Насилствено християнство

от Христо Кънев, баща

На последното заседание на Светия Синод на Българската православна църква е взето решение за провеждане на национално литийно шествие, което да подкрепи задължително обучение по религия-православие в българското училище.

Случая не е прецедент. Историята на земите ни е пълна с "християнизиране" чрез насилие. Мнозина властимащи бъркат ролята, в която са поставени и започват да се вживяват в спасители на всичко живо, но - според своите виждания!

Основата на демокрацията е правото на избор. В медицина, религия, обучение, отделната личност може да избере. Правото на избор или свободната воля е едно от нещата, върху които дори и Господ не посяга. Той каза на човека да избере, а след това да носи последствия от своя избор.

БПЦ обаче подскочи по-високо и от Господ. Напълно противоположно на всички образци на демокрацията, на справедливото общество, на правото на личността да избира, да носи отговорност за избора си, БПЦ реши, че нашите деца ще учат задължително религия - православие.

Аз съм християнин, според религиозните си убеждения. Искам децата ми да знаят и да се придържат към християнските библейски ценности, да знаят за Бога. Но задължителната религия-православие ми прилича на задължително здравеопазване от вида - този е твоят лекар и това е - няма друг!

Днес ли нашата БПЦ започна да развива тези насилствени идеи или отдавна са чакали удобен момент за религиозно насилие над съгражданите си над народа?

Възмутен съм от проявената склонност към диктатура и опит за поредния кръстоносен поход. Доброто не се постига чрез насилие, а чрез любов!

Палячовщина по герберски, или: простотията на един министър

ГЕРБ осигуриха зрелищата...

Остава да видим докъде ще стигне хляба...

Започва да става ясна ролята на министъра без портфейл (и не само без портфейл, и други неща очевадно му липсват). И тя е - шутът на едно неможещо правителство. Правителство, което явно също смята своя работодател - българския народ, за "шибан".

За сравнение:

За шега, написана във ФБ по адрес на политически опонент, конгресмен незабавно подава оставка.

Виждате ли разликата?

Е, днес БоДи не пропусна да пусне нов "бисер", наричайки лидера на СДС "политически лилипут", понеже е поискал оставката му...

Какво ще е утре?

Наистина, може ли това да си го позволи един министър? Министър на българите в чужбина? Същите българи, които нарича "шибани"?

Всъщност НИЕ, българският народ, ЩЕ ПОЗВОЛИМ ЛИ ТАКОВА ОТНОШЕНИЕ и ПОВЕДЕНИЕ от страна на един министър?

И може ли това да е народ - дето търпи министър, на когото плаща заплата, и който го нарича в прав текст "шибан", който дори не прави опит за извинение, а напротив - шикалкави и продължава да демонстрира своята неприязън и презрение към същия този народ?

Не е ясно защо ГЕРБ търпи безропотно лиготиите и простотиите на този палячо, вместо да му поискат оставката. Но е ясно, чебългарският народ трябва да покаже, че има достойнство и ДА ПОИСКА ОСТАВКАТА на този свой служител!

А ако ГЕРБ си го харесват толкова - да си ходят заедно с него!

Къде е границата между демократичната толерантност и здравия разум?

Днес който се е разходил в Софийският център - от Президентството до НС, неминуемо се е усещал по-скоро в Турция, отколкото в България.

Протестът на българските мюсюлмани срещу върнатия от Върховния съд начело на мюсюлманското вероизповедание у нас Недим Генджев събра над 3 000 мюсюлмани, които като един скандираха - малко на Български, повече на турски.

Центърът на Българската столица беше огласен от религиозни песни във възхвала на Аллах. Докато множеството се придвижваше от Президентството към Народното събрание, скандиранията бяха заменяни единствено с религиозни фрази и песни, разбира се - на турски.

Впечатляваща беше организацията и дисциплинираността, която показа тълпата. Присъстващите бяха от деца до старци, но всички като малка армия, скандираха в един глас и вървяха заедно. На казаното от техния предводител - Мустафа Хаджи, реагираха задружно, потвърждавайки думите му с викове "Винаги" или "Никога" (поне това разбрах, понеже беше на български)

Мустафа Хаджи се обяви срещу „хората, които не са мюсюлмани, а се опитват да учат на ислям и определят колко силно се чуват минаретата". Той поиска да бъде възобновен строежът на джамията в Бургас, а също и да бъде построена втора джамия в София, както и да бъдат отворени отново молитвените храмове в Стара Загора и Кюстендил. Не пропусна да засегне и темата със забрадките на "техните жени", дебело подчертавайки, че никой няма да им казва да ги махат, понеже "не са ли те част от техните религиозни традиции и вяра"...

Накрая фокусът в изказването беше към това, че те имат задължение да запазят религията си такава, каквато техните предци са им я завещали и да я предадат на следващите поколения. Мустафа Хаджи нахъсваше хората, че сега като се приберат по домовете си, може да бъдат арестувани, бити, изтезавани, но трябва да понесат достойно мъченията - като пророците от Корана...

Всъщност, цялата атмосфера там беше заредена с войнственост. Всички присъстващи - от голям до малък, показваха отношение на превъзходство и готовност да получат каквото искат на всяка цена. Имаше решителност и присъщата на завоевател устременост. Поне аз така го усетих. Личеше строгата йерархия и покорството на хората пред техните власти. Всъщност, беше много явно, че ако има власт, която тези хора признават, това изобщо не беше държавната такава - нито в лицето на полицията, нито в лицето на политиците, Президента и т.н. Те имат свой собствен свят, със свои правила, покоряват се на своите духовни лидери, които обаче далеч не считат, че да са духовни лидери значи да се ограничат с ...духовния аспект на религията си.

Напротив - техните лидери ясно заявяват своите претенции да владеят и управляват, не просто да не направят компромис със своите вярвания, но и да ги наложат и на другите, които не ги споделят.

От тази гледна точка смятам, че най-голямата опасност за заличаването на християнската идентичност в България (доколкото изобщо съществува), се крие именно в неопределеността и пасивността на т.нар. християни.

Докато християните считат, че "християнството" се отнася единствено до религиозните дейности, традиции, обреди и дори - личната ти вяра в Христос, а изключват сферите на "светска" власт, политиката, управлението изобщо, от картинката на своята вяра в Бог, те се обричат на съществуване с цел оцеляване, докато властта по-вероятно да е в ръцете на тези, които са предявили претенции да я притежават.

**********

И нека завърша с един реторичен въпрос към всички християни:

смятате ли, че съществува изобщо СВЕТСКА власт?

При условие, че Исус каза:

Мат. 28:18 - Тогава Исус се приближи към тях и им говори, казвайки: Даде Ми се ВСЯКА власт на небето и на земята.

Е, докога християните ще са хрисими овчици, кога ще позволят на Христос в тях да ПРИТЕЖАВА всяка власт - през тях?

Смятате ли, че Бог не желае да управлява градовете и нацията ни, или смятате, че не би знаел как?

Но за да направи това, Той има нужда от СВОИ хора, които да постави на тези позиции!

Ето викът на Бог днес:

Пс.94:16 Кой ще стане за мене против злодейците? Кой ще стане с мене против ония които вършат беззаконие?

ОТВОРЕНО ПИСМО до г-жа Цецка Цачева и г-н Бойко Борисов във връзка с промените в Закона за народната просвета

(публикувано тук с любезното съгласие на авторката г-жа Анелия Донева - http://cchery.blog.bg )


ОТВОРЕНО ПИСМО

до

г-н Бойко Борисов – министър-предстедател на РБ,

г-жа Цецка Цачева – председател на НС на РБ,

с копие до Министър Сегрей Игнатов – министър на образованието, младежта и науката,

във връзка с одобрените от правителството промени в Закона за народната просвета и Проекто-закона за общественото образование


Уважаема г-жо Цачева,

Уважаеми г-н Борисов,

Това, заради което се обръщам към вас, не е молба за спонсорство, за искане на още пари, за помощ и т.н. Обръщам се към вас чисто и просто като майка. Затова и настоящето писмо няма да е сух текст – една майка винаги влага емоция, когато става въпрос за децата й. Правя го само и единствено от мое име, защото знам, че ако някога се наложи, ще застана зад всяка дума в това писмо без да ми се налага да се разочаровам от поредното мълчание на българите.

Пиша ви за нещо съвсем конкретно – няма нужда от общи думи, когато става въпрос за българските деца и тяхното образование. Вчера, г-н Борисов, на заседание на министерски съвет сте одобрили промени в Закона за народната просвета и наесен 5-годишните българчета ще трябва да влязат в нов етап от живота си – подготовката за училище. Г-н Борисов, г-жо Цачева, кога последно сте се грижили за дете на 5 годинки?!? Кога за последно сте общували с такава „аудитория”?!? Кога за последно сте наблюдавали 5-годишни деца, които искат неистово да играят, не да клюмат глави на чинове?!?!

