Стю Шепърд от трилъра “Телефонна клопка” е друг типичен герой на своето време. Напереният медиен консултант може да вихри такива лъжи, че с тях да възпроизведе каквото си поиска природно бедствие, подобно на могъщия режисьор от “Шоуто на Труман”. С тях той безцеремонно си пробива път към парите, успеха и славата, без въобще да му мигва окото. Трябва му само един телефон и тогава ела да видиш какво става. Обаче както доста често се случва в живота, нашите дарби, управлявани с такова високомерие и самомнителност, имат навика да се превръщат в собствените ни проклятия. Царят на телефонните фиести попада в клопката на една съвсем обикновена улична телефонна кабина. Пред невидимото дуло на някакъв незнаен терорист, който се вживява в ролята на “Гласът на Страшния Съд”. Пред ужаса от ненадейно надвисналата сянка на смъртта, ошашавеното и смалено подобие на някогашния Стю започва да признава греховете си един по един. В началото той не разбира какво точно става, но изправяйки се лице в лице срещу тях – нещо, което никога преди това не е дръзвал да направи, словесният факир и жонгльор изведнъж вижда истината за самия себе си. И тя е толкова фрапираща и гнетяща, че неговото сърце не издържа и то я изповядва публично пред хора, напълнили цял един площад. Съкрушителна сцена, която за мен е една от най-стойностните във филмовото изкуство.
Само че аз си мисля: каква криза трябва да ни сполети в живота, та ние да осъзнаем в края на краищата по каква греховна плоскост се е плъзгал надолу той? Да прогледнем отвъд мимикрията и благовидността на делата си, с които заблуждаваме толкова много хора кой, всъщност, е нашият истински “аз”. За да видим чак размътилото се дъно на мотивите ни и какво се крие, какво дреме там, когато тази мътилка се разсее. И дали мигът на просветлението и на моментното ни съжаление ще ни помогнат да изплуваме оттам, колкото да си поемем глътка спасителен въздух и после пак да потънем надолу, или ще разтупкат в гърдите ни такова искрено покаяние, че плодът от него да бъде собственото ни безкомпромисно решение за една цялостна, радикална и трайна промяна.
Иначе тия диви зверчета – душите ни, когато паднат в клопката или бъдат хванати в капана, намират всевъзможни начини да се измъкнат оттам.
Ала това ги прави само да оцеляват до следващия път, когато, може би, вече не ще има спасение за тях.
В “Дъщерята на генерала” една млада жена бе брутално изнасилена от цял взвод войници по време на военно обучение. Впоследствие тя бе принудена от баща си да потули това престъпление, за да не пострада имиджа на неговата мила академия. Но какво, мислите, се случва с греха, когато той бива зарит в гроба на душите ни така незаконно? Не му трябва много време и ето, възкръсва като зомби оттам, а неговата мисия е отмъстителна, страшна и смъртоносна.
Превърнала се в срамна мъжка превръзка за разгонените военни, в която те ежедневно да обърсват мръсотиите си, обезчестената ничия дъщеря мъстеше безогледно за поруганата си чест. Разкапана отвътре и постепенно скапваща хубостта си отвън, мразеща и предизвикваща целия я заобикалящ свят, тя не можеше да не предизвика собственото си трагично убийство накрая. Защото прикритият, неизповяданият, непростеният грях, всъщност, в природата си е един наемен убиец и той не би могъл да стори друго с нас, освен да изпълни мократа си поръчка. Героите от “Линия на смъртта” също се добраха до това отрезвяващо откровение, когато лудостта им да експериментират с живота си ги отведе до тънката граница между този свят и отвъдното. Където греховете им само ги чакаха, за да се нахвърлят стръвнишки върху тях, та да могат да ги завлекат, ако могат, чак при себе си.
Всичко, абсолютно всичко, което си правил – или не си (по каквито и да е съображения), оказва се, има значение най-накрая.
Ако не свалим приживе маските и покривалата си, в измерението, което е извън времето и пространството, ние ще бъдем най-позорно разголени и безпощадно разобличени.
Нима си мислим, че като “Талантливият мистър Рипли” можем да наденем върху себе си нечий чужд живот, а нашите престъпления да останат незабелязани и ненаказани? И понеже не харесваме нашите лица, да си вземем “Лице назаем”? Така, обаче, няма да заличим осквернените си самоличности, от които искаме да абдикираме. А ако тръгнем сами да ги преследваме – така, както профайлър преследва психопат, най-много отново да попаднем в тяхната мъртва хватка. Свирепото им отхвърляне, превърнало ги в канибали като д-р Ханибал Лектър от “Мълчанието на агнетата”, не признава охранителни решетки, нито каквито и да е други прегради от материално естество. Те са обитавали най-дълбоките подземия на душите ни и затова знаят как отново да припълзят до тях. Неочаквани, коварни, таещи в себе си своя зловещ пъклен план против нас. Причиняващи паранои, шизофрении, раздвоения… направо цяло роене, а дори и пълен разпад на личността. Предаващи ни на сляпо лутане, обезличаване и изгубване.
Ако постоянно слагаме маските на фалша и лицемерието, за да изпълним своите мънички моментни цели, дали това няма да превърне нашето призвание, дадено ни отгоре, в “Мисията невъзможна”?
Осъзнаването на това да не знаеш кой точно си…Объркването от ролите, в които постоянно влизаш... И ужаса, когато не можеш вече да излезеш от тях... Обезличаването зад маските... И бягството в лъжите... Заграбването на чуждото (но то никога не става твое)... Безутешността всред заграбеното... И въпреки това – ненаситност за още, за още... Онази престъпна перверзия, отдавна надничаща през твойте очи... Демоните, които мразят да стоят вързани в тялото ти... Бясното преследване на призраците им.... Почти вечната безсъница от техните кошмари... О... но и това глождене на съвестта... И това самотничество, на чийто остров си бил захвърлен... Ти си се крил, ти си бягал постоянно... Преследвал си незнайно точно какво... И ето те сега тук... Толкова далече от всички... Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие... Без нито една абсолютна истина да си познал… И без нито една абсолютна ценност да си прегърнал... Паметник от ледена плът и кръв… завинаги недостъпен за човешката... за ангелската... за Божията любов...
Или просто още една вечно горяща в катрана на греховете си и в неизповядания си приживе позор хуманоидна факла… ненапомняща на никого, че някога… някъде… някой се е бил родил… а после е изчезнал безследно…
Без никога да е живял…
А като във “Франкенщайн”, уж имаме велики цели и знаем как да ги преследваме. Искаме да прославим имената си и да гравираме историята с паметните си дела. Но вместо това, осейваме земята с чудовищните си творения. Свидетелсващи за безумието на гордостта ни и за бесовете, стаили се в амбициите ни. Бесове, извращаващи нашата идентичност, нашите предназначения, нашите призвания, нашата автентична съдба. И самите те превръщащи ни в анонимни бесовски твари, които в напъните си да надскочат стотици пъти себе си (както това го правят бълхите), загубват първородните си имена.
Ето как в турбуленцията на шеметната житейска фиеста ние пропиляваме най-важното. Забравяме да живеем простичко и в съгласие с най-искрените и дълбоки копнежи на сърцата си, където Тоя, който ни е сътворил, е закодирал програмата за самосбъдване на нашето щастие. Сякаш всичко около нас е устроено така, че да ни побърка. “Очакванията на другите” и прочие тинтири-минтири съображения… Безумните крясъци на суетата, идващи от нейния Панаир, отново и отново се опитват да заглушат тихия гласец в нас, който ни казва кои сме и за какво сме създадени. Като в “Били Елиът”, ято от гарги решават роденият в орлово гнездо да оскубе крилата си и да се покрие с тяхната перушина. Но свободата да изберем това, за което сме предназначени, трябва да се извоюва не от някой друг, а от собствените ни воли. Да се открадне от света, който го е похитил и го е затворил в тъмничните си кули, е може би най-съдбовната битка за всеки един човек на тази земя. И явно, тя не бива да се печели само веднъж, а всеки ден да се влиза в нея, защото мисиите и призванията в живота ни са направо изяждани от ежедневния конформизъм.
В “Обществото на мъртвите поети” тази тъй скъпоценна истина е представена толкова завладяващо и вдъхновяващо! В един реномиран колеж, скован от правила и традиции като “Северния ледовит океан”, преподавателят по английска литература мистър Кийтинг е капитанът, който иска да качи учениците си на своя ледоразбивач, който да ги изведе в безбрежните свободни води на Световния океан. “Направете живота си неповторим – не се уморяваше да повтаря той, – вслушайте се в гласа на сърцето си. Защото колкото по-късно започнете, толкова по-трудно ще го чуете. Не се оставяйте на течението, не се примирявайте! Бъдете дръзки! Открийте нови територии! Отстоявайте индивидуалността си! Човек трябва да вярва в уникалността на идеите си, макар и другите да ги считат за странни.” Не е ли прекрасно да откриеш какво истински желаеш да направиш със своя живот?! Да искаш да можеш, да искаш да бъдеш… Да бъдеш ти самият – изцяло себе си, а не някаква половина, третина или четвъртина. Да бъдеш различен от останалите, а не просто поредният матрифициран безличен субект. Защото уникалното и красивото в душите ни се мери на кантар, разпродава се на килограм, или пък се изхвърля в кашони зад сергиите според вижданията на разни слепи и тесногръди догматици, тези, всъщност, вечни търговци на дребно. Защо да не можем да придобием сърца, “решени да търсят, да се борят, да намират, пред нищо да не се възпират”, както е възкликнал Тенисън? За да дадем на този свят “свой собствен стих”, както метафорично му приглася Уолт Уитман.
Нима не трябва така, както притежаваме едно уникално и разпознаваемо лице от плът и кръв, така да бъдат за нас и чертите на собствените ни духовни физиономии? Опознати, осъзнати докрай “отличителни белези” на идентичност и предназначение. Иначе само се лутаме между постоянно видоизменящите се сенки, полусенки и едва забележими отсенчици, между бледите като бели нощи полуочертани изображения, всяко от които с право би могло да мине за наше достоверно копие. Нашите безкрайни преображения, превъплъщения, прераждания и карми… “От чакра в чакра, от чакра в чакра…”, ако мога да се изразя с езика на популярната телевизионна реклама. А всъщност – само едно хаотично шествие на някаква си безлика многоликост.
Пък после се чудим откъде ни дошло всичко на главата.
Ами от нея идва и пак върху нея се стоварва обратно.
Хей, дали отхвърлените богоподобни “аз”-ове и Господни призвания не си “отмъщават” по такъв начин?
Щом като другите, които ги обикват, могат да възнаграждават…
Не мога да не си спомня за брилянтния “Амадеус”, когато мисля за това. Какво отвратително наказание само е да се вторачваш в дарбите и успехите на тези около теб, а да омаловажаваш и дори да презираш собствения си безценен потенциал! Да убиваш бавно и мъчително своя “Моцарт”, своя истински гений, а да крееш с изтлялото въгленче, въргалящо се в тъмнеещото ти гръдно огнище, всред плисъците на злобата, завистта, ревността, посредствеността, огорчението, интригантството и предателството. От жизненоважно значение е да си зададем тогава въпроса: а дали узурпаторът вътре в нас не е оковал в “Желязната маска” тъкмо ненавижданият наш двойник, който – макар и низвергнат в тъмницата, завинаги ще си остане единственият законен наследник на престола на нашия живот? Онзи зачатък на автентична божествена личност, който трябва да бъде първо освободен със силата на свободната ни воля, а после оставен да расте, да съзрява, за да може да положи, в крайна сметка, жезълът на управление върху цялостната ни житейска съдба. Да я промени из основи и да я въведе в добруването на нейния “Златен век”, полагащ й се свише.
Ще се борим ли да възвърнем истинската си самоличност, захвърляйки във водите на забравата тази, която е преминала през “Програмата за мръсни операции, поведенчески модификации и пречупване на волята”, както е в “Ултиматумът на Борн”?
Още ли не ни е станало ясно, че материалният просперитет може да реши някои проблеми в нашия живот, обаче не може да реши загадката с неговия смисъл? Вижте, маняшката тръпка “Боен клуб” добре показва това, макар внушенията му за изход от кризата да са толкова далеч от здравомислието, колкото бруталният и анархистичен герой на Брад Пит е далеч от сегашното битие на актьора, примерен баща на шест деца. Трепем се, за да издигаме планини от вещи, да издуем максимално портфейлите си, да надиплим цяло тесте от кредитни и дебитни карти, които да развържат най-необузданите ни фантазии. За да разберем най-накрая, че нещо дълбоко в нас пак си остава кънтящо празно и неудовлетворено. Реакцията ни като пренатегнати болтчета в конструкцията на Матрицата наистина може да се окаже бунтарска до степен на самоунищожение, така че да ни скъса главичките и ние съвсем да изпаднем отвъд всякакви условности и ограничения. Тогава защо да не си отдадем правото да правим всичко, което пожелаем? Без оглед на последствията, защото както вече казах, върху раменете си вече нямаме глави. Възраждаме пещерния хаос и яхнали вълната на инстинктите си, захвърляме торсовете си във водовъртежите на хедонизма.
