би била всеобща национализация на тестикулите като средство за производство и контрол върху секрецията на опасният хормон, водещ до класово подтисничество над жените. Единственото пропукване на иначе стройният феминистки модел е, че е почти невъзможно жените да бъдат обявени за подтиснато малцинство, защото са повече от мъжете и живеят по-дълго от тях, а освен това, дори да получават по статистика по-малко доходи, неясно как, притежават значително по-голям процент от собствеността и парите в развитите държави, където се предполага феминизма да възтържествува. Ще възтържествува, разбира се, не толкова феминизма, колкото старият татко Карл, който още веднъж ще е успял да се преоблече като “защитник” на подтиснатите и ще глади радостно брада в миманса, докато двата пола се сражават.

Ета така се разрасна този виктомологичен бизнес в последните десетилетия, обхващайки все по-нови сфери, така успехът на Карл Маркс и неговата борба – MARX KAMPF – ескалира по света и придобива все по-нови и по-зловещи очертания.

Призракът, който започна да броди из Европа в средата на 19 век, отдавна е изпуснат от бутилката и е станал тоталитарна и планетарна реалност, Deus ex machina, посредствен псевдобог, настанил се върху сцената на света, за да ни разкаже фабулата на НЕСВОБОДАТА и да направи така, че да сме неживи, макар да изглеждаме привидно другояче.

Не е истина, че с падането на Сталинизма, на Маоизма и на СССР, Марксизма си е отишъл. Тоталните идеи са тук, по-влиятелни отвсякога, заемащи все повече пространство и пускащи корени в душите на все повече човеци, макар и под нови форми. Този метафизичен враг на човешката природа, скрит под формата на добродетелно учение за справедливостта и за устройството на обществото, не си е отишъл. Може да разпознаете присъствието му по особено мъчителната и универсална безрадостност в живота на модерните общества, попарени от “правдата” на марксизма в различните му превъплощения, и по ведростта, царяща в домарксистките кътчета на планетата, живеещи, макар и бедно, по старите традиции. Целта на призрака винаги е била да ни направи сомнамбули, сънуващи собствения си живот с отворени очи през лъжливия мит за всеобщия Рай, постижим чрез постоянното воюване на едни групи хора срещу други. И този мит на “перманентната революция” е сърцевината на марксистката утопия, преживявана като вечен повтарящ се кошмар или преизподня, защото е обратното на любовта.

За да бъде тържеството на този кошмар пълно, марксистките автори на разделението, недоверието и враждата между хората по групов, класов, полов и всякакъв друг признак, въведоха в последните години левичарския Новоезик или Политическата Коректност. Според Оруелския му речник, дотук написаното е Hate Speech – език на омразата.

Вие сте съдиите.


*Д-р Любомир Канов е писател, психиатър, политзатворник и емигрант от далечната 1984-та год. В момента работи като лекар в Ню Йорк.

Източник: www.svobodata.com

Китайци (може и да са) открили Ноевия ковчег в планината Арарат

Само да отбележа, че откритието все още не е потвърдено от независими източници и може да не е това, което изследователите се надяват, че е.

Това е един материал на сп. Time, ако ви интересува.

 

via img.timeinc.net

в. Труд | 2010-04-29 | 00:01:01

АНКАРА - Изследователи евангелисти от Турция и Китай съобщиха, че са открили останките на Ноевия ковчег в планината Арарат, предаде Би Би Си.

Части от дървен скелет били намерени под снега на 3500 м над морското равнище през октомври м. г. На такава височина не растат дървета, нито има следи от човешко присъствие. Въпреки това изследователите открили в леда дървени парчета с дължина до 20 м и останки от древна конструкция с обиколка 100 м, в която можело да се влезе.

“Не е 100% сигурно, че сме открили ковчега, но мислим, че е 99,9%", уверява Ян Вън Чен от базирания в Хонконг “Международен институт на Ноевия ковчег". Взетите проби от изотоп 14 (радиоизотоп на въглерода, б. р.)доказвали, че дървеният скелет е на възраст 4800 г. Не за първи път някой търси Ноевия ковчег, но досега не е имало случай да се представят материални доказателства", пише в. “А Бе Се".

Историята за Ноевия ковчег е разказана в Битие 6:9 от Стария завет. Бог наказал развратените човеци, като потопил земята във вода. Преди това предупредил праведния Ной да построи кораб (ковчег) и да прибере вътре жена си, тримата си синове и по едно мъжко и женско животно от всеки вид. Те прекарали скрити в ковчега 1 година, докато траело наводнението, и така били спасени биологическите видове. Според Библията ковчегът заседнал в планината Арарат, на границата между Турция, Армения и Иран.

 

Posted via web from ОТ ПОКРИВА

Училищата са държавни, но учениците не са!