Ще кажете сега, ама те няма да са на чинове, няма да е като училище, ще е същото като в детска градина. Добре! Защо тогава като ще е същото, ще се променя нещо?!? Промените не са ли плод на желанието нещо да се измени и подобри?!?!

Мисля, г-н Борисов и г-жо Цачева, че вие се опитвате да решите проблема с липсата на места в детските градини в големите градове на страната. И да ви питам – само големите градове на България ли са важни?!?! Само те ли са България?!? И кое е по-важно – да има места за децата в градините или да има качество и резон в образованието?!?! И след като децата ни бъдат така добре подготвени 2 години в предучилищни групи, какво ще правят в първи клас?!? Ще пишат есета, разкази с елементи на разсъждение и ще решават задачи с дискриминанти. Дали не се предвижда по този начин до 4-ти клас те вече да са добили задоволително ниво на знанията си и спокойно да получат дипломи за средно образование! А после да си търсят работа, за да плащат осигуровки и да попълват липсите в държавния бюджет......

Уважаема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, как ще ме убедите, че с промените в Закона за народната просвета ще решите примерно следните проблеми:

1.Повишаване качеството на образованието.

2.Повишаване на процента на получилите средно специално образование.

3.Осигуряване на сигурност в училищата.

4.Осигуряване на едно добро съотношение на часовете, през които децата учат и са седнали по чиновете с часовете за спорт.

И то с мотиви като:

·"Родителите отдавна желаят да има целодневно обучение, защото това е едно облекчение за работещите семейства" - Йорданка Фандъкова

·"Целодневната организация на учебния процес е много важна, защото при нея се съчетава обучението, самоподготовката, играта, за да има едно по-пълноценно развитие на децата". Това звучи прекалено добре за да е истина... и ето доказателство за това: "Надявам се да има и повече условия за спорт в училище", посочи Фандъкова.

·"Една от причините за премахването на двете смени е евродиректива за хигиената в училищата и здравословната учебна среда. Съгласно нея в сгради, строени за 400-500 деца, не могат да бъдат с двойно по-голямо количество ученици"

За какво качество на образованието ще говорим, когато няма условия въобще за образование, да не говорим за повишаване на качеството му. За каква хигиена ще говорим, когато няма пари да се ремонтират тоалетните по училищата, когато чиновете, които се използват в момента в класните стаи бяха стари още когато аз бях в първи клас? За каква хигиена ще говорим, когато дворовете на училищата ни са място за пушене на учениците от по-големите класове и няма сила да промени тази ситуация, а ние се радваме, че намираме само фасове, а не спринцовки от наркотици? Сега като задължите децата да седят по цял ден в училище до 7-ми клас, те ще зариват с фасове и плюнки училищния двор още повече време.....За каква сигурност ще говорим, когато деца от 1 до 12 клас ще са по цял ден заедно?!?! Малки и големи...... в добро и май повече в зло?!?

Уважема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, знаете ли..... аз гласувах за вашата партия на изборите. И ви се доверих.... и сега ви имам доверие. Вие на мен имате ли доверие?!?! Като българка, като гражданка на тази държава, като майка?!? Ще ми се доверите ли ако ви кажа, че губите с подобни инициативи? Ще ми повярвате ли, че добронамерено критикувам и заставам срещу мотивите на министъра на образованието, с които той е внесъл Закона за общественото образование в министерски съвет. Ще ми повярвате ли като ви кажа, че тези мотиви издишат и се излагате ако ги зачетете за аргументи? Вие вярвате ли че закона, който гласите ще доведе до:

1.Инвестиции в образованието още в най-ранна възраст.

2.Най-висока възвръщаемост на предучилищото образование по отношение на постиженията на индивида през целия му период на обучение.

3.Засиленото предучилищно образование като ефективна мярка срещу по-нататъшното отпадане на ученици от училище.

4.Формиране на положително отношение към училището и създаване на мотивация за учене благодарение на задължителната предучилищна подготовка.

5.Повишаване на обхвата на децата в системата на образованието.

Това са мотивите на министър Игнатов при внасяне на Закона за общественото образование. А всъщност по-напред да ви питам чели ли сте тези мотиви?

Знаете ли, АЗ НЕ ВЯРВАМ! Вие сигурно гледате на образованието като инвестиция. Нормално. Аз пък гледам на децата си като майка. Вярвам, ще се съгласите, че също е нормално. И затова за мен е важно те да имат спокойно, ненатоварено и нестресирано детство, което трябва да продължи възможно най-дълго като преходът между двете - детство и училище не може да стане с вълшебна пръчица след поредния РД!

Знаете ли, формирането на отрицателно отношение към училището става тогава, когато ти всъщност ходиш на училище. И колкото по-рано стане това и колкото по-задължително стане, то толкова по-голяма е вероятността да намразиш училище. Аз не искам това за моите деца. А вие желаете ли го за децата на България?!?!

Знаете ли, ако наистина засиленото предучилищно образование дава най-голяма възвръщаемост на индивида по отношение на неговите постижения през целия му живот, как тогава ще предотвратите отпадането на ученищи от системата на образование, ако те или техните родители счетат, че с две години предучилищна подготовка са инвестирали достатъчно в детето си и то е готово за постижения на попрището на живота?!?!? И ако е така, че благодарение на предучилищната си подготовка, ние се реализираме най-добре в живота, защо тогава да не отпадне висшето образование и да се въведе 5-годишно предучилищно такова?!?!?

Министър Игнатов, помните ли, че обявихте широка обществена дискусия по темата, която повдигам с това открито писмо. Знаете ли, нито я чух, нито я видях тази дискусия, а още по-малко участвах в нея. Аз част от българското общество ли съм?!? И ако – да, защо не участвах в тази дискусия?

Министър Игнатов, помните ли, че обявихте мейл на министерството, на който всеки желаещ трябваше да си изкаже мнението по темата, която повдигам в това писмо.

Министър Игнатов, а помните ли, когато аз Ви писах на този мейл и функцията за автоматичният отговор на електронната Ви пощенска кутия ми върна в отговор:

To: Anelia Doneva

Благодарим Ви за изпратения имейл!

Всички предложения, мнения и коментари ще бъдат разгледани от нашите експерти.

Пишете ни отново,

Екипът на МОМН

Не вярвам да помните. Всъщност съм сигурна, че Вие не знаете нито за мен, нито за моя мейл, нито за моето мнение. Нито за мнението на много други родители като мен. Защо тогава обявихте този мейл?!? Според мен, за да внушавате на всички ни, че нещо зависи от нас...

Уважаема г-жо Цачева, уважаеми г-н Борисов, уважаеми министър Игнатов, като за последно от това писмо ще ви питам как бихте възразили на следното нещо:

„Много деца имат извънучилищни ангажименти свързани със спорт и други специализирани занимания. Ако влезне в този вид закона, това ще е удар за спортните, приложните, музикални и др. школи в България.”

Защо трябва да развалите нещо, за да създадете друго?!? Не може ли просто да развиете едното и да подпомогнете другото?!?!

Уважаема г-жо Цачева, във Вас ми е надеждата. Знаете ли, не успях да Ви видя на протестите срещу ГМО. Сега трябва ли да организираме протести срещу подобна форма на насилствено налагане на норми и правила за учене, за да се видим с Вас. Аз всъщност не държа да се виждаме. И ако парламентът, който председателствате не одобри готвените промени и новия закон, мисля няма да си губим взаимно времето в такива срещи!!! Иначе може би има смисъл да видя човека, за който гласувах и който трябва да ме представлява във властта!


С Уважение,

Анелия Донева


*За повече по темата, виж сайта на АСОЦИАЦИЯ ОБЩЕСТВО И ЦЕННОСТИ, която в момента е главният организатор на гражданските действия срещу закона за задължителното образование на петгодишните деца: www.sva.bg

НОВ БЪЛГАРСКИ ХРИСТИЯНСКИ РОМАН-ПРИТЧА, НАПИСАН С МИСЪЛ И СЪРЦЕ ЗА СПАСЕНИЕ НА ДУШИТЕ

(автобиографичен разказ от автора на книгата "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" Ангел Ангелов)*


Може би бях някъде в трети или в четвърти клас, когато редовно започнах да заспивам с една прекрасна, обаче тайна като ерес мисъл – когато порасна, да напиша книга, която да направи много от лошите и нещастни хора по света по-щастливи и по-добри. Разбира се, страхувах се да споделям мечтата си с когото и да било, защото бях сигурен, че е прекалено красива... че въобще не може да се изпълни някога... и че едва ли аз ще стана толкова достоен, толкова способен, та това да ми се отдаде.