Презрението ни към света, който ако няма полза от нас, не дава и пет пари за богатството на душите ни, ни изстрелва в необятната нарко-вселена на “Трейнспотинг”. Или в тази на волните сексуални перверзии на “Широко затворени очи”, тъй като дори цялата земна реалност се оказва тясна за сбъдването на нашите греховни блянове. Ако сме чаровни, а при това и умни, защо да не се превърнем в копия на изтънчения прелъстител виконт дьо Валмон и на изящната интригантка и развратителка графиня дьо Мертьой от “Опасни връзки”? Или – ако го предпочитаме, да подражаваме на ненаситния сексуален хищник и вампир Стивън Грилш от “Мъдростта на крокодилите”, който буквално живееше от кръвта на влюбените в красотата му и талантите му негови жертви. Нали и сатанинският трубадур Мерилин Мейсън така прокламира: “Бъди като животните, които нямат никаква представа за греха, и тогава ще разбереш защо няма нищо по-възбуждащо от осквернената невинност”. Обаче що за “любов” може да се нарече тая най-масово продаваема стока в нашия комерсиален свят, зад която се крият сили, предали се на безумната кауза на своето взаимно изтребление?
Но дори и да не изпадаме чак в такива содомитски крайности, какво, ако предпочитаме перманентния стандартен разврат? “Алфи” си живуркаше по този начин, като не се замисляше много-много какво преживява страната отсреща. Той просто максимално експлоатираше машината за горещ секс, тип “аламинут”, обаче накрая му се наложи, все пак, да плати бая набъбналата сметка за него. Всичките му авантюри го напуснаха и изведнъж той се оказа сам, съвсем сам. И си струва да цитираме думите на неговото малко позакъсняло признание:
“Имаш пари в джоба, хубави дрехи и кола. Необвързан си и си като волна птичка. Животът си е твой собствен. Но умът ти не намира покой. А ако не постигнеш това, не си постигнал нищо.”
Когато нямаш друг бог освен себе си, както гордо заявяваше Нерон в “Кво вадис?” и служиш единствено на своите егоистични страсти, цели и амбиции, клокотът на бушуващата в теб река ще се удря ту о брега, наречен “лудост”, ту о срещуположния, кръстен на нещастието и разрухата.
Защото егоизмът не може и да се докосне дори до истинското градивно щастие, изпълнено с божествен мир.
Той може само да се тъпче с наслади, но пак ще си остане същият онзи ненаситен звяр.
Нима не сме забелязали още, че империята на тоя свят ни е лишила от генералските ни отличия, които сме получили по рождение като господари на цялото творение, за да ни превърне в свои скотове и роби, поддържащи с пот, сълзи и кръв статуквото й по цялата земя? И ни е направила даже свои любими гладиатори, чиито зрелищни битки тя инсценира, защото зрелищата отдавна вече са се превърнали в амброзията на управляващите я свръхчовеци и божества. Обаче като дръзкият Максимус от “Гладиатор”, ние трябва да помним превъзходството на произхода си и да воюваме с всички сили да си го възвърнем. Като едновременно с това се борим докрай и над нашите ближни да изгрее свободата. Колко струва човешкият живот без нея? – не беше ли това големият въпрос на “Смело сърце”? Не само отделни хора, но и цели цивилизации могат да погинат (както това е ставало неведнъж), когато се оставят греховете им да ги разядат отвътре. Точно те пораждат онова безумие, което е в основата на самоизтреблението, както е показано в “Апокалипто”.
Пълнокръвният живот нахлува във вените ни, само когато получим прошка за тях и самите ние простим, изтръгвайки и последното трънче на огорчение и мъст от настръхналите си като пустинни кактуси сърца. Останалото е мъждукане сред сенките и призраците на мъртъвците и с право е наречено “Неизживян живот”.
Да се освободим от затворничеството, тиранията и проклятието на Греха – ето това трябва да е нашата животоспасителна кауза, която трябва да прозрем още с осъзнаването си като хомо сапиенси.
Във филмовия шедьовър “Изкуплението Шоушенк” беше показана драмата на един възрастен затворник. Неговото име беше Брукс и почти откакто се помнеше, този иначе симпатичен човечец прекарваше дните си зад решетките, внушителните зидове и телените огради. Освен затвора, той друго не знаеше. Направо се беше сраснал с него, защото когато му подариха свободата, той така се изплаши от нея! Не я желаеше за нищо на света, понеже не я познаваше и тя му се струваше страшна. Така и не можа да я понесе и се отказа завинаги от нея. Обеси се под един надпис, който беше издълбал преди това със своето джобно ножче.
“Тук беше Брукс” – това беше следата, оставена от ця-я-ял един човешки живот.
И нищо… нищо повече.
Анди, обаче, беше толкова различен! С острието на свободата, скрито в Библията му, той всячески се стремеше да си проправя път към нея. В едно “място без спомени”, той искаше да започне всичко отначало. Мечтите му се струваха тъй нереални и странни за останалите затворници, ала той знаеше, че не е от птиците, които могат да обитават кафез. И една сутрин килията му се оказа празна. “Анди Дюфрен мина през река от мръсотия и излезе чист от другата страна.”
Понеже всичко се свежда до един прост избор, както твърдеше той.
И този избор е:
“Да се вкопчиш в живота…"
"Или да се вкопчиш в смъртта.”
“Защото заплатата на греха е смърт. А Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашият Господ.” (Римл. 6/23)
“Който има Сина, има тоя живот. Който няма Божия Син, няма тоя живот.” (І-во Йоан 5/12)
ПОСВЕЩАВА СЕ НА ВСИЧКИ ОНЕЗИ ХОРА, КОИТО НЕ ПОЗНАВАТ ЛИЧНО ГОСПОД ИСУС ХРИСТОС
събота, 23 август 2008 г.
сряда, 20 август 2008 г.
До нашите поддръжници
Повече от ясно е, че като служение имаме както настроени опоненти, така и верни поддръжници. Така е било вече за известно време, така ще бъде и за доста време напред. В един идеален свят опонентите ни биха ни дали шанс да представим своята позиция и аргументи и биха се опитали да ни разберат. Света обаче не е идеален и това скоро няма да стане. Нито пък това е причина ние да мълчим и да не адресираме ставащото.
Този материал е насочен към нашите поддръжници.
---
от Георги Бакалов
Подновената медийна кампания "анти-секти" е всъщност един от многото социални проблеми в България, който обществеността не успява да диагностицира правилно. Или най-малкото - тези, които могат да го диагностицират правилно нямат глас на равни начала с гласовитите пропагандатори, които грачат своите заклинания надлъж и на шир по родния ефир когато пожелаят. По принцип, едно общество, което уважава себе си, рано или късно ражда личности, които превъплъщават достойнството на нацията. Именно такива личности придават стойностност на институциите. Чак тогава институциите могат да бъдат гарант за общественият морал и ред. Такива личности, ползващи се с доверието на обществото, биха могли да изиграят една неформална арбитражна роля, която да намали социалното напрежение по темата, като правилно анализира реално несъществуващият проблем.
В едно общество обаче, като настоящето в България, в което нихилизма е заел мястото на "Отче наш..." на ежедневна основа, диагностицирането на социалните проблеми и дисбаланси е делегирано на "експерти" и власт имащи, без значение дали те са обективни, квалифицирани и търсещи благоденствието на цялото общество. Нищо такова. Обществото ни е една джунгла, която функционира по закона на по-силният - нещо видно както по улиците и поведението на хората с по-големи и скъпи коли спрямо по-невпечатляващите ги автомобилни събратя, така и на най-високи нива на властта.
Това си е наша семейна мръсна тайна, така да се каже, която само ние си знаем колко дълбоко е вкоренена в общественото и личното самосъзнание на хората.
Именео поради това, нито личности, нито институции пожелаха, или показаха воля да избършат срама от кампанията "анти-секти", която се разрази след 1993 година. Този срам продължава да цапа държавните ни институции, медийните издания и в края на краищата националната ни съвест.
Успяхме, видите ли да позамажем положението с човешките права, да се нагодим за пред европейските изисквания, част от които свободата на вероизповеданието. Но само ние си знаем колко ненавист, мнителност и крайни отношения срещат набедените за "сектанти" в Българското общество. И защо не? След хиляди статии, стотици радио и телевизионни "разследвания" и скалъпени пропагандни материали, обществото е убедено, че "сектите" са проблем и то един от най-лошите.
Компромата "секти" е доказан. За него антидот все още няма. Самостоятелно, критично мислене в хората по теми като тази е все още рядкост. Това "анти-сектантите" знаят много добре. Те знаят, че това е психологическа война и че отровят ли умовете на хората, няма голямо значение дали историите са верни или не.
КЪДЕ СА ИСТИНСКИ СВОБОДОМИСЛЕЩИТЕ?
Не се намериха истински свободомислещи личности, нито във властта, нито в медиите, които да анализират правилно грозотата на тази малка мръсна война, която крайни националисти, православни фундаменталисти-зелоти и бивши ДС-та, разпръснати по медиите и властта, спретнаха и изпълниха перфектно.
Не се намериха, вече цели близо 20 години личности, които да издигнат пред цялата нация знамето и визията за истински свободното общество. Личности, които да разбират добре същността и ценността на свободата, като единственият морален фундамент, които може да оправдае националното самочувствие и величие на един народ. А част от тази свобода и това свободно общество е и свободата на вероизповеданието.
ОБЩЕСТВЕНАТА СЪВЕСТ
От една страна проблема с проблема е, че всъщност няма проблем. Някои хора, като повтарят хиляда пъти един и същи мантри на лъжи и клевети, започват наистина да си вярват, че има проблем. Че имало някакви видите ли опасни секти, които отвличали деца, младежи, девойки, промивали им мозъците, взимали им парите и т.н. Репертоара на обвинителите вече е ясен на всички.
Истинският проблем обаче идва от това, че всичко това е една огромна, дебела, грозна пропаганда и клеветническа кампания, която работи по на принципа: "Аз ще кажа, че сестра ти била еди каква си, пък ти после иди доказвай, че нямаш сестра." Истинският проблем е, че в България това се случи, все още може да се случи и се случва и в момента. Проблема е, че е възможно в едно общество търсещо уважението на цивилизованият свят (и засягащо се ако случайно не го получи), да се нарочи без последствие един човек или дадена група от обществото и да бъдат оклеветени и набедени в какви ли не обвинения, без да има каквото и основание за това.
Това е проблема, който обществото явно не вижда. То е твърде заето да изкара прехраната си. Да отиде на почивка, да се приготви за първият училищен ден. И това е разбираемо.
Но трябва и ще дойде ден, в който това общество ще разбере, че и то има отговорност за това дали България ще бъде реално свободно общество или квази-свободно такова. Ще бъдем ли общество, което позволява публичните "линчове", било то изнесени от една или друга медия, партиина централа или самозабравил се държавен чиновник. Ще узреем ли дотам, че когато някой започне да обвинява, ще изискваме от него да трябва да може да докаже тезата си с факти, или ще оставяме на всеки самозабравил се "експерт" да анатемосва който, каквото и както му попадне?
Ще изпълним ли с българско съдържание термина "обществена съвест", или само ще го оставим да ни бъде налаган от "досадни" англо-саксонци, които все някак си не разбират особеностите видите ли на нашият народ.
Защото това приятели е краеъгълният камък на свободното общество, а не някакви високопарни фрази за свобода, демокрация и споразумения написани на висок дипломатичен стил, подписани от бюрократи с цел хартиено угаждане на "демократичните прищявки" на контролиращите евро-кранчето.
ПРОБЛЕМА С "ПРОБЛЕМА"
Проблема с проблема е това, че всъщност става дума за една скалъпена клеветническа кампания. Както вече казах, ако има някакъв проблем, то той е това, че определено лоби, което има интерес от внасяне на социално напрежение в сферата на вероизповеданията, може в даден момент, когато и какво поиска да активира психологическият компромат "секти" в общественото пространство и така да генерира някому нужна истерия.
Истерията има конкретни цели: промяната на дадени закони, отвличането на вниманието на обществото от реалните проблеми на деня (корупция, насилие, провалено правителство), трупането на политически активи (в мисленето на хората) от "решаването" на един всъщност създаден от тях изкуствен проблем.
Всички тези прийоми не са нови, те идват от арсенала на идеологическата школа на чекистите от срамното комунистическо наше минало, днес реализирали се като новите капиталисти на България, заели главните редакторски постове на вестници, телевизии и радиа, гласуващи (или по-скоро отсъстващи повечето време) от банките на Народното Събрание.