О  Б  Р  Ъ  Щ  Е  Н  И  Е *

от Райчо Владимиров Дончев, живущ в гр. София, жк. Люлин
 
УВАЖАЕМИ  ДАМИ  И  ГОСПОДА,

С това обръщение искам да ви информирам и да насоча  вниманието Ви към един много важен момент от развитието на демокрацията в Република България. 
   
Като се каже думата „демокрация”, едва ли не се разбира, че трябва да се съгласяваме, да приемаме и да сме толерантни към всички, които са решили да живеят според собствените си разбирания за добро и зло, за грях и престъпление, за налагане на някаква „нова ценностна система”, според която съществуващата ценностна система, която се е изграждала в България от векове, дори хилядолетия, е вече толкова остаряла, че е необходима нова, чрез която да се предефинират брак, семейство, грях, добро и зло, правилно и неправилно, морално и неморално....
   
Казваме, че комунизма си отиде, но всъщност най-уродливото му дете „атеизма” остана и се развива много добре и в тази атеистична среда, културата и ценностната ни система се разглеждат само като поле, в което се кръстосват различни временни интереси, налагани от различни лобита в парламента и извън него.
   
Културата и ценностната ни система са атакувани по много направления и от много организации, но най-агресивните в това отношение са гей организациите, които от години предлагат и афишират техните виждания и разбирания за брак, семейство, добро и зло..., които нямат нищо общо с нашата култура и ценностна система, която е изградена на основата на християнските добродетели и ценности. 
   
Най-потърпевши от липсата на истинска ценностна система в България са децата.

Техните още съвсем чисти души са като бял лист хартия и какво ще бъде написано на този бял лист зависи от всички нас, на кого ще разрешим да пише върху него. Ако оставим гей организациите да имат свободен достъп до нашите училища и дори до детските градини, то те ще изпишат на този бял лист своята ценностна система. Ако искаме това, то вече се случва. Достатъчно е човек да влезе в някой от сайтовете им в интернет и да види с колко проекта са участвали през изминалите няколко години точно в нашите училища.
Тоест ние, данъкоплатците на България и Европа плащаме за тези проекти, за да могат гей организациите да ходят по нашите училища и да предлагат безпрепятствено своята ценностна система точно на нашите деца. Казвам безпрепятствено, защото те ходят по училищата с разрешение и одобрение от министерството на образованието в България.
Това е и основната част от обръщението ми към овластените от нас /избирателите/ институции в Република България – да спрем достъпа на гей организациите до учениците от нашите държавни училища, ако не искаме само след едно поколение да имаме друга ценностна система.

Училищата са държавни, но учениците не са!

Ако Божиите заповеди: Не кради, не лъжи, не убивай, не прелюбодействай, не блудствай....,  не са като стандарт в живота ни, то кой може да ни спре да вършим всички тези беззакония, безобразия и мерзости.
   
Нека заедно парламент, правителство, църква, неправителствени организации, граждани, приемем и работим за утвърждаване ценностната система в България, на базата на християнските ценности, а от там нататък върху нея могат да се градят и икономика, морал, култура, духовни ценности, възпитание, мироглед, добродетели... 
   

Ако демокрацията беше  само „Права и свободи”, без да е ограничена от елемента ”ценности”, то тя се превръща наистина в свободия.

Всеки се бори за правата си, за свободите си според своите си разбирания, виждания и интереси.
   
Тук е мястото на законодателството ни да каже: Това е добро, правилно и може да се върши и съответно – това е лошо, неправилно и не може да се върши, т.е. законът трябва да отразява правилните неща, а неправилните да са извън закона. Българският народ е в действителност много толернантен и никой не посяга и няма да посегне на личната свобода на гейове и лесбийки. Нека в домовете си правят каквото искат и да живеят както искат, но  да налагат своите разбирания и своята ценностна система в нацията ни и особено при децата, това не трябва да се случва.
   

Каква ще бъде България утре, зависи какво възпитание и каква ценностна система ще изградим и предадем на подрастващото поколение днес.
   
Това обръщение го написах аз, един обикновен български гражданин, на когото не му е безразлично каква ще бъде България след 50 или 100 години.
   
 
   
24. 04. 2010 г.                                                           С уважение: Р. Дончев


*Обръщението е изпратено до:

До Председателя на Народното събрание на Република България
До Министър председателя на Република България
До Президента на Република България
До Председателите на парламентарно представените политически партии
До Министъра на културата на Република България
До Министъра на образованието, младежта и науката на Република България
До Министъра на вътрешните работи на Република България
До Кмета на град София
До медиите

ЧЕРНОБИЛ - 26 аплил 1986г.

На 26 април 1986г. става най-тежкият инцидент в историята - Чернобилската авария.
Радиоактивност 100 пъти над тази от бомбандировките над Хирошима и Нагасаки обгръща света.
Над 600 млн. души в Европа и 4 млрд. по света са засегнати от аварията.
Загиналите са над 100 хил.
Инвалидидите над 1 млн.