Помня как бях убеден, че не е възможно точно на мен да се случи.

Години по-късно вече – като закоравял безбожник, отрекъл се от чистата си детска мечта и полудял окончателно по червената чума на комунизма, аз престанах да вярвам в подобни млечно-розови залъгалчици. Пишех плющящи като революционни знамена пролетарски стихове, докато все повече и повече надигах стаканите с елексира на порока. Само пред избрания кръг на най-близките си приятели четях нещо (не) по-различно: порнографските си поеми. С тях си отдъхвах сладко-сладко от амбициозното си казионно словослагачество.

Ала в един миг сякаш комунизмът се сгромоляса, повличайки в руините си яловото ми вдъхновение. То отстъпи място на объркването, на усещането за безпътица и страх от бъдещето в моето сърце. Моят любим идол, когото така пламенно защитавах от посегателството на Америка и на Запада, заради когото пишех гневни писма на Рейгън и бях готов да му спретна втори атентат (стига да можех), задето го наричаше "Колос с глинени крака", сега се беше превърнал само в едни панелни останки.

И ме беше оставил сам.

Сам като скитник и бездомник.

Бях изгонен от един брутално изфабрикуван рай.

И тогава се появи… тя.

Същата Вавилонска блудница, само че облечена не с войнишка куртка, нахлупила будьоновка и обута с ботуши, а сияеща в царствени, ослепителни доспехи.

Като болшинството от хората от бившия соц-концлагер аз тръгнах да диря спасението в "опиума на религията". Макар че преди бях фанатично убеден в правотата на тези думи на Маркс и ненавиждах всяка форма на религиозно поклонение (нали разбирате – и сега също, имайки предвид помпозната карнавална церемониалност, лишена от истинско духовно съдържание, или пък – преливаща от свръхфалшиво такова). Така, почти логически закономерно и много-много бързо, стигнах до окулта. Интересувах се от него, четях, а после се забърквах във всевъзможни каши. Свързах се с един "истински" медиум, чиито предсказания и съвети започнаха да оказват силно влияние в моя живот и в живота на моето семейство. Тогава не мислех, че е разрушително, а напротив, тъкмо обратното – винаги имаше добър ефект.

Е, поне в началото беше така.

Медиумът прозря, че съм ИЗБРАН да пиша книги, които ще ме прославят (МЕН – тук вече не ставаше дума за хората). Проблемът беше, че в един момент той ме изгуби от прорицателските си картини. Тогава видя само много жарка светлина, която едва не го превърна в статуя на Омир. И целият разтреперан, успя само да посочи времето, когато с мен ще се случи това странно, непонятно за него, но за мен "СЪДБОНОСНО" събитие (такава беше точната дума, с която той отговори на моя тревожен въпрос дали "това нещо" ще бъде хубаво или лошо).

А междувременно, вече водех разгулен студентски живот в София. Сменях баровете, марките алкохол, момичетата, приятелите си... Даже си мисля, че почти съм сменил червената си книжка за принадлежност към БКП-то с жълта такава, каквато имат нашите братя, подлудени от тоя свят. Защото вършех глупост след глупост и лудост след лудост. Дори след един четирипромилов алкохолен делириум, който описвам в романа по бледи спомени, разсъдъкът ми не се върна на мястото си, а още повече се размъти. Изках всичко да заграбя от живота – да не пропусна нищичко, а в замяна на това, нямах никакви възражения да го напусна млад. Просто не виждах смисъла да се живее, след като вече не вярвах в нищо и в никого. Ставах все по-егоистичен и безскрупулен и за мен това бе изцяло в реда на нещата. Разбира се, за моите приятели съм бил "пълен ларж", понеже редовно им осигурявах терен за забавления (това бе един доста просторен апартамент в центъра на Варна, който баща ми ми бе преотстъпил, имайки ми юнашко доверие). Досещате ли се сега защо всички обичаха не само Реймънд, но и мен? Единствено съседите и полицаите ме мразеха, защото им бях не просто трънче в петата, а по-скоро цял настръхнал таралеж в гащите.

И тогава се случи нещо ужасно – моят обичан толкова много от мен дядо... почина.

Преживях го наистина ужасно. За пръв път поглеждах право в разкривеното лице на смъртта и в главата ми наизскачаха въпроси, от чиито отговори аз чувствах, че се страхувам. Реакцията ми беше почти паническа. Върнах се след погребението в София и се затворих в квартирата, отказвайки да ходя на лекции и упражнения, а също и да се срещам с приятели. За пръв път в мен се надигна усещането, че трябва да преосмисля живота си и да го променя. Все още не знаех как и ми липсваше опора. Обаче, явно, нуждата да изповядам тайните и явните си грехове е била толкова чудовищно голяма, че буквално започна да се излива с мастилото, изписващо ден... подир ден... подир ден празните редове.

Така аз – без да съм го целял нарочно, съм заченал своята първа книга.

Своята първа истинска изповед, но и своя първи окултен роман-перверзия, за съжаление.

В процеса на писането на книгата, някак неусетно, аз изпаднах в още по-дълбока и тежка криза. И друг път бях преминавал през кризи, ала този път беше нещо различно. Чувствах, че не ми се живее изобщо. Не исках да виждам даже и най-близките хора около себе си. Авантюрите, които ме носеха на гребена на вълната и ми даваха еуфоричното усещане, че съм жив, че съм цар, че съм бог... о, не можех да разбера изобщо как съм могъл да участвам в подобни адреналинови безумия. И най-вече, това дълбоко в мен, болезнено преживяване – да вия диво заради някакви си стари грехове, които сега ме жилеха като оси отвътре. Не знаех никакво друго облекчение, освен писането; чрез него усещах, че сякаш повръщам вътрешностите си. Отровени и абсолютно разядени от онова всеядно същество в мен, което се беше задавило в тунеядството си. Осъзнавах, че макар да романизирам историята си (като измислях все нови и нови неща), аз не пиша за измислен герой, а ЗА себе си и ЗАРАДИ самия себе си. Ала помня, че много-много не исках да си го признавам. Понеже това лакомо гризене на съвестта, заради което аз си го изкарвах на главния герой, чукаше постоянно на моята врата и настояваше постоянно за моето покаяние.

Знаех, че героят ми върви към него и най-накрая реших да се предам.

Защото аз, приятелю... аз бях главният герой... и трябваше аз да преживея бъдещето му.

Разказах ви вече: намирах се в едно такова особено състояние на духа, че ако само някой ме докоснеше отвътре... и щях да се пръсна – и да се разпадна на части. Буквално това се случи с мен, когато взех онова решение да се разделя завинаги с любимите си грехове. Цялото ми вътрешно същество и без друго очакваше тогава чудото да се случи. И то не закъсня. Щокиращо преживяване, което е невъзможно да се опише с думи! (Открих по-късно, че Библията го нарича "новорождение", а също така си и спомних, че медиумът го беше видял като ослепителна светлина и беше нарекъл цялото това бъдещо събитие "съдбоносно".) То ми даде google процента увереност, че това е Пътя, по който трябва да продължа. Дори престанах да мисля за ония нервно изписани тетрадки, които вече бяха изпълнили предназначението си. Вярно, имаше ценни неща в тях, имаше много сърце и много болка, но имаше и мръсотия, от която можеше да се заразиш.

Реших да ги зарежа на лавицата и да забравя за тях.

Много скоро, обаче, се наложи да избърша праха от кориците им. Постепенно бях осъзнал, че ми бе даден божествен дар, който не заслужавах. И който бях осквернил със скотското си животоблудстване, потопило перото ми в катран. Не бях ли аз първият, чийто живот тая книга бе променила към по-добро? И не ми ли помогна тя да осъзная призванието си? Дали не би могла да го стори тогава и с много други хора?

Започна да оживява дълбоко в мен моята стара детска мечта. Не бе онова славолюбие, към което ме прикоткваше медиумът, а желанието да последвам може би най-чистия, най-прекрасния и съкровен порив на сърцето си.

На моето новородено сърце.

И аз трябваше да започна всичко отначало.

Май станах подробен повече от необходимото и затова няма да описвам всичко в хронологичен ред. В телеграфски стил само ще съобщя това, че написах книгата, предадох я после на един приятел (за да си каже мнението) и отново реших да не си спомням известно време за нея. Казах си, че то, времето, ще й потрябва, за да може и тя още по-добре да узрее.

А тя взе, че направо изчезна!!!

Не беше за вярване, обаче ми се случи!!!