Невероятно е обаче как съвременното българско общество отказва, или поне доскоро отказваше, да приеме мисълта, предположението, че може би наистина основните медии в България се контролират от една сложна мрежа от задкулисни "сиви" кардинали, кръстници или както щете ги наречете там, бивши и настоящи архитекти на комунизма. Тези архитекти подготвиха смяната на режима през 89та година, навигираха успешно годините на транзицията, внедриха свои хора на всички етажи не само на властта, но и в ключови позиции в бизнеса и икономиката. Те и техните марионетки са новите капиталисти, често пъти красящи страниците на списание Мениджър. Те си играят на бизнесмени, мулти-милионери, професори, академици, журналисти, политици, депутати и посланици. Но цялото тяхно движение на българският обществен хоризонт е всъщност благодарение на сложната, добре прикрита невидима паяжина от контакти с "бившите", които контролират повечето от това, което наричаме днес настояще.
Изкарването на досиетата (или каквото е останало от тях) потвърди това. Но обществото е твърде заето да мисли за последствията на всичко това. Хората са притиснати от баналните проблеми на оцеляването твърде много, за да мислят и анализират така, както някои от нас го правят, просто защото сме такива по природа, мислещи. "Бившите" разбират добре всички тези динамики. Те знаят много добре кои лостове и кога да натиснат, за да балансират умело вътрешните напрежения, така че да постигат своите цели отново и отново.
За години отказвах да повярвам, че е възможно всичко това да е така, гледах на хората, които се опитваха да ми подскажат каква е истината като на скептици. Имах идеализма, че в България наистина е настъпил демократичният ред и че всичко е едно голямо недоразумение. За млад пастор без почти никакъв житейски и всякакъв друг опит, за мен беше твърде много да приема, че всичко може да е толкова зле. А и а да беше, мислех си, ще се справим, ще изобличим лъжите и хората ще поискат да проходят в едно ново самосъзнание.
Колко наивно!
Днес не съм този наивник, който бях преди 15 години, когато се появиха първите клеветнически статии по мой адрес. В нашият архив имаме буквално няколкостотин материала изписани по мой адрес и адрес на нашата църква, тогава съществуваща под името Слово на Живот. В желанието си да "разясним недоразумението" съм правил десетки интервюта, пресконференции, участия в радио предавания и разговори с всякакви мои опоненти. Всичко това с цел да изясня, да информирам от първа ръка. Всичко това с идеята за fair play.
Наистина, колко наивно!
МАЛКО ИСТОРИЯ И ФАКТИ
Мисля, че денят в който ме извикаха в СДВР (22 юни 1994г) и ми показаха предната страница на прокурорското нареждане за затварянето на залата в която се събирахме, беше денят, в който се сбогувах с моята юношеска християнска наивност. Шефът на СДВР ме извика в неговият кабинет и ме информира, че зала "Сливница" ще бъде затворена по нареждане на прокурора на Република България. Той извади един документ. Поисках да го видя, но ми беше отказано. Полицаят хвана документа здраво, прелисти го и като стигна до последната страница, само нави края на листа, за да ми покаже подписа на прокурора Нестор Несторов. До ден днешен не съм видял повече този документ, нито аз, нито моите адвокати. Не съм запознат с това, в което бяхме обвинени дори до ден днешен. Адвокатът, който започна да ни защитава по онова време беше шокиран от това, че обвинението се показва дори на серийни убийци, но нас, вярващи хора ни третираха дори по-зле от това. В последствие дори той отказа да ни защитава, като заяви, че това вреди на кариерата му, понеже дори само при споменаването пред негови колеги, че е адвокат на "Слово на живот", той самият усещал техните отношения. Значи серийни убийци не са проблем за неговата репутация, но идеята за това, че е адвокат на "Слово на живот" уплаши дори закоравял професионалист като него.
Последва писането на жалби от името на много от отделните членове на църквата до прокуратурата. Тези писма бяха игнорирани. В последствие аз един ден нахлух в кабинета на прокурора Нестор Несторов и го конфронтирах за действията му и за това, че той, който е прокурор на републиката, сам нарушава закона, като издава постановления, които нарушават основни права на гражданите и те без никакво основание. Той беше разгневен и заплаши, че ще ме арестува, ако не напусна веднага кабинета му. Това е последното нещо, което му казах: "Господин Несторов, дълго след като вие вече не сте на този пост, ние все още ще сме наоколо. Църквата е успяла за 2000 години да устои на всяко гонение. Само, че не искам да бъда на ваше място един ден, когато ще трябва да давате отчет за деянията си пред Бог, който ще съди всички справедливо!" Несторов почервенял започна да крещи и стана да ми отвори вратата с предупреждение, че ако не напусна, че извика дежурният полицай моментално.
Това са само някои от моментите, които ме оформих като човек, като християнин и като пастор през 90те години. Тук няма да влизам в детайли на това каква опресия съм преживял аз и моето семейство в следствие постоянните преследвания от страна на псевдо-"журналисти", които ни тормозеха в дома ни и на публични места. Няма да влизам в детайли и да говоря за служителите на Държавна сигурност, които ме следяха, привикваха в Пето районно, караха ме да пиша обяснения и ме подслушваха по телефона. Няма да се впускам и в разкази за заплахи по телефона, следенето на жена ми в парка докато разхожда децата и т.н. И всичко това се разиграваше в периода 93-98 година, едни от най-мрачните моменти в историята на България след смяната на режима през 1989та.
В резултат на това семейството ни се оттегли и през 1995 година заминахме да живеем в САЩ, откъдето е моята съпруга. Имах всички основания да не се връщам в България, нито сам, нито със семейството ми, но го направихме. През 1996 година се върнахме в България. На митницата власите конфискуваха всичките ми книги, аудио и видео материали, които бях натрупал през годините в Америка. Около 1200 книги, аудио и видео касети. Никога повече не видях тази моя собственост. Полицията продължи да ни тормози, тайните служби също. Църквата ни се събираше по гори и полянки, и дори и там идваха полицаи да ни снимат и разпръскват. Толкова много се е случило през тези години, че наистина книги могат да се напишат.
Надявам се от този кратък наратив да разбирате, че дневният ред, който си е поставила системата днес - отново да разиграе компромата "секти" и отново да дискредитира мен, Християнски Център Прелом и други евангелски общности, ни е болезнено познат. Нищо не се е променило от 90те години насам, може би с изключение на това, че България днес е част от ЕС и някои от законите обещават по-добра защита на правата ни като хора и вярващи, и то само ако ние си ги потърсим.
Аз отдавна не съм наивиста или идеалиста, който бях в първите пет години на моята публична дейност като проповедник. Разбрал съм, че сме изправени пред една добре смазана пропагандна машина и държавна система, която няма по своя воля да защити нас като общност или като личности.
През всички тези години моята вътрешна сила идва от дълбокото чувство за достойнство, което имам като вярващ. Чувство, което нямах преди да позная Христос. Чувство, което ме изпълни тогава, когато преживях великата любов на Исус към мен, един от грешниците в този свят, за които той даде себе си на позорна екзекуция. Той, който нямаше грях в очите на Бог, даде себе си, за да може да плати цената за греха на нас, човеците.
Силата ми идва и от това, че нито аз, нито нашата църква е виновна по какъвто и начин да е. Когато един невинен бъде обвинен в нещо, което не е направил, това може да направи две неща - да смаже човек вътрешно или да го кали така, както нищо друго. Аз минах през смазването, минах и през каляването. Няма тактика или удар под кръста, който да нашите опоненти да не са опитали в рамките на директивите, които са получавали през годините. Държавни институции, съдилища, медии, митници, цивилни ченгета, съседи, познати, непознати, православни, евангелисти, пастори, свещеници, членове на църкви, вярващи и невярващи. Получил съм удари под кръста, ножове в гърба и юмруци в лицето (юмруците - буквално).
През всичко това преминах с убеждението, че Бог вижда всичко и е справедлив. Научих се да прощавам и да продължавам. Посях много семена на търпение и вяра.
Време е да пожънем истина и справедливост!
ДУХОВЕН СБЛЪСЪК, СОЦИАЛНО ИЗМЕРЕНИЕ
Всичко това, което се случи с мен и с нас като общност през 90те години беше само доказателство за верността на думите на Господ Исус Христос в Евангелието от Йоан, глава 15:
18Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил.
19Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.
20Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са упазили Моето учение, и вашето ще пазят.
21Но всичко това ще ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.
Разбирам, че в корена си това е духовен сблъсък. Разбирам и това, че духовните сили, които стоят зад клеветите, пропагандата и насилието имат нужда от съгласието и съдействието на човеци на земята. Някои от тези човеци за заблудени. Други разбират добре какво правят. Без значение дали са надъхани и мотивирани религиозен фундаментализъм, национализъм или лична неприязън, те са инструмент както на духовни сили, така и на други хора в йерархията на нечестието в България.
Именно затова аз мога да простя и да нямам омраза в сърцето си. Това не значи, че ще оставим тези хора да продължат да злословят безнаказано.
Наше библейско задължение е се възпротивим на кампанията и на злите намерения на тези, които искат няма да се посвенят да сеят напрежение в обществото, да тровят умовете на хората относно естеството на Църквата и християнството.
Да пренебрегнем една нова навдигаща се кампания ще е голяма стратегическа грешка. Ако не конфронтираме лъжата и нечестието сега, ще трябва да го направим по-натам. Ако ние откажем, ще го оставим на нашите деца.
РЕЛИГИОЗНИ ЗАБЛУДИ. ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА.
Някои евангелски вярващи излизат със следната позиция: "Но брат Георги, не казва ли Словото, че е добро и благоугодно пред Бог да страдаме. Не е ли вярно, че по време на гонение църквата расте?"
Явно такива вярващи четат само няколко избрани стиха от Библията без да съпоставят слово със слово и да разберат какъв в цялостният съвет на Бог.
Ако е толкова духовно за Бог да страдаме, защо тогава апостол Павел прекара години от живота си в това да търси правата си като римски гражданин? Ние по-духовни от него ли се опитваме да бъдем? След Деяния 19 глава, книгата Деяния следи живота на апостол Павел, който настояваше да му бъде възстановено правото като гражданин на Рим, който беше бит незаконно. Бог е с нас дори тогава, когато сме гонени. Бог може да даде сила на църквата да расте дори въпреки гонение и клевети. Но ако погледнем цялостно Божието Слово, ние ще видим, че темата за това колко е ценен всеки един човешки живот, е толкова по-голяма от темата за преследвания и гонения.
Бог може да ни благослови въпреки гоненията, но никога това не става поради гоненията.
И накрая, самото възкресение на Христос е доказателство за това, че дори Бог да позволи да минем през страдание, Неговата воля е справедливостта да възтържествува и живота и истината да надделеят над насилието, клеветата и ненавистта.
Божията воля е обществото ни да е свободно, да можем всеки да споделя убежденията и вярата си и тогава да оставим на всеки да реши за себе си. Ние можем да имаме богословски различия. Ние можем да имаме свободата от амвоните си да декларираме авторитетно това, в което вярваме и това, в което не вярваме.
За мен мормоните не са християни, каквото е и мнението на евангелските богослови. Но това е богословски спор. Харесва ни или не, вярваме или не, тези хора имат правото да проповядват това, което вярват, ако не нарушават общото законодателство на странта. Същото важи и за останалите религии и групи - било то Свидетели на Йехова или който и да е. За нас като евангелски вярващи това може и да са неверни учения и да не водят хората в спасение и новорождение. Но това е БОГОСЛОВСКИ спор, за Бога! И не е основание за който и да е да започва лов на вещици, само защото той решил, че еди кой се бил "опасен".
Аз си запазвам правото да не съм съгласен от амвона, да проповядвам, че тези са духовно неверни доктрини и да докажа твърденията си с аргументи. Нека всеки реши за себе си дали това е така или не.
Но тогава, когато правата на Свидетели, мормони, православни, католици и които и да са други граждани, са нарушени, аз ще застана до тях да ги защитя.
Това, приятели е предизвикателството на свободното общество. Само визията за едно такова общество може да ни обедини като народ и да ни направи велики. В противен случай винаги ще сме разделени и винаги ще сме жертва на тези, които знаят да управляват само на един принцип - разделяй и владей!
Този материал е насочен към нашите поддръжници.
---
от Георги Бакалов
Подновената медийна кампания "анти-секти" е всъщност един от многото социални проблеми в България, който обществеността не успява да диагностицира правилно. Или най-малкото - тези, които могат да го диагностицират правилно нямат глас на равни начала с гласовитите пропагандатори, които грачат своите заклинания надлъж и на шир по родния ефир когато пожелаят. По принцип, едно общество, което уважава себе си, рано или късно ражда личности, които превъплъщават достойнството на нацията. Именно такива личности придават стойностност на институциите. Чак тогава институциите могат да бъдат гарант за общественият морал и ред. Такива личности, ползващи се с доверието на обществото, биха могли да изиграят една неформална арбитражна роля, която да намали социалното напрежение по темата, като правилно анализира реално несъществуващият проблем.