Бъхтене ме чакаше отново, понеже нямах никакво намерение за втори път да изневерявам на мечтата си.

А и кой твърди, че да мечтаеш на дело – а не наум, в дремливо състояние, било лесно?

Някой друг може би, но не и аз.

Най-накрая написах книгата, издадох я... и чак тогава разбрах, че прибързано съм го направил. Как разбрах ли, ще ме попитате? Не зная, просто го разбрах. Подарих целия си тираж на една книжарница, както и на няколко библиотеки в страната. После изплясках с ръце и се почуствах тъй щастлив, че съм го направил!

Бях убеден дълбоко в себе си, че времето на нейното окончателно идейно и духовно оформяне (а не толкова на художественото, макар да не го подценявах) тепърва предстои, очаквайки израстването на моята крехка християнска личност. Ако не до златоносна зрялост, то поне до самостоятелното ми прохождане.

И ето го – макар и немалко години по-късно, това време дойде.

И за не знам си кой пореден път, аз започнах всичко отначало. Докато пишех, все повече и повече осъзнавах, че това послание е небесно острие, насочено срещу фалшивите мирогледи, религии и идеологии на тоя свят. И че то ни се дава, за да избавя онези вързани и угнетявани от тях пленници, които ще бъдат пронизвани от него в дълбочините на техните сърца.

Нека ви споделя сега с умерена икономичност какви резултати очаквам от десанта на "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" върху света:

- чрез помазанието на Святия Дух, да го обвини за грях, а неговата светско-религиозна система - в мерзост, гнусота, антихризъм и богохулство;

- да предостави на Духа на Бога нетрадиционен амвон и съдийска трибуна, за да обяви със сила и на всеослушание тяхната жестока, неотменима присъда;

- да атакува и подложи на мощна канонада религиозната цитадела на Луцифер и на т. нар. “Небесна царица” - демонично началство от висок ранг, издигната от тях в самото християнство (в православието, католицизма и протестантството);

- да предизвика изгаряща жажда за свобода и нов живот, за истинска жива връзка с Бог у затворените зад крепостните й ограждения осъдени души;

- да издигне високо и да прослави името на Господ Исус Христос като Единственият Спасител, като Единственият Освободител, като Този, Който Единствен дарява с милост и прощение пленниците на Вавилон;

- да прокламира Милениума на нашия Цар, Неговото все по-разрастващо се Царство на земята в изкривените гримаси на възхитата, или обратно - на масовата религиозна психоза и вцепенение, предизвикани от поредния лъжемесия-антихрист, появил се на световната сцена, както и от повтарящите се като мантри рефрени за настъпването на “Новата Епоха на толерантността и свободата”, или пък за “Края на света”;

- да покаже по един шокиращ начин до каква деградация на отделния индивид и на обществото като цяло може да доведе разпада на семейната институция, като на този фон демонстрира отново нейната безалтернативност, и предизвиква сърцата на родителите да се обърнат към сърцата на своите деца, а те - да откликнат със същото;

- да разкрие какво разрушително действие имат дарбите и талантите, когато не са подчинени на Този, Който така щедро ги раздава, и да разпали копнеж у читателите за тяхното радикално посвещение на целите и намеренията на Бога и на Неговото Царство;

- да подаде сигнал "Тревога" в публичното пространство за осакатяващото влияние на класическата и на съвременната западна постхристиянска и откровено езическа култура върху нас и върху децата ни;

- категорично да застане зад каузата на еврейския народ, и едновременно с това - срещу развилнелият се отново дух на антисемитизъм;

- и накрая - но не на последно място по важност, да изрази съкрушаването и покаянието на нашето поколение християни за тежките ни грехове към братята ни от света, както и за греховете на бащите ни.

Как смятам, че книгата би могла да изпълни успешно предназначението си, заради което е създадена?

Само искам да кажа това: чрез романизирането на скъпоценната, но иначе доста трудно смилаема реформаторска ядка на посланието.

Понеже най-популярното и обичано художествено четиво на земята все още си остава романът. Той дава възможността да се разкаже гореща и увлекателна история, която да бъде като ракета-носител на посланието. Точно на принципа на Исусовите притчи.

Затова езикът на книгата е сочен и метафоричен. Тя е написана в мерена реч, макар и без рими, което, мисля, ще улесни прочитането й (като се има предвид броя на нейните над 500 страници). Заради Негово Величество Читателят се постарах да вкарам повече напрежение и драматичен диалог, да редувам смешно и тъжно, фентъзи-звучене и суров натурализъм, поетичното да се прелива с житейската жаргонна проза, идейно-просветителското да предава своите внушения чрез силата на образната кинематографичност, вечното да се крие зад злободневното, художественият рисунък да избухва в памфлетна проповед, а хорърът да замре и да изчезне най-накрая през Триумфалната арка на спасението, сътворявана през цялото време от въплътеното в историята живо Божие слово.

Сега вече усещам, че “ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА” не ми принадлежи.

Тази книга принадлежи на вас – нейните читатели.

Ако чувствате, разбира се, че вие... близките ви... приятелите ви... имате нужда от нея.

И спирам дотук с информационно-свидетелския бюлетин, понеже е ВРЕМЕ ЗА БЛАГОДАРНОСТИТЕ (те са приложени в края на книгата).

Искам да благодаря на Богдан Тошанов, сем. Марио и Милена Милкови, Орлин Кузманов, Милчо Милчев, Пейчо Пеев, както и на моята виртуална компания от blog.bg (Кали, Руми, Ива, Дела, Ася, Ваня, Джули, Светла, Юлето, Томича, Мъро и много други, съжалявам, че не мога да изредя всички тук), които – макар и да не са съгласни може би с някои идеи, залегнали в основата на тази книга, ми оказаха ценна помощ за нейното написване.

Специални благодарности и на моите фантастични редактори, коректори и приятели Драгомир Радулов и Галина Момчева за техните езиковедчески съвети.

На сър Роджър Митчъл от Великобритания и на многоуважавания от мен “мистър Джордж” – Георги Александров, които в труден за мен момент бащински ме приютиха под крилата си и буквално окрилиха моята вяра.

На Емил Шиков и “Мемра” ООД, които пък рискуваха да повярват в мен. (Тук ще си позволя една добавка, за да почета специално Валя Петрова, Ваня Шикова и Боряна Стамова, които решиха да направят всичко по възможно най-добрия начин, за да не бъдем "удавени" всред безбрежното книжно море; сем. Евгени и Милена Бенбасат – за мускулната финансова инжекция, която те "удариха" на проекта; Диди Маринова и Ваня Сергилова – за откровенията-перли, с които го украсиха.)

На Марги – за подарения ми уникален коктейл от цветове, грейнал впоследствие върху корицата.

На Махари – за най-голямото разбиране и подкрепа, които съм получавал някога в живота си от човек.

Благодаря също и на търпеливите си родители, с които заедно “пренесохме на гръб” целия товар на книгата.

А как ли бих могъл да се отблагодаря на моите духовни наставници сем. Георги и Уанда Бакалови, без които сигурно сега щях да бъда просто още един мъртвец?! За мен е чест да обявя, че такива верни, мъдри и безкомпромисни християни като тях родиха и оформиха новата ми личност, като по такъв начин отпечатаха себе си в духа на това послание.

Мисля, че всичките ми усилия биха отишли на вятъра, ако я нямаше и подкрепата на приятелите ми от църква “Прелом”. Без преувеличение – страхотни момчета и момичета сте!

Сашо и Рози – вие също. За нищо на света не бих пропуснал да ви почета.

Обаче с нищо не мога да сравня това, което си ти за мен, моя любима нежна половинка Аги! Ти изстрада тази книга дори повече от мен самия, затова повярвай ми: напълно заслужаваш да си неин съавтор.

Сега се обръщам към вас, мои прекрасни деца Вениамин и Мила. Моля ви, простете на вашия баща, че неговата страст да напише всичко, което сърцето му повеляваше, доста често го похищаваше от вас! Помнете Пътя, който ви показваме с вашата майка и никога не се отклонявайте от него, за да следвате ширналата се безпътица на нечестието!

И накрая да не пропусна да благодаря на всички онези хора, на чиито молитви, търсения, въпроси, вярвам, Сам Господ Исус Христос е отговорил вече, вдъхновявайки моите иначе посредствени разказвачески умения за още една от Своите притчи.

Затова най-справедливо е признателността да бъде за Него.