В едно общество обаче, като настоящето в България, в което нихилизма е заел мястото на "Отче наш..." на ежедневна основа, диагностицирането на социалните проблеми и дисбаланси е делегирано на "експерти" и власт имащи, без значение дали те са обективни, квалифицирани и търсещи благоденствието на цялото общество. Нищо такова. Обществото ни е една джунгла, която функционира по закона на по-силният - нещо видно както по улиците и поведението на хората с по-големи и скъпи коли спрямо по-невпечатляващите ги автомобилни събратя, така и на най-високи нива на властта.
Това си е наша семейна мръсна тайна, така да се каже, която само ние си знаем колко дълбоко е вкоренена в общественото и личното самосъзнание на хората.
Именео поради това, нито личности, нито институции пожелаха, или показаха воля да избършат срама от кампанията "анти-секти", която се разрази след 1993 година. Този срам продължава да цапа държавните ни институции, медийните издания и в края на краищата националната ни съвест.
Успяхме, видите ли да позамажем положението с човешките права, да се нагодим за пред европейските изисквания, част от които свободата на вероизповеданието. Но само ние си знаем колко ненавист, мнителност и крайни отношения срещат набедените за "сектанти" в Българското общество. И защо не? След хиляди статии, стотици радио и телевизионни "разследвания" и скалъпени пропагандни материали, обществото е убедено, че "сектите" са проблем и то един от най-лошите.
Компромата "секти" е доказан. За него антидот все още няма. Самостоятелно, критично мислене в хората по теми като тази е все още рядкост. Това "анти-сектантите" знаят много добре. Те знаят, че това е психологическа война и че отровят ли умовете на хората, няма голямо значение дали историите са верни или не.
КЪДЕ СА ИСТИНСКИ СВОБОДОМИСЛЕЩИТЕ?
Не се намериха истински свободомислещи личности, нито във властта, нито в медиите, които да анализират правилно грозотата на тази малка мръсна война, която крайни националисти, православни фундаменталисти-зелоти и бивши ДС-та, разпръснати по медиите и властта, спретнаха и изпълниха перфектно.
Не се намериха, вече цели близо 20 години личности, които да издигнат пред цялата нация знамето и визията за истински свободното общество. Личности, които да разбират добре същността и ценността на свободата, като единственият морален фундамент, които може да оправдае националното самочувствие и величие на един народ. А част от тази свобода и това свободно общество е и свободата на вероизповеданието.
ОБЩЕСТВЕНАТА СЪВЕСТ
От една страна проблема с проблема е, че всъщност няма проблем. Някои хора, като повтарят хиляда пъти един и същи мантри на лъжи и клевети, започват наистина да си вярват, че има проблем. Че имало някакви видите ли опасни секти, които отвличали деца, младежи, девойки, промивали им мозъците, взимали им парите и т.н. Репертоара на обвинителите вече е ясен на всички.
Истинският проблем обаче идва от това, че всичко това е една огромна, дебела, грозна пропаганда и клеветническа кампания, която работи по на принципа: "Аз ще кажа, че сестра ти била еди каква си, пък ти после иди доказвай, че нямаш сестра." Истинският проблем е, че в България това се случи, все още може да се случи и се случва и в момента. Проблема е, че е възможно в едно общество търсещо уважението на цивилизованият свят (и засягащо се ако случайно не го получи), да се нарочи без последствие един човек или дадена група от обществото и да бъдат оклеветени и набедени в какви ли не обвинения, без да има каквото и основание за това.
Това е проблема, който обществото явно не вижда. То е твърде заето да изкара прехраната си. Да отиде на почивка, да се приготви за първият училищен ден. И това е разбираемо.
Но трябва и ще дойде ден, в който това общество ще разбере, че и то има отговорност за това дали България ще бъде реално свободно общество или квази-свободно такова. Ще бъдем ли общество, което позволява публичните "линчове", било то изнесени от една или друга медия, партиина централа или самозабравил се държавен чиновник. Ще узреем ли дотам, че когато някой започне да обвинява, ще изискваме от него да трябва да може да докаже тезата си с факти, или ще оставяме на всеки самозабравил се "експерт" да анатемосва който, каквото и както му попадне?
Ще изпълним ли с българско съдържание термина "обществена съвест", или само ще го оставим да ни бъде налаган от "досадни" англо-саксонци, които все някак си не разбират особеностите видите ли на нашият народ.
Защото това приятели е краеъгълният камък на свободното общество, а не някакви високопарни фрази за свобода, демокрация и споразумения написани на висок дипломатичен стил, подписани от бюрократи с цел хартиено угаждане на "демократичните прищявки" на контролиращите евро-кранчето.
ПРОБЛЕМА С "ПРОБЛЕМА"
Проблема с проблема е това, че всъщност става дума за една скалъпена клеветническа кампания. Както вече казах, ако има някакъв проблем, то той е това, че определено лоби, което има интерес от внасяне на социално напрежение в сферата на вероизповеданията, може в даден момент, когато и какво поиска да активира психологическият компромат "секти" в общественото пространство и така да генерира някому нужна истерия.
Истерията има конкретни цели: промяната на дадени закони, отвличането на вниманието на обществото от реалните проблеми на деня (корупция, насилие, провалено правителство), трупането на политически активи (в мисленето на хората) от "решаването" на един всъщност създаден от тях изкуствен проблем.
Всички тези прийоми не са нови, те идват от арсенала на идеологическата школа на чекистите от срамното комунистическо наше минало, днес реализирали се като новите капиталисти на България, заели главните редакторски постове на вестници, телевизии и радиа, гласуващи (или по-скоро отсъстващи повечето време) от банките на Народното Събрание.
Невероятно е обаче как съвременното българско общество отказва, или поне доскоро отказваше, да приеме мисълта, предположението, че може би наистина основните медии в България се контролират от една сложна мрежа от задкулисни "сиви" кардинали, кръстници или както щете ги наречете там, бивши и настоящи архитекти на комунизма. Тези архитекти подготвиха смяната на режима през 89та година, навигираха успешно годините на транзицията, внедриха свои хора на всички етажи не само на властта, но и в ключови позиции в бизнеса и икономиката. Те и техните марионетки са новите капиталисти, често пъти красящи страниците на списание Мениджър. Те си играят на бизнесмени, мулти-милионери, професори, академици, журналисти, политици, депутати и посланици. Но цялото тяхно движение на българският обществен хоризонт е всъщност благодарение на сложната, добре прикрита невидима паяжина от контакти с "бившите", които контролират повечето от това, което наричаме днес настояще.
Изкарването на досиетата (или каквото е останало от тях) потвърди това. Но обществото е твърде заето да мисли за последствията на всичко това. Хората са притиснати от баналните проблеми на оцеляването твърде много, за да мислят и анализират така, както някои от нас го правят, просто защото сме такива по природа, мислещи. "Бившите" разбират добре всички тези динамики. Те знаят много добре кои лостове и кога да натиснат, за да балансират умело вътрешните напрежения, така че да постигат своите цели отново и отново.
За години отказвах да повярвам, че е възможно всичко това да е така, гледах на хората, които се опитваха да ми подскажат каква е истината като на скептици. Имах идеализма, че в България наистина е настъпил демократичният ред и че всичко е едно голямо недоразумение. За млад пастор без почти никакъв житейски и всякакъв друг опит, за мен беше твърде много да приема, че всичко може да е толкова зле. А и а да беше, мислех си, ще се справим, ще изобличим лъжите и хората ще поискат да проходят в едно ново самосъзнание.
Колко наивно!
Днес не съм този наивник, който бях преди 15 години, когато се появиха първите клеветнически статии по мой адрес. В нашият архив имаме буквално няколкостотин материала изписани по мой адрес и адрес на нашата църква, тогава съществуваща под името Слово на Живот. В желанието си да "разясним недоразумението" съм правил десетки интервюта, пресконференции, участия в радио предавания и разговори с всякакви мои опоненти. Всичко това с цел да изясня, да информирам от първа ръка. Всичко това с идеята за fair play.
Наистина, колко наивно!
МАЛКО ИСТОРИЯ И ФАКТИ
Мисля, че денят в който ме извикаха в СДВР (22 юни 1994г) и ми показаха предната страница на прокурорското нареждане за затварянето на залата в която се събирахме, беше денят, в който се сбогувах с моята юношеска християнска наивност. Шефът на СДВР ме извика в неговият кабинет и ме информира, че зала "Сливница" ще бъде затворена по нареждане на прокурора на Република България. Той извади един документ. Поисках да го видя, но ми беше отказано. Полицаят хвана документа здраво, прелисти го и като стигна до последната страница, само нави края на листа, за да ми покаже подписа на прокурора Нестор Несторов. До ден днешен не съм видял повече този документ, нито аз, нито моите адвокати. Не съм запознат с това, в което бяхме обвинени дори до ден днешен. Адвокатът, който започна да ни защитава по онова време беше шокиран от това, че обвинението се показва дори на серийни убийци, но нас, вярващи хора ни третираха дори по-зле от това. В последствие дори той отказа да ни защитава, като заяви, че това вреди на кариерата му, понеже дори само при споменаването пред негови колеги, че е адвокат на "Слово на живот", той самият усещал техните отношения. Значи серийни убийци не са проблем за неговата репутация, но идеята за това, че е адвокат на "Слово на живот" уплаши дори закоравял професионалист като него.
Последва писането на жалби от името на много от отделните членове на църквата до прокуратурата. Тези писма бяха игнорирани. В последствие аз един ден нахлух в кабинета на прокурора Нестор Несторов и го конфронтирах за действията му и за това, че той, който е прокурор на републиката, сам нарушава закона, като издава постановления, които нарушават основни права на гражданите и те без никакво основание. Той беше разгневен и заплаши, че ще ме арестува, ако не напусна веднага кабинета му. Това е последното нещо, което му казах: "Господин Несторов, дълго след като вие вече не сте на този пост, ние все още ще сме наоколо. Църквата е успяла за 2000 години да устои на всяко гонение. Само, че не искам да бъда на ваше място един ден, когато ще трябва да давате отчет за деянията си пред Бог, който ще съди всички справедливо!" Несторов почервенял започна да крещи и стана да ми отвори вратата с предупреждение, че ако не напусна, че извика дежурният полицай моментално.
Това са само някои от моментите, които ме оформих като човек, като християнин и като пастор през 90те години. Тук няма да влизам в детайли на това каква опресия съм преживял аз и моето семейство в следствие постоянните преследвания от страна на псевдо-"журналисти", които ни тормозеха в дома ни и на публични места. Няма да влизам в детайли и да говоря за служителите на Държавна сигурност, които ме следяха, привикваха в Пето районно, караха ме да пиша обяснения и ме подслушваха по телефона. Няма да се впускам и в разкази за заплахи по телефона, следенето на жена ми в парка докато разхожда децата и т.н. И всичко това се разиграваше в периода 93-98 година, едни от най-мрачните моменти в историята на България след смяната на режима през 1989та.
В резултат на това семейството ни се оттегли и през 1995 година заминахме да живеем в САЩ, откъдето е моята съпруга. Имах всички основания да не се връщам в България, нито сам, нито със семейството ми, но го направихме. През 1996 година се върнахме в България. На митницата власите конфискуваха всичките ми книги, аудио и видео материали, които бях натрупал през годините в Америка. Около 1200 книги, аудио и видео касети. Никога повече не видях тази моя собственост. Полицията продължи да ни тормози, тайните служби също. Църквата ни се събираше по гори и полянки, и дори и там идваха полицаи да ни снимат и разпръскват. Толкова много се е случило през тези години, че наистина книги могат да се напишат.
Надявам се от този кратък наратив да разбирате, че дневният ред, който си е поставила системата днес - отново да разиграе компромата "секти" и отново да дискредитира мен, Християнски Център Прелом и други евангелски общности, ни е болезнено познат. Нищо не се е променило от 90те години насам, може би с изключение на това, че България днес е част от ЕС и някои от законите обещават по-добра защита на правата ни като хора и вярващи, и то само ако ние си ги потърсим.
Аз отдавна не съм наивиста или идеалиста, който бях в първите пет години на моята публична дейност като проповедник. Разбрал съм, че сме изправени пред една добре смазана пропагандна машина и държавна система, която няма по своя воля да защити нас като общност или като личности.