Исусе, това е само частичка от Твоето спасително дело. С любов, страхопочитание и смирение аз го полагам в нозете Ти. От Твоето взех с благоволението Ти, за да го върна пак на Теб. Нека и най-скритата ми тщестлавна амбиция да бъде разпъната на кръст! Без Теб, тази книга не означава нищо. Дори би ни вкарала в лабиринт на объркване, понеже Сам Ти Си Пътят. Би ни дала лъжичка отровна лъжа, ако Ти не бе Истината. Би ни донесла повече отчаяние, мрак и смърт, осмелим ли се да отхвърлим Теб. Защото Ти Си Надеждата на Славата, Светлината на света, Възкресението и Животът.

Ти – Единствен.

С преклонение пред благородството и величието Ти:

благодарният автор


*Позволих си да ви разкажа всичко това и да ви представя тази книга, понеже Бог знае, че нямам абсолютно никаква финансова изгода от нея (не че не е най-нормалното нещо на света трудът на човека да бъде възнаграждаван, обаче знаете у нас как стои въпросът с необвързването на устата на "вола", когато вършее Божията нива (виж "Първо коринтяни", 9-та гл.). Това мотивира и моето решение да не ставам камък за препъване на ония, които биха ме заподозряли в меркантилност по отношение на разпространението на това послание. В случая, мен ме мотивира Великото Христово Поръчение за спасението на душите. Писал съм притчата с това бреме от Господа и чувствам, че то все още не се е оттеглило от плещите ми. Напротив - май се засилва повече и повече и като така, аз също бих искал да помогна за достигане на посланието до читателите. Знам, че не всички ще се заинтересуват от него, обаче със сигурност ще има и такива, които няма да го подминат.

За всички тях, които биха ме попитали къде могат да открият книгата, ето малко полезна информация:

Освен на щандовете на "Мемра", CLC и "Верен", "ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЪЛЧАТА ДЕВА" се продава в "Пингвините", във виртуалните книжарници store.bg, svetove.com, balkanatolia.com (в нея може да се поръча и от чужбина), както и на други места (бел. авт.)

ЗАЩО НЕ Е ДОБРА ИДЕЯ ОСИНОВЯВАНЕТО НА ДЕЦА В ХОМОСЕКСУАЛНИ БРАКОВЕ/ДВОЙКИ

В ПАСЕ на 29 май тази година беше разгледан доклада на Андреас Грос за сексуалната дискриминация. По време на дебатите в резолюцията на ПАСЕ отпаднаха 4 пункта от предложените в първоначалния доклад.

Един от тези пунктове беше за разрешаването на осиновяване на деца в хомосексуални двойки. ПАСЕ прие, че всяка страна членка на ЕС трябва да решава автономно тези въпроси с оглед най-добрите интереси на децата.

Разбирам, че желанието за създаване на семейство и отглеждане на деца е един напълно естествен стремеж, който биха могли да имат включително и хора с хомосексуална ориентация, но Закона за закрила на детето, различни европейски директиви, както и здравия разум ни задължават да разгледаме възможността за осиновяване и отглеждане на деца в хомосексуални бракове от позицията доколко това ще е в интерес на детето, а не - на желаещите да го осиновят.

Разбира се, според законодателството на страната ни, хомосексуалните бракове не са разрешени, така че говорейки за тях, що се отнася до България, по-скоро имаме предвид хипотетичните такива или - възможностите деца да бъдат осиновявани от някой с хомосексуална ориентация, който вероятно живее с партньор от същия пол.

Моята позиция по въпроса е, че не е в интерес на децата да бъдат осиновявани и отглеждани в хомосексуални бракове, или дори от един осиновител с хомосексуална ориентация.

Причините да смятам така са основани както върху статистика и различни научни изследвания по въпроса, така и от чисто човешката гледна точка, че всяко дете има право да израсне в най-добрата среда, която да му даде свобода да се самоопредели като личност, да получи възможност да расте в хетеросексуална среда, наблюдавайки и двата пола точно през най-чувствителните начални тийнейджърски години до навършване на пълнолетие и едва след това да бъде приет като «свободен» и «съзнателен» неговият избор на сексуална ориентация.

Факт е, че 26% от 12 годишните момчета и момичета се чувстват несигурни за своята сексуална ориентация, но тъй като хомосексуалистите са 2-3% от пълнолетното население, това значи, че почти всички "несигурни" момчета и момичета ще пораснат хетеросексуални, стига да не бъдат изложени на хомосексуално насилие и влияние.

Очевидна причина за хомосексуализма са съблазняванията в детска възраст, особено на деца, които имат проблеми в семейството, а ОЩЕ повече - за деца, които не са имали семейство, а са израснали в държавна институция и представите им за семейство, любов, интимност, емоционална привързаност, и дори - за добро и зло/ правилно и неправилно, са силно деформирани.

Обезпокояващи са нагласите на хомосексуалната част от обществото, в които хомосексуализъм и педофилия до голяма степен се припокриват.

Исторически погледнато Ню Йоркската гей организация Gay Activist Alliance, основана още през 1969г. от самото начало настоява да няма възрастови ограничения за сексуални сношения, които да забраняват на възрастни да правят секс с деца;

Разпространено още от древна Гърция е схващането в гей- средите, че когато пълнолетен гей има сексуални отношения с дете - той всъщност му помага;

Значителен процент от книгите от списъка с най-продавана художествена литература за гейове съдържа педофилски теми;

Когато гей-обществото възхвалява в своята литература, филми и изказвания секса с деца и в същото време твърди "ние не сме педофили", всъщност изпраща непоследователно послание към обществото.

Хомосексуалните мъже са сексуално привлечени от млади момчета според редица изследвания. Над 80% от анкетираните хомосексуалисти са правили секс с момчета на 15г. или по-млади.

От изследване върху 260 педофили извършили престъпления спрямо деца в трите категории - хетеросексуални, бисексуални и хомосексуални, 42% са с хомосексуални и бисексуални предпочитания. Тук трябва да вземем предвид факта, че хомосексуалистите и бисексуалните съставляват една малка част от населението - около 3%, което съответно показва един много висок процент на склонност към педофилия сред тях.

На фона на това припокриване между хомосексуализъм и педофилия, фактът, че много от жертвите на хомосексуално насилие в последствие освен, че приемат хомосексуалната ориентация, също така някои от тях сами стават извършители на такива престъпления, е още един аргумент срещу осиновяването на деца в хомосексуални бракове или двойки;

Според Archives of Sexual Behavior 46% от хомосексуалните мъже и 22% от хомосексуалните жени са били жертва на сексуално блудство с лице от същия пол.

А изследване в Child Abuse and Neglect показва, че 59% от мъжете извършили сексуално насилие срещу деца са били жертва на сексуален тормоз по време на своето детство;

Но дори да допуснем, че за децата, които биха били осиновени в хомосексуален брак или двойка няма непосредствена опасност от посегателство, насилие или съблазняване, остава въпросът доколко е "в интерес на детето" да расте в несигурна среда, където освен, че партньорите са от един пол, също така и те са непостоянни.

Статистиката показва, че в хомосексуалните взаимоотношения цари безразборност.

В изследване върху "мъжките двойки", в което са анкетирани 160 хомосексуалисти с връзки продължаващи от 1 до 37години, докладваните резултати показват, че едва 0,5% от тези двойки са нямали сексуален контакт освен с партньора си, като продължителността на тези партньорства е била под 5 години. ВСИЧКИ останали - 99,5% са имали множество партньори, дори и да са живели заедно за повече от 5 години, като броят на партньорите варира между 100 - 500 и в някои случаи - над 1000!

Според друго изследване продължителността на връзката при хомосексуалисти, които живеят заедно е между 2 и 3 години;

Нима при тези факти може да има някаква гаранция, че детето няма да бъде изоставено повторно при разпадането на явно крехките хомосексуални връзки, даже и всичко останало да е “наред”?

А ако детето расте с един "родител", който често сменя своите партньори - какъв модел на подражание би било това за него? И колко голяма ще е "безопасността" на детето - даже и неговият осиновител да не би посегнал на него, какви са гаранциите, че никой от различните партньори на този осиновител няма да се опита да използва, съблазни или насили детето?

Смятам, че има твърде висок процент на риск за емоционалното, психическо и дори физическо здраве на едно дете да бъде отглеждано при подобни условия. Особено дете, живяло в държавна институция. Така че, моята категорична позиция е срещу осиновяването на деца в хомосексуални бракове, двойки и дори от един осиновител с подобна ориентация….
В защита на «най-добрите интереси» на всяко едно дете!

Гери Николова

Защо Европа и мюсюлманите говорят на различни езици

ДАТСКИЯТ ПСИХОЛОГ НИКОЛАЙ СЕННЕЛС ЗА КУЛТУРНИТЕ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕЧКИ ПРЕД МЮСЮЛМАНСКИТЕ ИМИГРАНТИ НА ЗАПАД

превод и уводен коментар: Милен Радев*


Предлагам на читателите следния разговор на редактора на американското консервативно издание Frontpage Magazinе Джейми Глазов с датския психолог Николай Сеннелс. След неколкогодишна практика в затвор за младежи в Копенхаген Сеннелс издаде неотдавна книгата "Сред престъпници-мюсюлмани. Моят опит като психолог за Копенхагенската община". Преведена е вече на няколко езика. Предстои излизането й на английски по-късно тази година.

Имам резерви към част от тезите на автора. Имам и забележки особено по приложимостта на предлагани от него мерки за справяне с растящото социално напрежение в Западна Европа вследствие трудно управляемия приток на имигранти от Близкия и Среден Изток.

Въпреки това препоръчвам настоятелно текста заради оригиналния, нескован от лицемерните принципи на „политическа коректност” поглед на практик в психологията на пребиваващите в чужда и възприемана от тях като враждебна културна среда мюсюлмани.

Николай Сеннелс поставя жизнено важни въпроси, принципно свързани с интегративната способност на мюсюлманските имигранти (подчертавам последното понятие, тъй като традиционното и многогодишно локално съжителство на религиозни и етнически общности функционира на по-различна основа)

Същевременно държа да обърна внимание и на нещо неочаквано, което ми направи впечатление след вникване в разсъжденията на Николай Сеннелс. Без кой знае какъв възторг, но с чувството за определено просветление установявам, че описаните от него психологически характеристики на имигрантите от мюсюлмански културно-религиозни общности ми се сториха доста познати.

Сблъсъкът на личностния модел, изградил се в традиционното западно либерално общество с този, произлязъл от една нетолерантна, скована от авторитети и пречупваща индивида среда, разкрива немалко паралели с нашите и обществени, и индивидуални проблеми като обекти, но и субекти на десетилетната социалистическа тоталитарна система.

Милен Радев

* * *

FP: Нека започнем разговора с въпроса как попаднахте на точно тази работа?

Сеннелс: Много хора смятат, че съм постъпил на работа в затвора, защото съм искал да се запозная по-отблизо с мюсюлманския манталитет, с несполучливата интеграция и с исляма. Но не е така. Просто си търсех работа и след неколкогодишния ми опит като социален работник с младежи докато следвах психология в Копенхагенския университет за мен бе съвсем естествено да кандидатствам за длъжност, включваща работа с непълнолетни правонарушители. Тогава дори не подозирах, че средно на всеки десет тийнейджъри в датските затвори за младежи седем са от мюсюлмански произход.

Бях първият психолог в това учреждение. Основната задача пред мен бе да вникна в педагогическите и терапевтични нужди на младежите и да се развия терапевтични методи, подходящи за тези специфични нужди. Това е, което свърших и за това се разказва в моята книга. Работата в затвора ме доведе до не съвсем очевидния извод, че моите мюсюлмански клиенти проявяват някои психологически характеристики, които отсъстват у не-мюсюлманските - предимно датски - клиенти. Всички младежи, с които работих, бяха на възраст от 15 до 17 години, повечето от тях с ясно изразено антисоциално поведение. Голяма част и от двете групи произхождаше от домашна среда с определени емоционални дефицити и липсваща семейна подкрепа. Около деветдесет процента бяха момчета и макар че основната част бе от зле функциониращи семейства, имах немалко и мюсюлмани, и датски клиенти, чиито родители и по-големи братя и сестри са добре образовани, имат нормална работа и пр.

Работих почти три години в младежкия затвор и за това време имах около 150 мюсюлмански и 100 датски клиенти. Водих както групова така и индивидуална терапия. На основата на този голям брой мюсюлмански и не-мюсюлмански клиенти натрупах относително обширен емпиричен материал за разбиране и сравняване на психологическото развитие на младежите, както и на различните условия, влияещи на това развитие. Обикновено „истински” изследователски проекти от този вид, които включват продължителни и неколкократни професионални интервюта, ползват не повече от 20-30 респондента за набиране на аналитичен материал.

FP: Споделете някои от Вашите изводи.

Сеннелс: Един от важните изводи е, че израстването в мюсюлманска среда, с родители мюсюлмани и съответните традиции, включва в себе си риска от развитие на определени антисоциални форми на поведение.

Около две трети от тийнейджърите, обвинени по наказателни дела в Копенхаген, са с мюсюлмански произход. От години феноменът се обяснява с това, че мюсюлманите са подлагани на дискриминация от страна на датските работодатели и затова трудно си намират работа. Ето защо мюсюлманите остават бедни, а бедността им пък е виновна за относително високото ниво на престъпност в групата на младите мюсюлмански мъже.

Като хуманист и психолог съм длъжен да оспоря това погрешно становище.
Обясняването на психологическото развитие и на комплексни човешки душевни и поведенчески модели чрез количеството крони, евра или долари, които влизат всяко първо число от месеца на нечия банкова сметка, издава прекалено материалистки и схематичен поглед върху човешката личност. Нашите действията се определят на първо място от свободната ни воля и мотивация - които пък от своя страна са повлияни решаващо от емоционалната, културна и понякога религиозна рамка, в която сме израснали.

Статистически връзката между бедността и криминалното поведение се установява лесно, но трябва да се запитаме кое е причината, а кое е следствието? Познавам много тийнейджъри, които от днес сеят семената на своята бъдеща безработица като не ходят на училище, трупат точки в регистъра за съдимост и развиват негативни социални форми на поведение като агресивност, неувереност и липса на уважение към авторитети и институции.

FP: А установихте ли реални разлики между мюсюлманите от различни части на мюсюлманския свят?

Сеннелс: Моят опит от работата с мюсюлмани показва, че културата, създадена под влияние на исляма подпомага развитието на определени психологически характеристики. Имал съм мюсюлмански клиенти от по-голямата част на мюсюлманския свят: най-вече от Близкия Изток, от мюсюлмански държави в Африка, от Пакистан и от бивша Югославия. Не намерих значими разлики в манталитета сред младежите от тези страни. Единственият фактор, който определя съществено въздействието на мюсюлманския манталитет е дали клиентът се самоидентифицира силно като принадлежащ към мюсюлманската общност или не. Установих количествена разлика между често пъти по-малко ислямски, по-светски настроените мюсюлмани от бивша Югославия например и клиенти от Близкия изток, които се самоопределят най-силно като мюсюлмани.

Преобладаващата част от моите 150 клиенти-мюсюлмани изразяват силна привързаност към своя бог Аллах и към неговия пророк, но по-малко от половината практикуват исляма активно като редовни молитвени действия, изучаване на Корана и т.н. Не установих обаче никаква разлика в социално-психологическите структури между двете групи – тази на активно практикуващите и тези, които могат да бъдат наречени лоялни, но пасивно вярващи. От гледна точка на терапевта манталитетът, резултиращ от ислямското влияние в обществата, в които тази религия определя доминиращата ценностна система, е толкова силно вкоренен в културата, че мюсюлманите са повлияни от нейните догми и ценности до такава степен, че е без значение дали те се молят по пет пъти на ден и дали могат да рецитират Корана или не.

FP: Скицирайте за нас един психологически профил на мюсюлманската култура. Как формира тя мисленето и поведението на човек, който подраства в такава култура?

Сеннелс: Най-важните характеристики, които установих, се отнасят до такива качества като гняв и агресивност, увереност в себе си, индивидуална отговорност и идентичност.

Що се отнася до гнева, то бързо става ясно, че мюсюлманите като цяло имат различно виждане за агресията, за гнева и заплашителното поведение от нас датчаните и вероятно от повечето хора в Западния свят.

За повечето хора на Запад е признак на притеснителна слабост, ако човек покаже, че се ядосва. Тази гледна точка по отношение на гнева вероятно се налага още в ранна детска възраст. Работил съм няколко години като училищен психолог и знам, че взаимният тормоз сред децата е постоянен проблем. Интересното е, че най-голяма вероятност да станат обект на тормоз имат онези деца, които се сърдят най- лесно и най-бързо. Склонни сме да губим респект към хора, които се гневят лесно и в много случаи дори сме изкушени да ги предизвикваме и дразним, ако ще и с педагогическа цел, за да им помогнем да осъзнаят, че поведението им е детинско. У нас се приема като проява на незрялост, ако някой се опитва да наложи волята си чрез агресивно държане или чрез използване на заплахи. В такива случаи реакцията ни обикновено е от подигравателна до просто игнориране. Прочее, най-бързият начин да „загубиш лицето“ си в кръга на Западната култура е да покажеш публично своя гняв.