През всички тези години моята вътрешна сила идва от дълбокото чувство за достойнство, което имам като вярващ. Чувство, което нямах преди да позная Христос. Чувство, което ме изпълни тогава, когато преживях великата любов на Исус към мен, един от грешниците в този свят, за които той даде себе си на позорна екзекуция. Той, който нямаше грях в очите на Бог, даде себе си, за да може да плати цената за греха на нас, човеците.
Силата ми идва и от това, че нито аз, нито нашата църква е виновна по какъвто и начин да е. Когато един невинен бъде обвинен в нещо, което не е направил, това може да направи две неща - да смаже човек вътрешно или да го кали така, както нищо друго. Аз минах през смазването, минах и през каляването. Няма тактика или удар под кръста, който да нашите опоненти да не са опитали в рамките на директивите, които са получавали през годините. Държавни институции, съдилища, медии, митници, цивилни ченгета, съседи, познати, непознати, православни, евангелисти, пастори, свещеници, членове на църкви, вярващи и невярващи. Получил съм удари под кръста, ножове в гърба и юмруци в лицето (юмруците - буквално).
През всичко това преминах с убеждението, че Бог вижда всичко и е справедлив. Научих се да прощавам и да продължавам. Посях много семена на търпение и вяра.
Време е да пожънем истина и справедливост!
ДУХОВЕН СБЛЪСЪК, СОЦИАЛНО ИЗМЕРЕНИЕ
Всичко това, което се случи с мен и с нас като общност през 90те години беше само доказателство за верността на думите на Господ Исус Христос в Евангелието от Йоан, глава 15:
18Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил.
19Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.
20Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са упазили Моето учение, и вашето ще пазят.
21Но всичко това ще ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.
Разбирам, че в корена си това е духовен сблъсък. Разбирам и това, че духовните сили, които стоят зад клеветите, пропагандата и насилието имат нужда от съгласието и съдействието на човеци на земята. Някои от тези човеци за заблудени. Други разбират добре какво правят. Без значение дали са надъхани и мотивирани религиозен фундаментализъм, национализъм или лична неприязън, те са инструмент както на духовни сили, така и на други хора в йерархията на нечестието в България.
Именно затова аз мога да простя и да нямам омраза в сърцето си. Това не значи, че ще оставим тези хора да продължат да злословят безнаказано.
Наше библейско задължение е се възпротивим на кампанията и на злите намерения на тези, които искат няма да се посвенят да сеят напрежение в обществото, да тровят умовете на хората относно естеството на Църквата и християнството.
Да пренебрегнем една нова навдигаща се кампания ще е голяма стратегическа грешка. Ако не конфронтираме лъжата и нечестието сега, ще трябва да го направим по-натам. Ако ние откажем, ще го оставим на нашите деца.
РЕЛИГИОЗНИ ЗАБЛУДИ. ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА.
Някои евангелски вярващи излизат със следната позиция: "Но брат Георги, не казва ли Словото, че е добро и благоугодно пред Бог да страдаме. Не е ли вярно, че по време на гонение църквата расте?"
Явно такива вярващи четат само няколко избрани стиха от Библията без да съпоставят слово със слово и да разберат какъв в цялостният съвет на Бог.
Ако е толкова духовно за Бог да страдаме, защо тогава апостол Павел прекара години от живота си в това да търси правата си като римски гражданин? Ние по-духовни от него ли се опитваме да бъдем? След Деяния 19 глава, книгата Деяния следи живота на апостол Павел, който настояваше да му бъде възстановено правото като гражданин на Рим, който беше бит незаконно. Бог е с нас дори тогава, когато сме гонени. Бог може да даде сила на църквата да расте дори въпреки гонение и клевети. Но ако погледнем цялостно Божието Слово, ние ще видим, че темата за това колко е ценен всеки един човешки живот, е толкова по-голяма от темата за преследвания и гонения.
Бог може да ни благослови въпреки гоненията, но никога това не става поради гоненията.
И накрая, самото възкресение на Христос е доказателство за това, че дори Бог да позволи да минем през страдание, Неговата воля е справедливостта да възтържествува и живота и истината да надделеят над насилието, клеветата и ненавистта.
Божията воля е обществото ни да е свободно, да можем всеки да споделя убежденията и вярата си и тогава да оставим на всеки да реши за себе си. Ние можем да имаме богословски различия. Ние можем да имаме свободата от амвоните си да декларираме авторитетно това, в което вярваме и това, в което не вярваме.
За мен мормоните не са християни, каквото е и мнението на евангелските богослови. Но това е богословски спор. Харесва ни или не, вярваме или не, тези хора имат правото да проповядват това, което вярват, ако не нарушават общото законодателство на странта. Същото важи и за останалите религии и групи - било то Свидетели на Йехова или който и да е. За нас като евангелски вярващи това може и да са неверни учения и да не водят хората в спасение и новорождение. Но това е БОГОСЛОВСКИ спор, за Бога! И не е основание за който и да е да започва лов на вещици, само защото той решил, че еди кой се бил "опасен".
Аз си запазвам правото да не съм съгласен от амвона, да проповядвам, че тези са духовно неверни доктрини и да докажа твърденията си с аргументи. Нека всеки реши за себе си дали това е така или не.
Но тогава, когато правата на Свидетели, мормони, православни, католици и които и да са други граждани, са нарушени, аз ще застана до тях да ги защитя.
Това, приятели е предизвикателството на свободното общество. Само визията за едно такова общество може да ни обедини като народ и да ни направи велики. В противен случай винаги ще сме разделени и винаги ще сме жертва на тези, които знаят да управляват само на един принцип - разделяй и владей!
неделя, 17 август 2008 г.
Евангелието в популярни кинообрази
от Ангел Ангелов
Животът на Труман Бърбанк - земен жител, посаден в кокетно саксийно градче, си тече монотонно и вяло. Всеки ден той си купува своя любим вестник, поздравява се по един и същ досаден начин със съседите и познатите си, разнася някаква още по-досадна чанта… и така отново и отново. Понякога фантазиите на сладкия сухар се надигат на пръсти в тая тъй протяжна реалност, ала всеки път, когато той прави опит да я напусне, сякаш нещо се изпречва на пътя му и го възпира. Той не пропуска да го забележи, естествено, обаче дали това му се струва твърде подозрително?
Една млада дама се влюби в него и не можеше повече да прикрива истината. Обичта й с погнуса отхвърли цялото унижение, на което беше подложен нейният любим. Тя му каза, че всичко в живота му е една измама. Че всичко около тях е просто един декор, едно огромно студио, едно безкрайно риалити шоу. Че стотици камери са скрити навсякъде, за да запечатат онова, което се случва с него, за радост на многомилионните му почитатели, поглъщащи го през шпионката на малкия екран. Най-близките му приятели, дори собствената му съпруга – режисьорът на рейтинговия фарс се бе погрижил добре да избере обиграни артисти за тези ВИП-роли. Прецизно бе обмислен и най-дребния детайл в сценария. На помощ бяха призовани даже природните стихии, режисирани така, че да засилят въздействието му върху зрителската аудитория.
Програмата бе зададена по такъв начин, че да се изпълнява безотказно.
Жертвата беше вкарана в капан, за който не знаеше нищо.
“Шоуто на Труман” трябваше да продължи да носи наслада за широката публика, настанила се в своите модерни Колизеуми, както, разбира се, и полагащата се тлъста печалба за неговите автори.
И какво? Вестоносецът на истината, който единствен обичаше заблудения, вързания и осъдения на това фалшиво озвездяване човек, че да се опита да му отвори очите с нея, беше изкаран умопобъркан. Милите маски на клоуните се набръчкваха гротесктно, когато трябваше с всички сили да прикрият измамата и да ликвидират тоя пробив в цялостната постановка. Ала вече ставаше все по-трудно и по-трудно да удържат на нарастващия копнеж на пленника по свободата. На надигащия се у него порив да търси и да намери истината за себе си, както и за онова, което той се бе оставял с такова греховно равнодушие да му се случва. Печати, щампи, клишета, житейски лъжи, философски илюзии, религиозни химери – всичко, което натрапената реалност бе просмукала в съзнанието му, трябваше да бъде издирено и разчупено. Но едва ли това можеше да се случи там, където той беше подвластен на тях и на нищо друго по каприза на режисьора, без да има какъвто и да е избор в този свой инсцениран живот.
Сега пленникът трябваше да пробие неговия декор, ако все още жадуваше да полети на крилете на мечтите си.
И той дръзна да го направи.
Откъде започна бягството му ли? Точно оттам, където неговите страхове, ужаси и кошмари бяха си направили леговище в неговото сърце. Където раните му зееха отворени и все още кървящи. Където се надигнаха бурите и огромните приливни вълни. Където заплашително засвяткаха гръмотевиците, мятани с гняв и истерия от режисьора на проваленото шоу.
“Не виждаме отвъд избора, който не разбираме” – бе казал Оракулът на Нео в “Матрицата”. Обаче осмислим ли веднъж избора си, ние проглеждаме надалеч. Тогава придобиваме силата да напуснем света на виртуалните фалшиви престави и да се борим с цялата сган от негови агенти, които се опитват да ни унищожат.
Подобно на “агент Смит”, те се клонират и множат, домогвайки се до това, което бие в гърдите ни. И успеят ли да го направят, те увеличават армията на демонските въплъщения. На безсърдечното, безсъвестното, безкрупулното, често пъти звучащо твърде усложнено, изглеждащо доста модерно и технократски, ала извадено от опаковката си, демаскирано, всъщност, като онова прастаро обикновено Едемско зло. Зло, чиято цел винаги е била да приспива човешките чада в кувьози, хранейки се с техните жизнени сокове, а в замяна на това да им предоставя програмния ерзац на една сънувана, миражна реалност.
“Социалната матрица издига в култ всичко безполезно, предлага ти безумни забавления, които не забавляват, образование, което не просвещава, работа, която те смазва. Принуждава те да мислиш по начин, който ти е противен. И ти служиш на нейните цели, но не и на своите. Щастие при такъв терор е невъзможно”, както споделя една анонимна нейна жертва.
И ако трябва да има революция срещу Матрицата, както и срещу нейния духовен първообраз, тя няма да се осъществи единствено с храбрата отбрана на нашите укрепени земни позиции. Ние ще спечелим битката, обаче не когато се отбраняваме. Ние ще я спечелим, само когато атакуваме. Ние - Църквата, а не ти или аз поотделно. Когато придобием мъдростта и куража да се изправим срещу ония високи тронове на нечестие там горе, откъдето биват изпращани срещу нас цели пълчища от демонични агенти.
Нео унищожи програмата “Агент Смит”, като влезе в нея.
Избраният ослепя за естественото, но духовният му взор го отведе право в щаб-квартирата на врага.
Така Христос слезе на земята и се идентифицира напълно с нас.
Тогава умря, пригвозден от греха ни; възкръсна на третия ден; плени началствата и властите на Луцифер; и зае отново мястото си на триумфиращ Бог на своя славен Престол.
Сигурно помните необикновената зла сила, която притежаваше Единственият Пръстен от филмовата трилогия “Властелинът на пръстените”. Какъв метафоричен образ на греха! Защото той бе изкован от древният властолюбив демон, за да държи в подчинение народите. Духът му се бе излял целият в това негово поробващо творение. Дух, с който влизаме в завет, ако приемем върху себе си белега на неговата същност. А ако приемем белега на Звяра, той неизбежно ще ни превърне в своя беснееща глутница зверове (подобни на орките, може би, макар те да ни се струват фантастични персонажи). Защото никое друго създание под тия небеса няма такава титанична мощ да деформира, да извращава, да оскотява човешките същества до мозъка на техните кости, да поробва мислите им без никакви скрупули, да използва думите им като епидемии и зарази, да сее масова смърт навсякъде със злите им дела.
Пръстенът на Греха наистина обвързва Господаря си с тези, които са го избрали – до гроб и дори до самия огнен ад.
Точно този избор направи печално известният Дарт Вейдър от хитовата поредица “Междузвездни войни”. В началото той беше рицар-джедай, който живееше не за себе си, а за мисията си – да използва Силата за отстояване на правдата и свободата в цялата Галактика. Но поддавайки се на изкушението да й обърне гръб, за да придобие за себе си власт и могъщество, той се преобрази в добре познатото ни същество със зловещата черна маска, в металически звучащият вселенски злодей, в личния сатрап на Владетеля на Империята, не подбиращ абсолютно никакви средства, когато се разправя с неговите и със своите врагове.
Вероятно, обаче, по-близък до обичайните ни представи за морално разлагаща се личност, вследствие на неустоимите дяволски съблазни, е младият амбициозен Кевин Ломакс от модерната готическа приказка “Адвокат на дявола”. В много отношения той може да се припознае като моделът, чийто живот се стремят да постигнат милиони хора по цялата земя. Тук са многото пари и необятната гама от удоволствия за плътта и душата, които могат да се купят с тях. Тук са бляскавите успехи и почти денонощното превъзнасяне върху пухените облачета на техните слави. Тук – изпълзели на това ниво, земните червеи са напълно убедени, че се превръщат в богове. Защото на тях им се покланя неизпълзялата още гмеж, останала да се вие и да се гърчи някъде там долу. А те… Те се покланят единствено на онзи, чийто дух ги е възцарил тук.
Оказва се, че да сключиш “Договор с дявола” е нещо твърде възможно и реално дори и в днешно време, макар подобна формулировка да ни напомня заглавие на старинна литография. Достатъчно е просто да бъдеш обсебен от основните ценности на съвременния свят – изгода, печалба, успех, власт, и то на всяка цена, без оглед на методите и средствата, и ти вече си си загубил душата. (Предполагам, мнозина от нас си спомнят емблемата на преуспелия утилитарист от кинохита “Уолстрийт” мистър Греко, с неговите надменни гурувски изповеди: “Алчността е нещо добро, тя е движеща сила на еволюцията. Само парите са от значение. Бъди играч… или нищо. Най-много от всичко мразя да губя”.) А изкусителната сила на злото сякаш става все по-изобретателна, все по-лукава, все по-ненаситна и алчна за души. Дали няма да се засилва тогава и човешката страст към него?
Както добре е показано във филма, в своето владение митичният собственик Джон Милтън се старае да режисира и направлява всички събития, ала той, все пак, си остава зависим от изборите на доброволно подчинилите му се негови служители.
Неговата сила, всъщност, е в тяхното невежество.
А тяхното невежество, стигащо до безумие – то не е ли в това, че те дори не подозират какво му продават на такава невероятна безценица?!
(следва продължение)
Животът на Труман Бърбанк - земен жител, посаден в кокетно саксийно градче, си тече монотонно и вяло. Всеки ден той си купува своя любим вестник, поздравява се по един и същ досаден начин със съседите и познатите си, разнася някаква още по-досадна чанта… и така отново и отново. Понякога фантазиите на сладкия сухар се надигат на пръсти в тая тъй протяжна реалност, ала всеки път, когато той прави опит да я напусне, сякаш нещо се изпречва на пътя му и го възпира. Той не пропуска да го забележи, естествено, обаче дали това му се струва твърде подозрително?
Една млада дама се влюби в него и не можеше повече да прикрива истината. Обичта й с погнуса отхвърли цялото унижение, на което беше подложен нейният любим. Тя му каза, че всичко в живота му е една измама. Че всичко около тях е просто един декор, едно огромно студио, едно безкрайно риалити шоу. Че стотици камери са скрити навсякъде, за да запечатат онова, което се случва с него, за радост на многомилионните му почитатели, поглъщащи го през шпионката на малкия екран. Най-близките му приятели, дори собствената му съпруга – режисьорът на рейтинговия фарс се бе погрижил добре да избере обиграни артисти за тези ВИП-роли. Прецизно бе обмислен и най-дребния детайл в сценария. На помощ бяха призовани даже природните стихии, режисирани така, че да засилят въздействието му върху зрителската аудитория.
Програмата бе зададена по такъв начин, че да се изпълнява безотказно.
Жертвата беше вкарана в капан, за който не знаеше нищо.
“Шоуто на Труман” трябваше да продължи да носи наслада за широката публика, настанила се в своите модерни Колизеуми, както, разбира се, и полагащата се тлъста печалба за неговите автори.
И какво? Вестоносецът на истината, който единствен обичаше заблудения, вързания и осъдения на това фалшиво озвездяване човек, че да се опита да му отвори очите с нея, беше изкаран умопобъркан. Милите маски на клоуните се набръчкваха гротесктно, когато трябваше с всички сили да прикрият измамата и да ликвидират тоя пробив в цялостната постановка. Ала вече ставаше все по-трудно и по-трудно да удържат на нарастващия копнеж на пленника по свободата. На надигащия се у него порив да търси и да намери истината за себе си, както и за онова, което той се бе оставял с такова греховно равнодушие да му се случва. Печати, щампи, клишета, житейски лъжи, философски илюзии, религиозни химери – всичко, което натрапената реалност бе просмукала в съзнанието му, трябваше да бъде издирено и разчупено. Но едва ли това можеше да се случи там, където той беше подвластен на тях и на нищо друго по каприза на режисьора, без да има какъвто и да е избор в този свой инсцениран живот.
Сега пленникът трябваше да пробие неговия декор, ако все още жадуваше да полети на крилете на мечтите си.
И той дръзна да го направи.
Откъде започна бягството му ли? Точно оттам, където неговите страхове, ужаси и кошмари бяха си направили леговище в неговото сърце. Където раните му зееха отворени и все още кървящи. Където се надигнаха бурите и огромните приливни вълни. Където заплашително засвяткаха гръмотевиците, мятани с гняв и истерия от режисьора на проваленото шоу.
“Не виждаме отвъд избора, който не разбираме” – бе казал Оракулът на Нео в “Матрицата”. Обаче осмислим ли веднъж избора си, ние проглеждаме надалеч. Тогава придобиваме силата да напуснем света на виртуалните фалшиви престави и да се борим с цялата сган от негови агенти, които се опитват да ни унищожат.
Подобно на “агент Смит”, те се клонират и множат, домогвайки се до това, което бие в гърдите ни. И успеят ли да го направят, те увеличават армията на демонските въплъщения. На безсърдечното, безсъвестното, безкрупулното, често пъти звучащо твърде усложнено, изглеждащо доста модерно и технократски, ала извадено от опаковката си, демаскирано, всъщност, като онова прастаро обикновено Едемско зло. Зло, чиято цел винаги е била да приспива човешките чада в кувьози, хранейки се с техните жизнени сокове, а в замяна на това да им предоставя програмния ерзац на една сънувана, миражна реалност.
“Социалната матрица издига в култ всичко безполезно, предлага ти безумни забавления, които не забавляват, образование, което не просвещава, работа, която те смазва. Принуждава те да мислиш по начин, който ти е противен. И ти служиш на нейните цели, но не и на своите. Щастие при такъв терор е невъзможно”, както споделя една анонимна нейна жертва.
И ако трябва да има революция срещу Матрицата, както и срещу нейния духовен първообраз, тя няма да се осъществи единствено с храбрата отбрана на нашите укрепени земни позиции. Ние ще спечелим битката, обаче не когато се отбраняваме. Ние ще я спечелим, само когато атакуваме. Ние - Църквата, а не ти или аз поотделно. Когато придобием мъдростта и куража да се изправим срещу ония високи тронове на нечестие там горе, откъдето биват изпращани срещу нас цели пълчища от демонични агенти.
Нео унищожи програмата “Агент Смит”, като влезе в нея.
Избраният ослепя за естественото, но духовният му взор го отведе право в щаб-квартирата на врага.
Така Христос слезе на земята и се идентифицира напълно с нас.
Тогава умря, пригвозден от греха ни; възкръсна на третия ден; плени началствата и властите на Луцифер; и зае отново мястото си на триумфиращ Бог на своя славен Престол.
Сигурно помните необикновената зла сила, която притежаваше Единственият Пръстен от филмовата трилогия “Властелинът на пръстените”. Какъв метафоричен образ на греха! Защото той бе изкован от древният властолюбив демон, за да държи в подчинение народите. Духът му се бе излял целият в това негово поробващо творение. Дух, с който влизаме в завет, ако приемем върху себе си белега на неговата същност. А ако приемем белега на Звяра, той неизбежно ще ни превърне в своя беснееща глутница зверове (подобни на орките, може би, макар те да ни се струват фантастични персонажи). Защото никое друго създание под тия небеса няма такава титанична мощ да деформира, да извращава, да оскотява човешките същества до мозъка на техните кости, да поробва мислите им без никакви скрупули, да използва думите им като епидемии и зарази, да сее масова смърт навсякъде със злите им дела.
Пръстенът на Греха наистина обвързва Господаря си с тези, които са го избрали – до гроб и дори до самия огнен ад.
Точно този избор направи печално известният Дарт Вейдър от хитовата поредица “Междузвездни войни”. В началото той беше рицар-джедай, който живееше не за себе си, а за мисията си – да използва Силата за отстояване на правдата и свободата в цялата Галактика. Но поддавайки се на изкушението да й обърне гръб, за да придобие за себе си власт и могъщество, той се преобрази в добре познатото ни същество със зловещата черна маска, в металически звучащият вселенски злодей, в личния сатрап на Владетеля на Империята, не подбиращ абсолютно никакви средства, когато се разправя с неговите и със своите врагове.
Вероятно, обаче, по-близък до обичайните ни представи за морално разлагаща се личност, вследствие на неустоимите дяволски съблазни, е младият амбициозен Кевин Ломакс от модерната готическа приказка “Адвокат на дявола”. В много отношения той може да се припознае като моделът, чийто живот се стремят да постигнат милиони хора по цялата земя. Тук са многото пари и необятната гама от удоволствия за плътта и душата, които могат да се купят с тях. Тук са бляскавите успехи и почти денонощното превъзнасяне върху пухените облачета на техните слави. Тук – изпълзели на това ниво, земните червеи са напълно убедени, че се превръщат в богове. Защото на тях им се покланя неизпълзялата още гмеж, останала да се вие и да се гърчи някъде там долу. А те… Те се покланят единствено на онзи, чийто дух ги е възцарил тук.
Оказва се, че да сключиш “Договор с дявола” е нещо твърде възможно и реално дори и в днешно време, макар подобна формулировка да ни напомня заглавие на старинна литография. Достатъчно е просто да бъдеш обсебен от основните ценности на съвременния свят – изгода, печалба, успех, власт, и то на всяка цена, без оглед на методите и средствата, и ти вече си си загубил душата. (Предполагам, мнозина от нас си спомнят емблемата на преуспелия утилитарист от кинохита “Уолстрийт” мистър Греко, с неговите надменни гурувски изповеди: “Алчността е нещо добро, тя е движеща сила на еволюцията. Само парите са от значение. Бъди играч… или нищо. Най-много от всичко мразя да губя”.) А изкусителната сила на злото сякаш става все по-изобретателна, все по-лукава, все по-ненаситна и алчна за души. Дали няма да се засилва тогава и човешката страст към него?
Както добре е показано във филма, в своето владение митичният собственик Джон Милтън се старае да режисира и направлява всички събития, ала той, все пак, си остава зависим от изборите на доброволно подчинилите му се негови служители.
Неговата сила, всъщност, е в тяхното невежество.
А тяхното невежество, стигащо до безумие – то не е ли в това, че те дори не подозират какво му продават на такава невероятна безценица?!
(следва продължение)
събота, 9 август 2008 г.
Хиляда плюс шестдесет и пет
Мислейки си тези дни върху проблемите на българското общество, кампанията "анти-секти" и по принцип свободата като казус, се сетих за великият Стоян Михайловски и за това колко точно той описва състоянието на българското общество и националнията ни манталитет през 20те години на миналият век. Валидноста на неговите анализи в труда му "Политически и философско-религиозни размишления" е стряскаща, оглеждайки се наоколо в нашата действителност и забелязвайки колко малко се е променил типичният български манталитет от тогава насам.
Михайловски като лекуващ лекар поставя правилните диагнози и предписва рецептата за едно болно, деформирано общество, инвалидизирано почти непоправимо в процеса на историческото си развитие. Авторът на "Върви народе възродени" пише тези редове към края на живота си. Той няма какво да губи, говори истината такава каквато я и вижда и усеща и то изцяло през призмата на един изчистен християнски мироглед, явно здраво вкоренен в основните библейски и Христови постулати. Той е безпощаден, но не жесток или надменен. Любовта му и загриженоста му за България и българският народ са именно тези, които му дават силата да нарече нещата с истинските им имена. Колко освежаващо честно, на фона много от днешните "анализатори" с по няколко научни титли пред името си, но без субстанция и достойнство в самото него!
"Размишленията...." са били старателно укривани от комунистите за години, чак наскоро те видяха бял свят наново, благодарение на издателство Кама. Те идват до нас като послание в бутилка, пратено от един самотник, който в края на живота си се оказва на острова на своите прозрения, заобиколен от океана на грозната българска действителност и безнадежност. При все таки, корабокрушенеца не се отказва от надеждата, че някой някъде в България, един ден, ще прочете тези негови размишления и ще поеме щафетата, ще довърши започнатото. Ние сме това поколение, това е времето!
За наше най-голямо съжаление, ако Михайловски трябваше да допише "Размишления..." днес, той всъщност нямаше да се наложи да направи какви кой знае големи ревизии. Само може би ще трябваше да добави към хилядата години още 65. Тези 45 проклети и пропилени от комунизма и последните близо 20, които всички ние продължаваме да прекарваме в сянката на предишните 45.
Остава надеждата, че точната диагноза и предписаната рецепта продължават да са валидни и днес, без значение на това колко години можем да добавим към хилядата пропилени.