Съвършено другояче стоят нещата в ислямската култура. Докато повечето от датските ми клиенти, имали проблеми с гнева си, чувстваха неудобство от това, никой от моите клиенти-мюсюлмани дори не можеше да разбере нашата гледна точка за гнева. Прекарал съм безброй часове в терапевтични сесии за овладяване на гнева както с датски така и с мюсюлмански клиенти. Така имах много добрата възможност пряко да опозная културните различия при тази специфична емоция, как възниква и как се изразява тя, как се управлява и как се реагира на нея.

В ислямската култура се очаква човек да демонстрира гняв и заплашително поведение, ако е критикуван или дразнен. Ако мюсюлманин не реагира агресивно, когато е подложен на критика, той минава за слаб, незаслужаващ доверие и по този начин незабавно се уронва неговият социален статус.

Този коктейл от културни различия захранва и текущия дебат за свободата на словото по целия свят. Критиката на свободния свят, вицовете за исляма са посрещани в ислямските страни с изблици на ярост и с терористки заплахи. Неотдавна един датски карикатурист представи пророка на мюсюлманите с бомба в чалмата за да илюстрира факта, че Мохамед е ръководил десетки кланета и е призовавал към всеобщ насилствен джихад срещу не-мюсюлманите. Веднага ислямски лидери и техни последователи реагираха сякаш в потвърждение на рисунката на Вестергард: отговорът им бе джихад на всички възможни нива – заплахи с геноцид, терор, икономически бойкот, съдебни процеси и използване на демократичната система на нашите страни, на ЕС и на ООН за да оспорят и да ликвидират нашите закони за свободата на словото.

FP: Какво може да споделите за различията между мюсюлманската и западната култура по отношение на самоувереността.

Сеннелс: Цялата концепция за честта в ислямската култура е - също както в случая с гнева – коренно противоположна на нашите западни представи. В ислямската култура е прието да си изключително чувствителен към статуса, който имаш в рамките на групата, към мнението на хората за теб самия, към всеки намек за критика по твой адрес. Агресивният отговор на всичко, което може потенциално да те постави в несигурно положение, се разглежда като израз на достойно поведение и защита на честта. Но какво достойно има в това? Каква е тази чест, която трябва да се защищава с всички възможни средства - включително чрез отнемане от жените на техни елементарни човешки права като правото на личен избор на сексуален партньор, на облекло, на съпруг и на начин на живот? Какво достойно има в яростта и в липсата на способност за игнориране на провокациите и за конструктивно справяне с критични мнения?

След изслушване разказите на повече от сто мюсюлмани-тийнейджъри за техните чувства, мисли, реакции, семейства, религия, култура, за живота им в техните мюсюлмански гета и в родните им страни, на мен ми стана ясно, че за мюсюлманина точно в този тип поведение се състои самата същност на понятието „да запазиш своята чест“. Но видяно през очите на западната психология, това е преди всичко израз на липса на самочувствие. Според нашите представи, основното условие за да бъдеш автентичен и достоен е да познаваш своите силни и слаби страни - и да ги приемаш като такива. Способността да мислим „това е твое мнение за мен, а не мое, но за мен е важно моето мнение”, когато някой ни провокира и да сме достатъчно зрели за да се справяме конструктивно с критиката е един от източниците на социален статус в западния свят.

За съжаление мюсюлманската концепция за честта превръща особено техните мъже в крехки, чупливи като стъкло личности, които за да се опазят трябва да плашат околните с агресивното си поведение. Разиграването на шоуто на така наречената нарцистична ярост е много разпространено сред мюсюлманите. Страхът от критиката в много случаи не е далеч от параноята. Съвсем неслучайно в мюсюлманските общества самоиронията и самокритичността отсъстват изцяло. От гледната точка на психологията - чиято цел е изграждането на уверени в себе си, щастливи, свободни, обичащи и продуктивни личности, а не задоволяването на един ненавиждащ бог или на някакви културни традиции – от тази гледна точка, мюсюлманската култура в много отношения е психически нездравословна за подрастващите в нея.

FP: А как се вписва понятие като индивидуална отговорност във всичко това?

Сеннелс: За да преминем към индивидуалната отговорност, трябва първо да запозная читателите с психологическия термин „локус на контрола”. Локус на контрола се отнася до самооценката на човека за вътрешните и външни фактори, които имат доминиращо влияние върху неговия живот. В нашата западна култура ние възприемаме вътрешните фактори като по-важни от външните. Нашите възгледи, нашият начин на управление на емоциите, нашият начин на мислене, рефлексията, реакциите ни - всичко това за нас са средства, чрез които решаваме собствения живот. Наистина, не винаги сме наясно за начина, по който мислим и дори съществува цяла индустрия, която печели от този факт. Легиони психолози, терапевти, психиатри, треньори, безброй книги, самоучители, списания и наръчници заливат нашите общества и всички те са насочени към една цел - да изострят нашата чувствителност, нашето съзнание за това как по-добре да решаваме собствения живот.

Нищо подобно не съществува в мюсюлманския свят. Малкото психиатри, които те имат, са често пъти образовани на Запад и каквато и психология и педагогика да съществува в мюсюлманските страни, тя не е вкоренена в мюсюлманската култура, а разчита на идеи, внесени от Запад.

Когато например западният човек се сблъска с някакъв проблем той си задава въпроса: „Какво мога да променя в себе си/в живота си за да стана по-щастлив?” Този манталитет се проявява съвсем ясно у моите датски клиенти. В тях е дълбоко вкоренено, че когато говориш, когато разказваш за себе си, това може да ти помогне да намериш по-добър начини за справяне със собствения живот. Когато на кушетката в кабинета ми се озове обаче клиент-мюсюлманин, в повечето случаи е сякаш ме посещава пришълец от друга планета.

При нормални условия западните хора и мюсюлманите могат да комуникират сравнително лесно един с друг - стига общуването да не включва критика. Но в обстановка, в която цялата концепция е съсредоточена около това клиентът-мюсюлманин да заговори за своите чувства и мисли, тъй като психологът смята, че това ще му помогне да стане по-щастливи и способен да води по- конструктивен живот, внезапно „веригата пада от велосипеда”, както казваме ние в Дания. Те почват да въртят глава: как така, от къде на къде ще станат по-щастливи, ако изложат на показ слабостите си, за които от рождение са им втълпявали, че трябва да ги крият за да запазят честта си? Абсолютно изключено! Успях в края на краищата да разработя терапевтичен метод, който до известна степен отговаря на тези културни усложнения, но най-вероятно терапията и мюсюлманският манталитет никога няма да станат истински приятели.

Важен аспект на тези различия в контекста на локус на контрол е, че хора, които разглеждат собствения живот основно като ръководен от външни фактори - страховит Бог, могъщ баща, влиятелни имами, древни, но силни културни традиции - много лесно могат да развият манталитет на жертви. Съвсем не случайно конспиративни теории и обвиненията спрямо не-мюсюлмани заемат тъй централно място в речите и в политиката на мюсюлманските лидери. Този манталитет на жертви доминира съзнанието и на имигрантите от мюсюлмански страни, които често издигат предълъг списък с искания за икономически помощи и за ислямизиране на нашите общества за да могат да задоволяват своите лични нужди.

FP: Казаното от Вас сякаш изяснява много разбираемо защо мюсюлманите не могат да се интегрират в нашето западно общество. Как гледате Вие на това?

Сеннелс: Опитът ме учи, че за успешна интеграция са нужни три неща. Трябва да искаш да се интегрираш, трябва да ти бъде разрешено да се интегрираш и трябва да имаш личностния капацитет за това. Много малко имигранти-мюсюлмани, отговарят на тези три критерия.

Първият въпрос е: по какви причини мюсюлманските имигранти трябва да искат да се интегрират? Та те могат да си живеят своята култура, получават достатъчно пари и имат напълно функциониращ социален живот сред своите приятели мюсюлмани, без дори да им се налага да научават нашия език или да трябва да работят. Не съществуват наистина никакви фактори, които да правят интеграцията необходима. Има разбира се и мюсюлмански имигранти, които желаят да се адаптират към начина на живот и към манталитета в новата си страна на обитание, но техният брой е много малък. Във Франция само 14% от милионите имигранти мюсюлмани гледат на себе си като "по-скоро французи, отколкото мюсюлмани." В Германия само 12% от мюсюлманите се самоопределят като повече германци отколкото мюсюлмани.

Проучване в Дания показа, че само 14 % от мюсюлманите, живеещи тук се самоидентифицират като датчани и с демократични убеждения. Опитът ми с моите клиенти мюсюлмани показва, че за тях мюсюлманската им идентичност е несъвместима с воденето на западен начин на живот. Да бъдеш мюсюлманин означава също така, да смяташ себе си за съвсем различен и същевременно за по-добър човек от не-мюсюлманите. Този манталитет лесно води до апартейд и да расизъм. Може би това е причината, че макар мюсюлманските имигранти да упражняват според статистиката пет пъти по-често насилие от етническите датчани, същевременно три четвърти от жертвите на насилие са датчани.