Споделям благословението от неговят труд днес като ви припомням два избрани цитата. Единият по своему принадлежи към тази част от писанията му, която акуратно поставя диагнозата на националното ни самосъзнание, а вторият спада към рецептата, която ние задължително трябва да спазим днес; ако искаме да оцелеем и то с достойнство!
И разбира се, ви насърчавам да прочетете цялостно "Размишленията..." за себе си, те са едно истинско огледало за отделният човек и народа ни като цяло.
Георги П. Бакалов
Стоян Михайловски, “Политически и религиозно-философски размишления”
Михайловски като лекуващ лекар поставя правилните диагнози и предписва рецептата за едно болно, деформирано общество, инвалидизирано почти непоправимо в процеса на историческото си развитие. Авторът на "Върви народе възродени" пише тези редове към края на живота си. Той няма какво да губи, говори истината такава каквато я и вижда и усеща и то изцяло през призмата на един изчистен християнски мироглед, явно здраво вкоренен в основните библейски и Христови постулати. Той е безпощаден, но не жесток или надменен. Любовта му и загриженоста му за България и българският народ са именно тези, които му дават силата да нарече нещата с истинските им имена. Колко освежаващо честно, на фона много от днешните "анализатори" с по няколко научни титли пред името си, но без субстанция и достойнство в самото него!
"Размишленията...." са били старателно укривани от комунистите за години, чак наскоро те видяха бял свят наново, благодарение на издателство Кама. Те идват до нас като послание в бутилка, пратено от един самотник, който в края на живота си се оказва на острова на своите прозрения, заобиколен от океана на грозната българска действителност и безнадежност. При все таки, корабокрушенеца не се отказва от надеждата, че някой някъде в България, един ден, ще прочете тези негови размишления и ще поеме щафетата, ще довърши започнатото. Ние сме това поколение, това е времето!
За наше най-голямо съжаление, ако Михайловски трябваше да допише "Размишления..." днес, той всъщност нямаше да се наложи да направи какви кой знае големи ревизии. Само може би ще трябваше да добави към хилядата години още 65. Тези 45 проклети и пропилени от комунизма и последните близо 20, които всички ние продължаваме да прекарваме в сянката на предишните 45.
Остава надеждата, че точната диагноза и предписаната рецепта продължават да са валидни и днес, без значение на това колко години можем да добавим към хилядата пропилени.
Споделям благословението от неговят труд днес като ви припомням два избрани цитата. Единият по своему принадлежи към тази част от писанията му, която акуратно поставя диагнозата на националното ни самосъзнание, а вторият спада към рецептата, която ние задължително трябва да спазим днес; ако искаме да оцелеем и то с достойнство!
И разбира се, ви насърчавам да прочетете цялостно "Размишленията..." за себе си, те са едно истинско огледало за отделният човек и народа ни като цяло.
Георги П. Бакалов
“В българските училища се проповядва, че българинът е робувал непрекъснато пет столетия. Тези пет столетия са всъщност хиляда години: пет столетия под турско иго, две столетия по ярема на византийците и други няколко столетия - нека поставим един минимум от три столетия - под хомота на българските боляри и царедворци.
Да, това са цели хиляда години, през които българите са били стока човешка, двуноги добитъци - нещо по-нищожно даже, прах човешки. Това са цели хиляда години, през които българите са били непрекъснато гонени, газени, онеправдани, измъчвани, изтребвани - от името на този варварски принцип: Горко на победения!...
...Неволничеството разви у българина два грозни порока - два душегубни робски порока - от една страна лакомството, ненаситното хищничество, от друга страна, психическата заблуденост, маската върху мисли и чувства, двоеличитието, двоедушието.
Да добие имотец - та да даде една част на агата, друга част на фанариотина, а трета да запази за себе си - ето каква е била първата грижа на българина в продължение на дълги векове.
А втората му грижа е била тая: да си служи с думите не за да формулира ясно и откровено мислите си, но наопаки - за да ги маскира, за да ги прави неотгадаеми и неузнаваеми.”
* * *
"Погрижи се да наместиш във всяко кътче на сърцето си снизхождение, благотърпение и прошка на обидите. И бъди уверен, че тъй като постъпваш, ще станеш недосегаем за много морални вълнения и мъки!
А може ли да има съмнение, че покой - по такъв начин изкупен - е най-драгоценен добив за разумното човешко същество?"
Стоян Михайловски, “Политически и религиозно-философски размишления”
вторник, 5 август 2008 г.
Обич завинаги
Здравейте!
Искам да представя на вашето внимание един невероятно разтърсващ със своето ненатрапчиво послание и с притегателната си сила разказ, излял се спонтанно от сърцето на нашата сестра Диди Маринова.
Лично на мен ми се ще той да бъде прочетен и дори препрочитан от всеки един човек, считащ себе си тайно или явно за частица от Христовата невяста.
Ангел Ангелов
----
ОБИЧ ЗАВИНАГИ
Живял някога един мъж. Той имал съпруга, която обичал искрено и нежно. Грижел се за нея с радост, задоволявал всичките й желания, отгатвал копнежите й и осъществявал мечтите й. Всеки ден й оказвал внимание, като й правел малки подаръчета, но и много често й правел големи прекрасни подаръци. Всяка сутрин преди да отиде на работа мъжът целувал прекрасната си съпруга, докато още спи, оставял до възглавницата й картички с нежни послания и любовни обреци. Рисувал из цялата къща сърчица, подарявал й най-прекрасните цветя. Винаги изпълнявал обещанията си, никога не избухвал и не се сърдел и й шепнел най-милите думи, когато си лягали вечер. Дълго я гледал, след като тя вече била заспала. Възхищавал се на красотата й и се радвал, че има такова съкровище до себе си. И след като се уверявал, че тя спи спокойно и всичко е наред, заспивал и той блажен и щастлив. Толкова я обичал, че отнемал всичките й грижи и товари. Искал тя да е доволна и безкрайно щастлива. Искал да я чувства близо до себе си, да вижда влюбения й поглед. Истински копнеел само за едно – за нейното внимание.
Понякога, когато я прегръщал, допирал главата й до гърдите си и шепнел тихичко:
- Чуй как ти шепне сърцето ми, мила моя! То ти говори за любовта ми, бие само за теб. Можеш ли да го чуеш, да го разбереш? Заслушай се в нежните любовни думи, отправени към теб, единствена моя!
След това я поглеждал в очите и се радвал на искриците в тях. Бил доволен, че можел да е до нея, да я утеши, когато е наскърбена, когато плачела, попивал сълзите й, държал ръцете й докато се успокои и болката отмине. Решавал всеки проблем и всяка трудност. Искал животът на съпругата му да е весел и неугрижен.
С времето, обаче, все по-трудно получавал нейното внимание. Всеки ден се борел за него, но тя слабо разбирала копнежа на неговото сърце. Когато правел нещо хубаво за нея или й поднасял подарък, тя само го поглеждала бегло и се радвала повече на придобивката си. Понякой път забравяла дори да му благодари. Грабвала от ръцете му скъпоценните дарове, възторгвала се от тях до захлас, а той стоял отстрани и чакал тя да го погледне с онзи влюбен поглед. Чакал да види онези искрици в очите й, искрици, които били само за него. Когато това се случвало – а то ставало все по-рядко, сърцето му се разтуптявало тъй диво. Той се чувствал най-щастливият мъж във вселената и в душата му избухвали хиляди фойерверки. Мъжът копнеел за нейната усмивка, ала тя все по-рядко му я давала.
Така минавало времето и докато неговата любов се разискряла, нейната все повече охладнявала. Била толкова задоволена от всичко, което получавала и имала, че вече не обръщала никакво внимание на подаръците и жестовете, нито пък на самия него. Но той продължавал борбата за копнежа на скъпото нему сърце. И не че в началото не го бил получавал изобилно, обаче всичко някак си тъй неусетно избледнявало.
Мъжът обичал да поднася на съпругата си любимите й ястия. Винаги се прибирал в къщи преди нея и й приготвял пре-пре-вкусни рецепти. Подреждал изкусно масата, запалвал ароматни свещи, изпълвал цялата стая с цветя. След това сядал и я чакал. В началото тя била доволна. Радвала се на хубавата храна, очите й светвали при вида на изящните подаръци и на любовните послания към нея. Обаче с времето постепенно започнала да се отегчава. Нямала излишни часове за такива романтични глупости. Била станала вече твърде делова и издигната в обществото и макар съпругът й да бил до нея през целия тоя период, за да проправя нейния път и после да я подкрепя в него, не получавал ни най-малко признание (освен понякога формално) от преуспяващата си съпруга.
Много вечери мъжът я чакал да пожелае да седнат заедно пред запалената камина, за да пийнат ароматно вино и да похапнат от вкусните му сладкиши. Все така той продължавал да подрежда масата и после да сяда, вперил поглед във вратата. Но когато тя се прибирала, само поглеждала към божествената подредба, колкото да се усмихне вяло, извинявала се, че е страшно изморена, и отивала да спи. Друг път му казвала, че има проблеми и иска да е сама, за да може да релаксира. А, всъщност, тя била забравила, че нейните проблеми били тъкмо негова грижа и че той вече толкова пъти се бил справял безупречно с всеки един от тях.
Една вечер, прибирайки се, тя му обещала, че идва след минутка, за да бъдат заедно на трапезата, ала когато съпругът отишъл да види защо любимата му се бави, я намерил заспала дълбок сладък сън. Той я погалил по копринените коси, целунал я нежно, завил я с топло одеяло и останал до нея цялата нощ, съзерцавайки я как спи. Все още страхотно я обичал. В такива самотни моменти за него – а те не били никак малко, той копнеел само тя да отвори очи, да стане и да го прегърне. Да му каже: “Аз също те обичам!”
След година съпругата започнала съвсем да не се обажда, че се е прибрала. Мъжът й я чувал как тя минавала покрай вратата с тихи стъпки, а понякога дори – как притичвала бързо-бързо. Дразнела се, когато той отивал при нея и я молел да си поговорят. Казвала му, че е изтощена, че няма сили, че се чувства зле, че трябва да обмисли задачите, които предстои да свърши на другия ден… Даже вече не четяла досадните картички, които той оставял до възглавничката й. Събирала ги ей там, в една кутия за обувки.
Тогава мъжът започнал да съчинява най-нежната музика за своята съпруга, за да привлече отново вниманието й. Свирел й и вечер, и сутрин. Звуците галели слуха й и те сякаш се завръщали в медения си месец, но постепенно и това започнало леко да й дотяга. Сърцето мъжко се свивало от болка. Толкова много я обичало! Та нали тя била част от него, неговата безценна половинка.
Всичките му усилия дотук били напразни.
Един ден мъжът наскърбен решил да замине на дълъг път. Оставил на жена си само едно писмо. Събрал малко багажец, не искал да носи много – сърцето му и без друго тежало предостатъчно. Огледал къщата, която изглеждала толкова празна. Погледнал с тъга някои от неотворените подаръци. Видял в ъгъла на спалнята олющената кутия за обувки, пълна със стотиците непрочетени любовни послания и картички. Писма, в които бе изливал нежно себе си в нея. Взрял се и в музикалния инструмент, на който й бе свирил песните си. Гърдите му наистина били натежали, препълнени с толкова любов, която нямало кой да вземе, а той с такава радост би я дал. Любов, която съживява и която лекува всяка рана. Любов, която дарява всичко, а иска само твоето внимание. Любов, чиито ръце са винаги отворени и готови за прегръдка. Любов, в чийто поглед се отразяват самите небеса.
Времето се движело в своя неизменен ход, а жената започнала да усеща как някаква вледеняваща самота обладавала душата й. Било пролет. Вървейки по собствения си път, тя видяла две лястовици да правят гнездо. Изведнъж го разбрала и студени тръпки полазили по гърба й: била загубила най-голямата скъпоценност в живота си. Тичешком се прибрала в къщи, ала там вече никой не я чакал. Цветята, наредени навсякъде, отдавна били увяхнали. Почернелите им листенца били нападали на купчинки по пода. Масата си стояла още наредена. В свещниците имало само остатъци от ароматните свещи, които някога горяли за нея. Вятърът от отворения прозорец бил раздухал навсякъде пепелта от отдавна непалената камина. Изведнъж тя се сепнала и се затичала към онази захвърлена в ъгъла кутия за обувки. Избърсала праха от капака й и внимателно я отворила. Ръцете й треперели, а от очите й рукнали пороища от сълзи. Най-отгоре било Неговото последно писмо до нея. През замрежения си поглед тя прочела думите върху плика: “За моята единствена и най-обичана”.
Вътре Той бе написал:
“Скъпа моя единствена любов, тръгвам си, изпълнен с толкова самота. Дал съм ти всичко, което си искала, дори съм ти дал неща, които не си забелязала, че имаш. Дал съм ти съкровища, които даже не си благоволила да погледнеш. И дори – докато ти спеше сладко, съм ги изсипвал целите в нозете ти, с надеждата, че когато се събудиш, ще ми подариш поне един поглед, поне една усмивка. Но уви! Изпълнил съм всяка твоя мечта, за да бъдеш щастлива. Обаче съм ти дал и най-ценото, което имам – своята безмерна любов. Дал съм ти цялото си внимание и очите ми са виждали само и единствено твоите очи и твоето прекрасно лице. Прониквали са дълбоко в твоите бездни. Вечерите, когато заспиваше и мислеше за грижите си през утрешния ден… о, ти не помниш, мила, но аз те взимах на ръце, прегръщах те силно и ти пеех песните на сърцето си.
Искам да знаеш, че не те напускам завинаги.
Нещата ще са такива, каквито ги поискаш ти.
Можеш да ме потърсиш, или можеш да изживееш живота си без мен.
Нека изборът да е твой.
Този, Който винаги ще те обича"
Искам да представя на вашето внимание един невероятно разтърсващ със своето ненатрапчиво послание и с притегателната си сила разказ, излял се спонтанно от сърцето на нашата сестра Диди Маринова.
Лично на мен ми се ще той да бъде прочетен и дори препрочитан от всеки един човек, считащ себе си тайно или явно за частица от Христовата невяста.
Ангел Ангелов
----
ОБИЧ ЗАВИНАГИ
Живял някога един мъж. Той имал съпруга, която обичал искрено и нежно. Грижел се за нея с радост, задоволявал всичките й желания, отгатвал копнежите й и осъществявал мечтите й. Всеки ден й оказвал внимание, като й правел малки подаръчета, но и много често й правел големи прекрасни подаръци. Всяка сутрин преди да отиде на работа мъжът целувал прекрасната си съпруга, докато още спи, оставял до възглавницата й картички с нежни послания и любовни обреци. Рисувал из цялата къща сърчица, подарявал й най-прекрасните цветя. Винаги изпълнявал обещанията си, никога не избухвал и не се сърдел и й шепнел най-милите думи, когато си лягали вечер. Дълго я гледал, след като тя вече била заспала. Възхищавал се на красотата й и се радвал, че има такова съкровище до себе си. И след като се уверявал, че тя спи спокойно и всичко е наред, заспивал и той блажен и щастлив. Толкова я обичал, че отнемал всичките й грижи и товари. Искал тя да е доволна и безкрайно щастлива. Искал да я чувства близо до себе си, да вижда влюбения й поглед. Истински копнеел само за едно – за нейното внимание.
Понякога, когато я прегръщал, допирал главата й до гърдите си и шепнел тихичко:
- Чуй как ти шепне сърцето ми, мила моя! То ти говори за любовта ми, бие само за теб. Можеш ли да го чуеш, да го разбереш? Заслушай се в нежните любовни думи, отправени към теб, единствена моя!
След това я поглеждал в очите и се радвал на искриците в тях. Бил доволен, че можел да е до нея, да я утеши, когато е наскърбена, когато плачела, попивал сълзите й, държал ръцете й докато се успокои и болката отмине. Решавал всеки проблем и всяка трудност. Искал животът на съпругата му да е весел и неугрижен.
С времето, обаче, все по-трудно получавал нейното внимание. Всеки ден се борел за него, но тя слабо разбирала копнежа на неговото сърце. Когато правел нещо хубаво за нея или й поднасял подарък, тя само го поглеждала бегло и се радвала повече на придобивката си. Понякой път забравяла дори да му благодари. Грабвала от ръцете му скъпоценните дарове, възторгвала се от тях до захлас, а той стоял отстрани и чакал тя да го погледне с онзи влюбен поглед. Чакал да види онези искрици в очите й, искрици, които били само за него. Когато това се случвало – а то ставало все по-рядко, сърцето му се разтуптявало тъй диво. Той се чувствал най-щастливият мъж във вселената и в душата му избухвали хиляди фойерверки. Мъжът копнеел за нейната усмивка, ала тя все по-рядко му я давала.
Така минавало времето и докато неговата любов се разискряла, нейната все повече охладнявала. Била толкова задоволена от всичко, което получавала и имала, че вече не обръщала никакво внимание на подаръците и жестовете, нито пък на самия него. Но той продължавал борбата за копнежа на скъпото нему сърце. И не че в началото не го бил получавал изобилно, обаче всичко някак си тъй неусетно избледнявало.
Мъжът обичал да поднася на съпругата си любимите й ястия. Винаги се прибирал в къщи преди нея и й приготвял пре-пре-вкусни рецепти. Подреждал изкусно масата, запалвал ароматни свещи, изпълвал цялата стая с цветя. След това сядал и я чакал. В началото тя била доволна. Радвала се на хубавата храна, очите й светвали при вида на изящните подаръци и на любовните послания към нея. Обаче с времето постепенно започнала да се отегчава. Нямала излишни часове за такива романтични глупости. Била станала вече твърде делова и издигната в обществото и макар съпругът й да бил до нея през целия тоя период, за да проправя нейния път и после да я подкрепя в него, не получавал ни най-малко признание (освен понякога формално) от преуспяващата си съпруга.
Много вечери мъжът я чакал да пожелае да седнат заедно пред запалената камина, за да пийнат ароматно вино и да похапнат от вкусните му сладкиши. Все така той продължавал да подрежда масата и после да сяда, вперил поглед във вратата. Но когато тя се прибирала, само поглеждала към божествената подредба, колкото да се усмихне вяло, извинявала се, че е страшно изморена, и отивала да спи. Друг път му казвала, че има проблеми и иска да е сама, за да може да релаксира. А, всъщност, тя била забравила, че нейните проблеми били тъкмо негова грижа и че той вече толкова пъти се бил справял безупречно с всеки един от тях.
Една вечер, прибирайки се, тя му обещала, че идва след минутка, за да бъдат заедно на трапезата, ала когато съпругът отишъл да види защо любимата му се бави, я намерил заспала дълбок сладък сън. Той я погалил по копринените коси, целунал я нежно, завил я с топло одеяло и останал до нея цялата нощ, съзерцавайки я как спи. Все още страхотно я обичал. В такива самотни моменти за него – а те не били никак малко, той копнеел само тя да отвори очи, да стане и да го прегърне. Да му каже: “Аз също те обичам!”
След година съпругата започнала съвсем да не се обажда, че се е прибрала. Мъжът й я чувал как тя минавала покрай вратата с тихи стъпки, а понякога дори – как притичвала бързо-бързо. Дразнела се, когато той отивал при нея и я молел да си поговорят. Казвала му, че е изтощена, че няма сили, че се чувства зле, че трябва да обмисли задачите, които предстои да свърши на другия ден… Даже вече не четяла досадните картички, които той оставял до възглавничката й. Събирала ги ей там, в една кутия за обувки.
Тогава мъжът започнал да съчинява най-нежната музика за своята съпруга, за да привлече отново вниманието й. Свирел й и вечер, и сутрин. Звуците галели слуха й и те сякаш се завръщали в медения си месец, но постепенно и това започнало леко да й дотяга. Сърцето мъжко се свивало от болка. Толкова много я обичало! Та нали тя била част от него, неговата безценна половинка.
Всичките му усилия дотук били напразни.
Един ден мъжът наскърбен решил да замине на дълъг път. Оставил на жена си само едно писмо. Събрал малко багажец, не искал да носи много – сърцето му и без друго тежало предостатъчно. Огледал къщата, която изглеждала толкова празна. Погледнал с тъга някои от неотворените подаръци. Видял в ъгъла на спалнята олющената кутия за обувки, пълна със стотиците непрочетени любовни послания и картички. Писма, в които бе изливал нежно себе си в нея. Взрял се и в музикалния инструмент, на който й бе свирил песните си. Гърдите му наистина били натежали, препълнени с толкова любов, която нямало кой да вземе, а той с такава радост би я дал. Любов, която съживява и която лекува всяка рана. Любов, която дарява всичко, а иска само твоето внимание. Любов, чиито ръце са винаги отворени и готови за прегръдка. Любов, в чийто поглед се отразяват самите небеса.
Времето се движело в своя неизменен ход, а жената започнала да усеща как някаква вледеняваща самота обладавала душата й. Било пролет. Вървейки по собствения си път, тя видяла две лястовици да правят гнездо. Изведнъж го разбрала и студени тръпки полазили по гърба й: била загубила най-голямата скъпоценност в живота си. Тичешком се прибрала в къщи, ала там вече никой не я чакал. Цветята, наредени навсякъде, отдавна били увяхнали. Почернелите им листенца били нападали на купчинки по пода. Масата си стояла още наредена. В свещниците имало само остатъци от ароматните свещи, които някога горяли за нея. Вятърът от отворения прозорец бил раздухал навсякъде пепелта от отдавна непалената камина. Изведнъж тя се сепнала и се затичала към онази захвърлена в ъгъла кутия за обувки. Избърсала праха от капака й и внимателно я отворила. Ръцете й треперели, а от очите й рукнали пороища от сълзи. Най-отгоре било Неговото последно писмо до нея. През замрежения си поглед тя прочела думите върху плика: “За моята единствена и най-обичана”.
Вътре Той бе написал:
“Скъпа моя единствена любов, тръгвам си, изпълнен с толкова самота. Дал съм ти всичко, което си искала, дори съм ти дал неща, които не си забелязала, че имаш. Дал съм ти съкровища, които даже не си благоволила да погледнеш. И дори – докато ти спеше сладко, съм ги изсипвал целите в нозете ти, с надеждата, че когато се събудиш, ще ми подариш поне един поглед, поне една усмивка. Но уви! Изпълнил съм всяка твоя мечта, за да бъдеш щастлива. Обаче съм ти дал и най-ценото, което имам – своята безмерна любов. Дал съм ти цялото си внимание и очите ми са виждали само и единствено твоите очи и твоето прекрасно лице. Прониквали са дълбоко в твоите бездни. Вечерите, когато заспиваше и мислеше за грижите си през утрешния ден… о, ти не помниш, мила, но аз те взимах на ръце, прегръщах те силно и ти пеех песните на сърцето си.
Искам да знаеш, че не те напускам завинаги.
Нещата ще са такива, каквито ги поискаш ти.
Можеш да ме потърсиш, или можеш да изживееш живота си без мен.
Нека изборът да е твой.
Този, Който винаги ще те обича"
събота, 12 юли 2008 г.
Антисемити ли са българите?
Наскоро един приятел ми препрати следната новинарска препратка и ми предложи да обърна внимание на коментарите, които следват. Можете да кажете каквото искате, но тези коментари са огледало на това, което живее в сърцата на дадени хора в България. Или българи, които живеят извън България. Всъщност не е ясно, а и няма значение дали тези българи живеят в България или извън нея. Важното в случая е, че това са наши сънародници, които съвсем искрено, използвайки анонимната изповедалня на интернет, ни дават да разберем точно колко антисемитизъм живее с умовете и сърцата на тези хора.
Нещата не спират обаче само с антисемитизма. Антисемитизма е всъщност един от барометрите на това доколко моралната основа на един народ е цялостна и дали тя е там.
Според Библията, Бог е вложил във всеки човек съвест. Тази съвест е способноста ни да определим правилно от грешно, способноста ни да имаме убеждения, вяра, доверие.
Възможно е обаче съвеста на дадени хора да прегори.
А какво става с цял народ, на който прегори съвеста? И как знем дали и на колко от народа съвеста е прегоряла?
Съдейки по коментарите след материала за нациста Ариберт Хайм, от 129те коментара (до момента на писането на този блог), само няколко са тези, от които лъха здравомислие.
И ако има повече нормални хора, ДОКОГА ще са твърде заети да не изпълнят своят дълг и да дадат поне най-малкото, своят ГЛАС в защита на праведноста и човеколюбието. Докога добрите хора в България ще са плахи, тихи и без глас? Не ги ли прави това само наполвина добри?
Христос не поучаваше "да не правим на ближният си това, което не искаме те на нас да правят"(пасивност), а "да правим на другите това, което искаме те да правят за нас..." (проактивност). (Мат. 7:12)
Антисемити ли са българите? Разбира се, че не всички са. Но сигурно са много повече отколкото можем да предполагаме. Расисти ли са българите? Не всички, но сигурно са много повече отколкото можем да предполагаме. Ксенофоби ли са българите? Не всички, но сигурно са много повече отколкото можем да предполагаме.
Време е да осъзнаем, че моралноста на народа не е способна по никакъв начин да се мери със стандарта на морал, който Христос постановява в неговото учение. Тази моралност може да я даде само Той и тя може да дойде само чрез вяра от сърце в него, а не чрез сляпо следване на религиозен ритуалзъм, било то от един или друг вид.
Абонамент за:
Публикации (Atom)