Наличието на втория критерий - да ти бъде разрешено да се интегрираш, също така не се наблюдава много често. В мюсюлманските общности съществува много силна форма на социален контрол. Всеки държи под око другия и ако се забележи, че някой проявява нежелание да следва културния и религиозен „кодекс“ той бързо става обект на силна критика и рискува да бъде изключен от общността - често дори от собственото си семейство. В най-лошия вариант - и това се случва доста често – жени-мюсюлманки живеят под постоянна смъртна заплаха, която ги възпира от навлизането в западния начин на живот, дори когато става дума за елементарни човешки права - да избираш самостоятелно своите сексуални партньори, своя стил на обличане, прическа, приятели, религия и живот като цяло. Повечето от моите мюсюлмански клиенти разглеждаха своя религиозен и културен бекграунд като върха на цивилизацията и на морала. Да напуснеш доброволно това благо, би означавало от гледна точка на техните съплеменници да се превърнеш в културен и религиозен ренегат. Такива действия често носят със себе си сурови последици – и то не само в рамките на мафиотски банди и изостанали племенни общности, но също така - и особено силно - сред мюсюлманите.

И накрая – иска се висока степен на лична зрялост за да се интегрираш в една чужда култура. Това включва промяна на част от собствената ти идентичност – от член на дадена група да станеш член на друга социална група с напълно различни културни ценности и традиции. Това не е като да смениш някоя лоша привичка, да се откажеш от цигарите например. Интеграцията прониква много по-дълбоко и има личностно психологически импликации. Срещал съм момичета мюсюлмани, които в рамките на повлиян от западните нрави тийнейджърски протестен бунт опитват да се интегрират и не се интересуват, че това не им е разрешено. Нямайки нужната личностна зрялост тези девойки свършват в комплексна криза на идентичността, пропадат, отдават се на наркотици и безразборен секс.

Ето защо съм напълно убеден, че интеграцията на мюсюлманите на Запад не може никога да се осъществи в нужната степен.

FP: Какво е тогава мнението Ви за бъдещето на Европа пред лицето на експлозивно нарастващия брой на мюсюлманското население?

Сеннелс: Намираме се в исторически фаталната ситуация да сме поканили в нашия континент милиони хора, които не искат и не са в състояние да се интегрират. И тъй като интеграцията на мюсюлманите никога няма да се случи - факт, който мисля вече е доказан от години – ще стигнем до положение, при което една значителна част от населението ще работи активно за ислямизирането на нашите общества. Има и мюсюлмани, и немюсюлмани, които смятат, че този процес на ислямизация е част от ислямския джихад. Работата е там, че тук се крие много повече. Става дума за част от природата на човека. Хора, които не се чувстват комфортно там, където живеят, неминуемо се стремят да променят своето обкръжение. Мюсюлманските опити за ислямизиране на нашите общества едва сега започват. Те тепърва ще се чувстват все по-силни и по-силни като влияние и като количество. Този процес се насърчава от мюсюлмански лидери във и извън Европа и се подпомага от един вид колективно малодушие наречено политическа коректност.

Световният икономически форум публикува резултатите от огромно проучване в 12 мюсюлмански и 12 не-мюсюлмански държави в доклада "Ислямът и Западът, Годишен доклад за състоянието на диалога, януари 2008 година." Като цяло докладът потвърждава голямото недоверие между двете групи страни и разкрива много силни негативни чувства един към друг. Последният въпрос в изследването е: „Смятате ли, че може да бъдат избегнат конфликт с насилие между мюсюлманския и западния свят?” Докладът показва, че мнозинството от населението във всички 24 държави смята, че такъв конфликт може да бъде избегнат. Но в същото време мнозинството в 22 страни смята, че „отношенията между мюсюлманския и западния свят все повече се влошават”. По-голямата част от хората все още не са загубили надежда, но в същото време мнозинството вижда как тази надежда става все по-малка и по-малка.

В условия, в които мюсюлманските имигранти налагат все по-голяма ислямизация, а същинските европейци се чувстват все по-експлоатирани и заплашени от нарастващите и проявяващи все по-голяма агресивност и насилие мюсюлмански общности, една общоконтинентална гражданска война може да стане неизбежна. Вече започват да се оформят нашите европейски ислямски „ивици Газа“, където представители на не-ислямските местни власти се посрещат с градушка от камъни и от яростни тълпи. В същото време ислямски авторитети като имами, съвети на старейшините и самосиндикално организирани Шариатски съдилища имат пълната свобода да упражняват своята власт.

Опасявам се, че ще станем свидетели на повече убити полицаи, на отвличания като средство за договаряне освобождаването на лишени от свобода мюсюлмански религиозни или бандитски лидери, на терор, на бомби, на икономическа и практическа подкрепа от ислямски страни за мюсюлманските общности тук на Запад. Още сега нашите икономически и полицейски ресурси започват да се изтощават пред лицето на многобройните странични последици от масовата мюсюлманска имиграция. Смятам, че в дългосрочен план ще са неминуеми мерки за коренно реформиране на нашата система за социално подпомагане, както и законодателни промени, позволяващи включване на армията за решаване на проблеми с вътрешната сигурност. В стотици европейски градове чувството за безопасност и за социален интегритет безвъзвратно е загубено вследствие на антиобщественото поведение на мюсюлманите и тяхната враждебност спрямо не-мюсюлманите.

Според мен най-голямата опасност е там, че обикновеният европеец става все по-податлив на негативни настроения и че населението като цяло и политическата ни класа ще се видят принудени да отстъпят от нашите собствени хуманистки ценности за да се опитат да предотвратят катастрофата. Колкото по-скоро се заемем с решаването на проблемите, толкова по-голям ще е шансът да запазим своите важни и уникални човешки ценности.

FP: Депресиращо е да се установи как прекомерната политическа коректност и влиянието на левицата спомагат за масовото инфилтриране на нашите общества с мюсюлмански имигранти. Цел на левицата винаги е била разрушаване нашите обществени структури. Коварно тя се опитва да стори това чрез оръжието на „мултикултурализма”. Но нека не завършваме на толкова безнадеждна нота. Кажете, какво може да направи веки от нас за да избегнем капитулацията на Запада, която се приближава от ден на ден?

Сеннелс: Първо искам да подчертая, че нашата „капитулация” далеч няма да е достатъчна. Само масово конвертиране (помохамеданчване) би задоволило законите на Корана и на неговите проповедници. Впрочем, колкото и мюсюлманските лидери непрекъснато да твърдят, че единственият начин за гарантиране на световния мир и морал за цялото човечество било всички да станат последователи на техния пророк, аз не съм никак сигурен, че това е наистина така. Мюсюлманските страни са определено по-малко мирни отколкото другаде по света, а що се отнася до моралността във връзка със свободата на словото, с човешките права и уважението пред човешкия живот, то порядките там, където властва ислямското право, красноречиво опровергават горната пропаганда.

Според мен западните държави трябва да приемат законодателни мерки за пълно прекратяване имиграцията на мюсюлмани и не-западни имигранти, които още не са получили гражданство. От тях трябва да се изисква или да изпълнят дълъг списък от критерии за интеграция, или да напуснат съответната страна. Постоянното пребиваване или даването на гражданство на мюсюлмански бежанци трябва да стане невъзможно. Нека спомена, че един кандидат за политическо убежище струва на Дания средно 33 000 евро годишно. Според UNHCR средната финансова издръжка на човек в бежански лагер в близост до собствената му страна е 33 евро.

При отказ от интеграция би трябвало да направим условията за пребиваване на имигрантите като цяло тъй неатрактивни, а икономическите негативи тъй осезаеми, че това да мотивира мюсюлманите от нашите страни да мигрират в друг регион, например в някоя ислямска държава, където биха живели в близка им езикова, културна и религиозна среда, без напрягане да се интегрират и без да се чувстват дискриминирани от гражданското общество и от т.н. „критици на исляма“.

Ангажирани и отговорни привърженици и защитници на нашата западна култура трябва да полагат непрестанни усилия и да затрупват с писма в този дух своите депутати, редакциите на медиите. Интернет блогърите трябва да се грижат за това информацията, която нашите официални медии съзнателно избягват да публикуват, да стане широко известна. Нужно е да се създаде нова ООН, само за демократични държави, а на ЕС трябва да се отнеме възможността да налага приемането на имигранти на своите държави-членки.


*Публикувано тук с любезното съгласие на г-н Радев.

Източник: ДЕ ЗОРАТА